Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Spike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Сребърният клин

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

Предпечатна подготовка „Квазар“

ИК „Лира Принт“, 2005 г.

ISBN: 954–8610–82–5

История

  1. — Добавяне

XV

Онези, които Гарвана преследваше, никак не се стараеха да прикриват по кой път са поели. Според мен са си мислели, че няма защо. Както и да е, Гарвана знаеше накъде се е запътил онзи, когото преследваше. Към някакъв град на име Катовар, чак на южния край на света.

Познавах го този Знахар. Той и момчетата от неговия Черен отряд добре ме подредиха в Могилните земи, макар все пак да не се престараха. Излязох жив от тази работа. Затова към тях изпитвах смесени чувства. Корава банда бяха. На мен не ми се искаше много-много да ги хванем.

Колкото повече яздехме, толкова повече Гарвана пресъхваше и се превръщаше в истинския Гарван. Не, не ви говоря за Гаргата, когото опознах след първата ни среща, а за истинския разбойник, толкова корав и безмилостен, сякаш бе самата смърт. Според мен, след като взе решението, че има нещо друго за вършене, въобще не се и сещаше за пиене.

Всяка сутрин, преди да потеглим, и всяка вечер, след като построим лагера, се упражнявахме. Дори и в най-слабата си форма единствено това бе по силите ми, за да се справям с него. Когато наистина започна да се възстановява, той ме биеше наред във всичко, освен в хвърлянето на камъни и бързоходството.

Раненият хълбок изобщо не облекчаваше положението му.

Никога не се отбиваше в хан или в село. Пазеше се далеч от изкушението, предполагам.

Никога няма да ме впечатлите с каквото и да било, ако ще ми разправяте измишльотини, а никога не сте виждали Кулата в Чар. Толкова грамадно нещо просто не бива да съществува. Сигурно е висока петстотин стъпки и е черна като сърцето на ястреб. Никога преди не бях виждал такова нещо и сигурно никога няма и да зърна.

Не се приближавахме твърде много. Гарвана каза, че нямало смисъл да привличаме вниманието на тукашните хора. И беше много прав. Това бе сърцето на империята, домът на Господарката и на всички онези стари чудовища, наречени Десетте, Които Били Покорени.

Изминах няколко мили с наведена глава, докато Гарвана се спотайваше наоколо и се опитваше да разузнае нещо. Много ми беше хубаво, че си почивам след всичките тези стотици мили на кон.

Той се материализира сред залеза, обагрил хоризонта с пожари, сякаш е настъпил краят на света, и седна срещу мен.

— Не са в Кулата. Отбили се там за една-две седмици, но после продължили на юг. Тя ги последвала.

Длъжен съм да призная, че изстенах. Никога през целия си престой в казармата не съм хленчил, но и не ми се бе налагало да издържам подобно изпитание. То това не е за хора.

— Настигаме ги, Чудак. Бързо. Ако и в Опал се разлигавят, също като тук, ще ги хванем — Той ми се ухили мазно. — Нали искаше свят да видиш.

— Ама не целия проклет свят само за седмица. Аз, един вид, разчитах да се насладя на гледките.

— Ако не ги накараме да се обърнат и да се запътят към бедата, може и да не остане много свят за гледане.

— Като стигнем, ще отделиш ли време да си потърсиш децата? — Искаше ми се да видя морето. От мъничък го исках. Един пътешественик бе минал някога и ни разказа на нас, децата, разни лъжи за Градовете на скъпоценните камъни и Морето на Страданията. От този ден нататък, докато копаех картофите или скубех плевелите, аз непрестанно мислех за морето. Представях си, че съм моряк и търкам с пемза палубата, но някой ден ще стана собственик на кораб.

Какво ли знаех аз?

Но още повече от морето исках да видя как Гарвана постъпва правилно със себе си и с децата си.

Той ме изгледа странно, а после отклони въпроса, като изобщо не му отговори.

