Глен Кук
Сребърният клин (37)

XXXVII

В четири часа навън нямаше нищо, мислеше си Смедс. Всички войници се наливаха по кръчмите, защото лошите бяха достатъчно разумни вече да са се прибрали и да са си легнали. Пекарите още не обикаляха сънени край нощвите и фурните. Единственият шум на улицата бе ръменето на дъждеца, на водата, капеща от покривите. И двамата с Рибока не издаваха никакъв шум. Рибока дори като че не дишаше.

С този щеше да възникне един проблем, какъвто нямаше с другия. Той ги беше виждал и двамата отпреди. Но пък от друга страна, те бяха решили да действат в този безбожен час с разумното очакване да го сварят в леглото.

Влизането в къщата би трябвало да е лесно, доколкото си спомняха дома на лекаря. Самото дело трябваше да се извърши безшумно. Подозираха, че там живее и икономка и не искаха и тя да тежи на съвестта им.

— Ето я къщата — рече Смедс.

Също като магьосника, и лекарят явно преуспяваше достатъчно, че да живее в собствена отделна къща с кабинет. Постройката изглеждаше едва на десетина години. Няколко години преди да бъде построена, тази част на града бе изгоряла по време на сблъсък между симпатизантите на Бунта и наемниците на имперска служба. А после средната класа дойде да издигне домове върху гробовете на бедните къщурки:

— Входна врата за къщата и за кабинета — мърмореше си Рибока. — Вероятно има и заден вход. Тези къщи винаги имат и ограден заден двор с градина. Виждаме три прозореца. Учуден съм, че вандалите не са унищожили онова уродливо нещо от оловно стъкло.

Кабинетът на лекаря бе пристроен към къщата, малко по-назад. Той си имаше собствена малка веранда и врата, а до вратата — чудничък драматичен прозорец от пода до тавана, с витражи и шест стъпки широк.

— Давай — подкани го Рибока.

Смедс се стрелна през двора и приклекна в малко по-тъмните сенки под прозореца отдясно на фасадата. Мислите му по адрес на времето бяха крайно неучтиви. И без това му беше криво, нямаше нужда и да мръзне на проливен дъжд.

Щом Смедс се надигна, за да провери прозореца, дойде и Рибока. Не се изненада, когато установи, че беше здраво залостен. Рибока провери входната врата на къщата, но резултатът си остана все същият. Смедс прекоси зад него и провери втория преден прозорец. Залостен. Той се шмугна зад ъгъла.

Рибока стоеше наведен пред вратата на кабинета, която бе открехнал около педя. Смедс се присъедини към него. Ножът се плъзна в дланта му.

— Отключена ли беше?

— Да. Това не ми харесва.

— Може би, за да могат клиентите да влизат по всяко време.

Рибокът прокара длан по вътрешната страна на вратата.

— Да, но отвътре има тежко резе. По-добре ще е да внимаваме.

— Викат ми Внимателния.

Рибока отвори вратата и погледна.

— Чисто е. — Той се промъкна вътре.

Смедс го последва към вратата, през която се влизаше в къщата. И тя беше отключена. Отваряше се навътре. Дръпна. Тя се разтвори плавно и беззвучно. Чу леко изщракване зад гърба си, когато Рибока пусна резето. Не забелязваше нищо подозрително в стаята оттатък. Пристъпи вътре.

Може би бе шумоленето на плат. Или слабо вдишване. А може би и двете. Каквото и да беше, Смедс се врътна и побягна. Огнена линия преряза лопатката му. Той падна на колене срещу кабинета и видя как един силует се сблъска с Рибока.

— Мамка му! — изруга старикът и в същия миг силуетът изпищя. После се метна настрани и се нахака в прозореца с оловните стъкла на една крачка от Смедс.

Рибока отиде до прозореца.

— Той беше.

— Очаквал ни е.

— Много умен е, да му се не види. За много неща се е досетил. Не бива да го оставяме да се измъкне. — Рибока скочи през прозореца.

Лекарят тичаше с всички сили и мяташе ръце и крака. Това тлъсто таралежче хич не вървеше за спринтьор.

Смедс последва Рибока. Мигове по-късно изпревари по-възрастния и запреследва целенасочено плячката си, която водеше с шейсетметров летящ старт. Лекарят се огледа назад и се спъна. Смедс навакса десет крачки, докато онзи се мъчеше да запази равновесие. Страхът му вдъхваше нова издръжливост и кураж. Той запази преднината си в продължение на половин минута.

Лекарят знаеше, че не може да надбяга никого. Смедс съзнаваше, че той го знае. Ако не тичаше заслепен от паника, той би си разработил стратегия, би избрал крайната си цел…

Лекарят свърна надясно в една тясна алея.

Смедс забави ход и се приближи предпазливо.

Тежки стъпки отекнаха в мрака.

Той ги последва. Също тъй внимателен, Смедс заобиколи следващия ъгъл, пак без нужда. Богове, колко тъмно беше тук! Трети ъгъл.

Той се спря на място. Бягащите стъпки не се чуваха. Ослуша се за тежко дишане, но не беше сигурен дали чува нещо, защото собственото му хриптене твърде много му пречеше.

А сега какво?

Не му оставаше нищо, освен да се прокрадва напред.

Приклекна и продължи предпазливо с патешко ходене. Мускулите му протестираха. Беше благодарен за закалката, която получиха във Великата гора.

Ето! Това дишане ли беше?

Не можеше да каже със сигурност. Екотът от приближаването на Рибока го заглуши.

Скръц! Фшшшт!

Нещо, най-вероятно крак, се размина с лицето му на един пръст разстояние. Той се метна напред, но лекарят бе потеглил отново. Ножът на Смедс се размина с хълбока му.

Смедс се наведе тежко, но успя да улови дръжката и да удържи. Той се промъкна напред и прониза пищяла на мъжа — не виждаше мишената си в тъмното. Лекарят изпищя като ранен заек.

Смедс толкова се стресна, че пусна ножа и тогава се усети, че ще остави мъжа да се измъкне. Той стана, втурна се напред и се блъсна в жертвата.

— Моля ви! Няма да кажа на никого! Кълна се!

Болка проряза ребрата на Смедс отляво.

Той размаха ножа, удряйки накъдето му попадне. Лекарят се опита да изпищи, да отвърне на удара и да избяга — всичкото това едновременно. Смедс го държеше с едната ръка, а с другата го млатеше. Лекарят го измъкна на улицата.

Смедс продължаваше да удря.

Лекарят припадна.

Рибока дойде.

— Мамка му, Смедс. Мамка му.

— Пипнах го.

— Сигурен ли си, че и той не те е пипнал?

Смедс се погледна. Целият беше в кръв. Известна част от нея беше неговата собствена.

Някой изкрещя нагоре по улицата. Хората бяха започнали да се взират от прозорците.

Рибока се наведе, преряза гърлото на лекаря и рече:

— Трябва да се махаме оттук. — После погледна ръката на мъртвеца. — Хмм. Гадна работа. Успя ли да те докосне с нея?

— Май че не.

— Хайде. — Рибока му подаде ръка. — Ще се справиш ли?

— Засега съм добре.

Рибока се отправи отново към алеята.

Смедс започна да го усеща веднага щом вълнението му взе да поутихва. Знаеше, че ако ги погнеха, нямаше да успее да се измъкне.

Вместо да се отправи към „Череп с кръстосани кости“, Рибока потегли към западния край.

— Къде отиваме? — попита Смедс.

— При резервоара. Да те почистят малко. Ако те заведем у дома в този вид, сиводрешковците ще довтасат да те разпитват, преди да си успял да си свалиш ботушите.