Глен Кук
Сребърният клин (7)

VII

Не им достигаше работната ръка — след като синята светкавица удари Тими, той сдаде багажа, но според Смедс това нищо не променяше. Буксуваха. Не можеха да отидат там през деня, без да ги видят от града. А след като се мръкнеше, онова изчадие неизменно пристигаше да си копае дупката. И тогава не можеха да отидат. Дълго след като прогони чудовището, дървото оставаше нащрек и дебнеше за нови натрапници. Тими го разбра по мъчния начин.

Като че сутрин, тъкмо преди да пукне зората, оставаше един час, през който вероятно бе възможно да свършат някаква работа, без нищо да ги заплашва.

Но каква? За това никой не се бе досетил. Несъмнено нямаше да им изпадне възможност да посекат проклетото нещо. Нямаше никакъв смисъл да го държат под обсада, дори и да останеха наблизо достатъчно дълго, че да постигнат успех. Колко време му трябва на едно обсадено дърво, за да умре? Особено от този вид?

Някой предложи да го отровят. Това прозвуча толкова добре, че те го обсъдиха и си припомниха какво бяха виждали да се използва за изтребване на бурени и плевели. Само че този метод изискваше и наличието на отрова, което значеше, че трябва да се върнат във Веслоград, за да я купят. С пари, каквито нямаха. Което можеше да се проточи също толкова, колкото и онова с обсадата. Времето не бе техен съюзник. Тули вече се паникьосваше на тази тема. Според него цяло чудо си беше, че досега не се бе появила никаква конкуренция.

— Налага се да го сторим бързо!

— Няма как да успеем, докато онова страшилище продължава да се мъкне насам — отбеляза Тими.

— Значи може би трябва да му помогнем да намери онова, което търси.

— По-полека с това „ние“, братовчеде — сряза го Смедс. — Щото аз няма да ходя да помагам на онова страшилище там!

— Да го изгорим — предложи Рибока.

— Ъ? Кое?

— Дървото бе, тъпак. Да го изпепелим.

— Ама нали не можем да отидем там и да…

Рибока измъкна от купчината дърва един прът. Беше дълъг един метър и около три пръста дебел. Метна го сред дърветата.

— Иска си време, но ще се натрупат. И после — някоя и друга факла. Пуф! Пламва цялото! Огънят го изпепелява, а ние отиваме и си прибираме клина.

Смедс се ухили.

— Забрави войниците.

— Не съм. Но ти си прав. Трябва да измислим с какво да ги разсеем.

— Засега това е най-добрата идея — рече Тули. — Приемаме я, докато на някого не му хрумне нещо по-свястно.

— По-добре ще е да си седим на задниците, не ще и дума — изсумтя Смедс. Вече беше свикнал с гората. В това вече нямаше никакво приключение. Не че и преди имаше кой знае какво. Беше му писнало.

Веднага се заловиха да мятат пръти. Тримата по-млади го обърнаха на игра и започнаха да залагат от дяловете си. Прътите се понатрупаха.

На дървото тази игра не му хареса. Сегиз-тогиз изпращаше ответни удари.

Решиха, че Смедс се е побъркал, дето през нощ — през две се измъкваше да гледа как изчадието копае.

— Ти имаш повече топки, отколкото мозък — рече му Тули.

— По-добре, отколкото само да седя!

Не беше чак толкова опасно. Трябваше само да кротува. Когато си траеш, звярът изобщо не те забелязваше. Но ако се надигнеш и му се покажеш като силует, внимавай!

Работата на чудовището вървеше бавно, но то се трудеше като обладано от зли духове. Нощите идваха и си отиваха, идваха и си отиваха.

Мина време и то изкопа онова, което търсеше.

Смедс Стал го наблюдаваше през онази нощ, когато то изрови зловещата си плячка… Истински ужас — човешка глава.

Тя бе прекарала твърде много време в твърде много гробове и твърде често бе поразявана. Чудовището сключи челюсти около проскубаните остатъци от коса и вдигна страховитата си находка. Като отскачаше насам-натам, за да избегне запратените по него от дървото светкавици, то понесе главата към един заблатен вир на близката река.

Смедс се тътреше подире му. Предпазливо. Много предпазливо.

Звярът изми главата грижливо и нежно. Дървото пращеше и пукаше — не можеше да запрати силата си толкова надалеч.

След като главата бе измита, хрътката-великан, накуцвайки, се върна обратно. Смедс се промъкваше подире му, сам смаян от дързостта си. Звярът заобиколи мъртвия дракон, който повече отвсякога приличаше на странна гънка в релефа на местността. Настъпи, без да забележи, едно дрипаво парче кожа и камък, почти невидими в калта. Смедс обаче ги забеляза, вдигна ги и без да мисли, ги пъхна в джоба си.

Отвъд дракона дървото продължаваше разочаровано да пращи и пука.

Когато Смедс прибра в джоба си стария фетиш, предметът трепна и обяви на всеки, настроен на неговата вълна, че е бил обезпокоен.

Смедс спря в една сянка и замря на място. Върху ужасната глава падаше лъч лунна светлина. Виждаше я съвсем ясно.

Очите й бяха отворени. Гротескна усмивка разтягаше устните.

Тя беше жива.

Смедс насмалко да разкаля терена.