 

 

Докато яздехме, събрахме оттук-оттам цял арсенал. В покрайнините на Опал ни се удаде шанс и да се похвалим с него. Не че свърши кой знае каква работа.

Една грамадна стара черна желязна карета с космат задник изскочи с рев от града и се понесе по пътя право към нас — пустите му коне сякаш издишваха огън! Не бях виждал такова нещо.

Гарвана обаче беше.

— Това е каретата на Господарката! Спри я! — Той измъкна един лък и натегна тетивата.

— Каретата на Господарката? Да я спра? Човече, ама ти си откачил! Имаш курешки вместо мозък! — И аз извадих лъка си.

Гарвана вдигна ръка — сигнал за тях да спрат. Опитахме се да си придадем вид „Трай си и вади! Парите или живота!“. Да се направим на гадове.

Кочияшите дори не намалиха ход. Сякаш изобщо не ни виждаха. Най-накрая се търколих с гъза напред в една канавка, около педя пълна с вода и тиня. Когато станах, видях, че Гарвана се е нахакал в едни къпинови храсти от другата страна.

— Нагли копелета! — кресна той подир каретата.

— Да бе, никакво уважение към двама честни разбойника!

Гарвана ме погледна и се разсмя. Стрелнах го и аз и също се разхилих. След малко той каза:

— В тая карета нямаше никого. — Гласът му прозвуча озадачено.

— Че кога намери време да провериш?

— Мисля, че знам какво става. Хайде. Трябва да побързаме. Хвани си коня.

Хванах го. Този кон беше твърде тъп, че да злобее срещу някого. Но неговият жребец продължаваше да го разкарва насам-натам и изглеждаше, сякаш мисли: „Този лайнян номер няма да ми го извъртиш втори път, кучи сине!“ Тази игра се проточи. Най-сетне я прекратих, като се промъкнах зад коня от другата страна.

Докато се моткахме тук, пропиляхме близо половин час.

Когато стигнахме до брега, големият черен кораб бе на около половин час надолу по канала. За минута ми се стори, че Гарвана ще накълца скопения си кон на стръв за риба. Но той просто слезе от него и застана на кея, загледан в морето. Когато някой местен ни изръмжеше, че сме му пречели да мине, той само му хвърляше онзи поглед, който смразяваше сърцето и ускоряваше крачката.

Връщаха му го, обаче. Там, на брега, мъжете не бяха мекушавци.

Черният кораб се стопи в маранята над водата. Гарвана се върна разтреперан при шумотевицата и миризмата на риба.

— Май ще трябва да продадем конете и да намерим кораб, който да пътува до Берил.

— Чакай малко, човече. Стига толкова. Разумът си е разум. Смяташ да ходим чак на края на света? Я се огледай тук. Това е Опал. Кажи-речи откакто те познавам, те слушам как приказваш, че трябвало да се върнеш в Опал и да разбереш какво е станало с децата ти. Погледни. Тук сме! Да го направим.

Този човек ми беше приятел. Но имаше проблеми с ината. Преди да стане Гарвана, той беше Гаргата, а преди да стане Гаргата, е бил Гарвана. А някога, много отдавна, преди да стане за първи път Гарвана, е бил някой друг. Не съм наясно кой, но знам, че е бил високопоставен и е дошъл от Опал, където зарязал двете си деца близнаци, а после се събрал със Знахаря и онази банда и тръгнал на север за битката в Защитника.

Просто зарязал дечицата на произвола на съдбата. Измъчваше се, защото не знаеше какво е станало с тях, защото като баща Гарвана не беше лайно. Колкото до мен, мислех, че е крайно време най-сетне да оправи тази работа.

Той дълго мисли за това. Не откъсваше поглед от брега на изток, сякаш отговорът можеше да дойде оттам. Когато погледнех нататък, аз виждах богаташки къщи по върховете на скалите с изглед към морето. Винаги съм подозирал, че е бил от заможните.

