Глен Кук
Сребърният клин (30)

XXX

В лагера, който построихме източно от манастира, където не вонеше толкова на трупове, не цареше атмосфера на приятелство. Искам да кажа, че правех каквото можех — и с братята Торква, със заядливия мишелов и с някой и друг говорещ камък доста добре си дрънкахме глупости край стария лагерен огън. Обаче останалите се държаха като малки деца.

Гарвана не искаше да говори с Глезанка, освен ако тя не предприемеше първата крачка. Мълчаливия не щеше да си има нищо общо с Гарвана, защото си мислеше, че ще се опита да му отнеме момичето. Момиче, което така и не беше негово. Глезанка не говореше с Гарвана, защото според нея й дължеше към двайсет грамадни извинения, които трябваше да й поднесе, преди тя да благоволи да му каже колко е часът. А на Мълчаливия се чумереше, защото бил мнителен. Може би се сърдеше малко и на себе си, задето му бе дала основания да се съмнява.

Между нас да си остане, ама според мен тя не е света вода ненапита.

Но може би просто така ми се иска на мен. От толкова отдавна не съм бил на хвърлей разстояние от жена, че и женските на човекогъзите кентаври ми изглеждат хубавички.

Братята Торква се кълнат в тях.

Старият магьосник Боманц не се разбира с никого. Пълен е до уши с идеи как трябва да се разиграва това представление, ама никой не го слуша, освен говорещия мишелов. Мишеловът се казва Вергилий, но камъните го наричат Боклука или Мръсната уста заради високоинтелектуалното съдържание на приказките му.

Всичките тия чудати твари вече почват да ми втръсват. Отначало ме стряскаха, но тук сме вече осем дни. Ако не обръщам внимание на външния им вид, в Стражата съм виждал и по-странни типове.

Но това, което не мога да проумея, е защо висим тук. Доколкото чувам, в манастира са се скрили само неколцина души. С това, с което разполагаме, би трябвало да можем да надвием Хромия, дори и да е във върхова форма. Но тук върховният главнокомандващ е Глезанка, а тя казва да изчакаме.

А Глезанка получава заповеди от Старото Бащинско дърво. Сигурно то е щастливо, докато Хромия е вързан в чувал, откъдето никому не може да стори нищо.

— Грешно съм я преценил. Тя не си поплюва — рече Гарвана.

— Ъ? Какво? — Спеше ми се. Тъкмо затова на него изведнъж му се прищя да си поприказва.

— Глезанка не просто виси тук. Има и десетина вида от обитаващите Равнината твари, толкова дребни, че не ги забелязваш, или ги съзираш толкова, колкото виждаш и нещата, които си свикнал да виждаш и поради това не им обръщаш внимание. Накарала ги е през цялото време да сноват навътре-навън из манастира. Знае и кога си поемат дъх. Има си съгледвач за всеки от тварите и те са следени през цялото време. Скатовете, кентаврите и мятането на камъни са само за показ. Ако дойде заповед, истинската главна атака ще се осъществява само от дребосъците. Онези хич няма и да разберат какво ги е връхлетяло. Тя е гениална. Гордея се с това момиче.

Ставаше ли дума за следене, тя сигурно бе имала доста добри учители, щом се е мъкнала толкова години с Черния отряд.

— Защо не отидеш да й кажеш, че е гений, че се гордееш с нея и още я обичаш, и не я попиташ дали ще ти прости за това, че едно време си бил такъв задник? — попитах аз. — Хем и мен ще ме оставиш да поспя.

Той не отиде при Глезанка, но поне на мен ми се разсърди и ме остави на мира.

Не че това трая дълго.

Онова, което никой не знаеше, освен вероятно Мълчаливия — тъй като Глезанка не чува, а и не може да чете по устните на камъните, защото те нямат усти — беше, че тя вече бе получила нареждането от дървото началник и само изчакваше точния момент, за да даде сигнала.

Естествено, беше го насрочила тъкмо когато вече спях дълбоко.

В мазето, където се укриваше Хромия, беше тихо и спокойно. Имаше един въоръжен страж, един шаман-надзирател, един монах, който поддържаше глината влажна, и още двамина, които ваеха крак за Псето Жабоубиец.

Земята се разтресе. Един вятърен кит бе ударил сградата с извънредно голям камък. Всички се скупчиха да пазят изваянието.