— Може би на връщане — най-сетне изрече той. — Когато отново се отправим на север.

— Добре.

— Глупости!

Той долови мисълта ми и сякаш се сви в себе си. Не ме поглеждаше.

Най-добрият кораб за Берил, който намерихме, беше някаква тлъста плоскодънна гемия, която тръгваше след два дни. На мен ми призляваше само като я погледна.

Тази нощ Гарвана се насмука здравата, макар повече и думица да не обелих за децата му. Сигурно ми четеше мислите. Или пък своите, което е още по-зле.

Аз станах рано. Гарвана цял ден щеше да го мъчи махмурлук. Той беше от ония стари пръдливци, дето вечно ти разправят как като били млади, махмурлук не ги ловял. Тръгнах да поразгледам.

Справих се много добре. Така и не се загубих. А в града, който две поколения е бил част от империята, живееха всякакви хора и почти навсякъде намирах по някого, който да говори някой от познатите ми езици.

Не беше кой знае колко забавно да се ровиш в миналото на приятел. И без това не научих кой знае какво. Почти не можах да намеря човек, който да си спомня нещичко — а онова, което помнеше, приличаше повече на вълшебна приказка. Добрите истории винаги се раздуват. Но мисля, че успях да извлека нещо разумно от всички тези небивалици.

Много, много отдавна някакъв тип на име Хромия бил губернатор на провинцията, в която влизал и Опал. Хромия бил един от първите Десет, Които Били Покорени, немъртвите дяволи-магьосници, защитници на Господарката. Наричаха ги Покорените, защото някога, докато сами си били господари, представлявали големи злодеи, но после били поробени от много по-велика и по-мрачна сила.

Този, Хромия, бил възможно най-покварения и калпав губернатор, който някога е съществувал.

По-късно се запознах с този тип. Бе пристигнал в Могилните земи за последната голяма битка и там си получи своето. Мога само да кажа, че нито един човек по този широк свят не е проронил сълза, когато той пукна. От всички Покорени този беше най-побърканият и най-гадният.

Както и да е, в Опал той бил шефът и заедно с приятелчетата си съсипвал провинцията и крадял дори и медните монети от очите на покойниците. Някой си Баронет Вран, чието семейство се съюзило с империята, когато тя стигнала дотук, заминал нейде по служба. Докато го нямало, неговата благоверна се забъркала с бандата на Хромия до такава степен, че спомогнала семейството на баронета да бъде лишено от повечето си почести и титли и от всичките си имоти. Помогнала да натопят някои от чичовците, братята и братовчедите, за да ги екзекутират ида им конфискуват имотите.

За нея не можах да науча много. Бракът им бил уреден и в него никога не е имало любов. Останах с впечатлението, че договорът е сключен, за да се прекрати някаква вражда, траяла сто години. Но не станало.

Тя разчистила и изтрепала цялото семейство на Гарвана. После той убил и нея, и цялата й банда, освен самия Хром. Навярно е можел да си възвърне всичко, стига да е искал. Хромия никога не е бил в добри отношения с Господарката. Но Гарвана намерил Глезанка, Бялата роза, превърнала се в неин смъртен враг…

Никак не се справих зле с разследването, макар и да се хваля самичък. Въпреки че не успях да науча нищичко за децата на Гарвана. Натъкнах се само на двама души, които си спомняха, че е имало и деца, ала те не знаеха какво се е случило с тях.

Май на никого не му пукаше, освен на мен.

 

 

Продадохме конете. Парите от тях не стигнаха. След цялото това изтощително препускане на юг те бяха доста скапани. Лош махмурлук мъчеше Гарвана и той не беше в настроение да спори. Но аз на стари години започвах да проявявам храброст.

— Какъв е смисълът да преследваме Знахаря до другия край на света? — попитах го. — Особено като се има предвид, че последния път, когато се натъкна на него, той забоде в теб стрела? Да кажем, че го хванем. Ако той не свърши работата, ако изобщо ни послуша, какво ще направи той за ставащото на север?

Трябва да призная, че бях доста скептично настроен към онова, което той твърдеше, че може би се е случило там. Макар и на времето да беше учил малко черна магия.

Сигурно на това му се вика заяждане. Казах му:

— Доколкото знам, ти имаш много по-важна работа тук, в Опал.

Той ме изгледа гадно.

— Не ми пука особено какво мислиш по въпроса, Чудак. Гледай си работата.

— То е и моя работа. Мен ме мъкнат през половината свят и накрая може и да ме пречукат някъде, на някое място, дето не съм го и чувал, само защото главата ти е пълна с проблеми.

— Ти не си роб, Чудак. Никой не ти е опрял нож в гърлото.

Не можех да му кажа „Аз съм ти длъжник, човече, но ти нищо няма да разбереш от това. Преди да пропаднеш, ти ме научи да чета и пиша и да повярвам, че струвам нещичко като човек.“ И затова казах:

— Ако те зарежа, кой ще те мие, като се омажеш целия с повръщано? Кой ще те влачи после, сбиеш ли се в някоя кръчма и ти смачкат гъза от бой?

Предната вечер той бе свършил тъкмо тази работа и ако не се бях появил навреме, можеше и да го утрепят.

Него, хукналият да спасява света.

Той беше в скапано настроение. От махмурлука здравата го цепеше глава. Хълбокът го болеше. Както и цялото тяло — от боя. Но дори и в това състояние не можеше да намери начин да ми отговори. Каза само:

— Ще направя каквото съм намислил, Чудак, независимо дали е право или криво. И ми се ще и ти да си с мен. Ако не можеш да се справиш, няма да ти се разсърдя.

— Но какво друго, по дяволите, да струвам с живота си? Нищо не ме връзва.

— Защо тогава само се заяждаш?

— Понякога ми се иска да знам, че в онова, което правя, има някакъв смисъл.

Качихме се на кораба, който, както се оказа, караше зърно и сега отиваше, натоварен с баласт, да вземе нов товар. Заминавахме за краища, които, дори и Гарвана не беше виждал. И преди да стигнем закъдето бяхме тръгнали, и двамата бяхме повече от сигурни, че не е бивало да го правим. Но когато собственикът отказа да обърне кораба, решихме все пак да не се пробваме обратно пеш до Опал.

Всъщност пътешествието далеч не започна чак толкова зле. Но после се наложи да отвържат въжетата, които прикрепяха кораба към кея.

В средата на пътя ни застигна буря. По това време на годината тя връхлетя съвсем неочаквано. „През този сезон няма бури“ — обеща ни един от екипажа, след като вятърът сцепи едно платно, което моряците не свиха навреме. И още четири дни продължи да няма бури през този сезон, все така. Затова, когато пристигнахме в пристанището на Берил, бяхме закъснели с още четири дни.

Не поглеждах назад. Каквото и да си мислех преди за Гарвана, за децата му и за неговите задължения, сега то не ми беше интересно. Те бяха от другата страна на голямата вода, а на мен ми мина мерака да ставам моряк. Ако Гарвана изведнъж решеше да се върне и да си уреди сметките, щях да му кажа да си фрасне един лакет в носа.

Бандата, която преследвахме, беше оставила явна диря. Приятелчето на Гарвана прекосило Берил с гръм и трясък, преструвайки се на имперски легат, поел на тайнствена мисия.

— Сега Знахаря бърза много — рече Гарванът. — Преследването ще е дълго.

Изгледах го, ала нищо не казах.

Купихме нови коне и посъбрахме вещи, нужни за пътуването. Когато излязохме през Боклучавата порта, както я наричаха, бяхме изостанали със седем дни. Гарвана потегли така, сякаш имаше намерение до утре да ги навакса.