От нишите и сенките внезапно изскочиха десетина създания от Равнината. Полетяха малки ракети. Блеснаха миниатюрни остриета. Най-бързите същества се изкатериха по войника и по шамана. Монасите оставиха да избягат. След като войникът и шаманът се строполиха мъртви, тварите се заеха да обезобразяват изваянието.

Навсякъде беше същото. Никой от хората на Хромия не оцеля.

Онова страшилище Псето Жабоубиец изскочи стремглаво от манастира и тупна право сред една тайфа кентаври. Блеснаха ножове. Полетяха копия. Също и трупове. И тогава страшилището се развилия.

Скатовете се стълпиха горе в небето толкова нагъсто, че взеха да се блъскат помежду си. Гръмотевиците им зазвучаха като бойни барабани.

Чудовището стигна до бариерата от говорещи менхири и ходещи дървета. Прескочи и нея. Козината му тлееше, а по хълбоците му навсякъде стърчаха стрели. Ходещите дървета се опитаха да го сграбчат, ала не можаха да устоят на яростната му сила.

То продължаваше да идва право към нас.

Менхирите се изпречваха на пътя му, забавяха го и го препъваха. Скатовете се опитваха да го изпържат. Кентаврите галопираха покрай него, обсипваха го с копия, втурваха се към него и се пробваха да прережат подколенните му сухожилия. Ние с Гарвана и братята Торква му забодохме всеки по три-четири стрели. То като че изобщо не забеляза. Продължаваше да върви към нас с вой, все едно всичките вълци на света виеха хорово.

— Цели се в очите! — кресна Гарвана. — В очите!

Добре, стари друже. Да видим как ще уцеля, като целият се треса и мисля, че ако сега оцелея, после цял месец ще си пера насраните гащи.

Страшилището бе само на четирийсетина стъпки от нас, когато Мълчаливия го поздрави, трясвайки го с кълбо змии по муцуната — влечуги, които висяха и се опитваха да пропълзят в ушите, устата и ноздрите му.

Змиите така и не забавиха хода му, но успяха да отклонят ума му от онова, което ни беше намислило. То просто се вряза в нас.

Изхвърчах с гъза нагоре. Докато се реех из въздуха, видях Глезанка да влиза, спокойна, все едно е в кухнята и реже хляб, и да го посича с тежък меч, за който никога не бих предположил, че жена може да го вдигне. Уцели малко високо. Удари го по ребрата, вместо да му разпори корема.

Паднах на земята и следващите няколко минути прекарах в астрономически преглед на сто-двеста новоизлюпени съзвездия.

Плисна яростен дъжд, измокри ме до кости и ме накара да се съвзема и да стана на крака — и тогава разбрах, че изобщо не е било дъжд. Над нас беше прелетял вятърен кит и бе изхвърлил малко баласт, за да забави спускането си, когато връхлетя Псето Жабоубиец.

Страшилището продължаваше да тича в западна посока. Зад него блещукаше нещо, подобно на слон, който вместо глава имаше купчина пипала. Приносът на Боманц за каузата.

Това бе последната минута, когато в ставащото имаше някакъв смисъл.

Говорещите камъни се разбесняха и започнаха да никнат където сварят. Ходещите дървета подскачаха нагоре-надолу. Кентаврите тичаха в кръг. Всичко, що можеше да говори, почна да крещи на останалите. Вятърните китове се разбоботиха и започнаха да падат, като че искаха да се самоубият, разбивайки се в земята. Белязаният менхир дърдореше на Мълчаливия на непонятно за мен наречие, а Мълчаливия практически танцуваше нещо средно между фламенко и танц със саби, докато се опитваше да обясни на Глезанка какви ги разправя камъкът.

Добрах се някак си до Гарвана и му казах:

— Стари друже, май точно сега е моментът да се изнижем от купона. Преди надзирателят да дойде и да ги прибере всичките обратно в лудницата.

Той наблюдаваше Мълчаливия.

— Шшт — изшътка ми. Минута по-късно додаде: — Богът-дърво е наредил да прекратим. На север е станало нещо. Иска всички да зарежат всичко и да си вървят вкъщи.

Огледах се. Два вятърни кита вече бяха кацнали на земята. Тварите се тълпяха, докато им се качваха. Единственият говорещ камък наоколо беше този, дето си общуваше с Мълчаливия.

— Сега ще се повозим на кит, за да хванем твоето приятелче Знахаря.