Глен Кук
Сребърният клин (52)

LII

Боманц бе силно разтревожен.

— Безумието навън няма граници. Ако продължават така, не ще спрат, докато не остане само един-единствен жив човек.

— Нека се погрижим това да сме ние — рече дрезгаво Гарвана.

Бяхме се скрили в камбанарията на древен храм на няма и хвърлей разстояние от Гражданския дворец. Ако исках, можех да надникна навън да го гледам как гори. Никому не казахме къде ще се скрием. Засега, благодарение на стария магьосник, никой не се бе натъкнал на нас.

— Мислиш ли, че клинът е виновен? — попитах.

— Просто неговото влияние. Колкото повече зло се върши около него, толкова по-силно ще става зловонието на лудостта.

Защо тогава не се нахвърляхме върху никого с юмруци?

Глезанка изглеждаше разтревожена от събитията. Доколкото забелязвах, тя бе единствената. Останалите просто се плашехме от тях, просто искахме да стоим настрана, докато пожарът не догори.

Ако можеше да се направи нещо, тя щеше да го стори.

— И какво тогава? Ще си седим? — попитах аз. Мислех как лудостта сигурно е нарушила карантината на заразения с холера район.

— Да имаш по-добра идея? — попита Гарвана.

— Не.

Онзи ден, когато отидоха на оглед, те не откриха нищо. Единственото хубаво си оставаше времето, което успях да прекарам в разговор с Глезанка без Мълчаливия и Гарвана да ме гледат злобно в продължение на два часа.

Но се чувствам като мишелова, на който толкова му писна да чака нещо да умре, че почна да се замисля дали да не убие.

— Трябва да решим какво да правим, ако хората се втурнат да бягат. Можете да се обзаложите, че онези, които знаят за клина, ще се махнат първи.

— Ако го преместят, всеки ще разбере, нали?

— Няма да го сторят. Защо им е? Той е на сигурно място. Иначе все някой щеше да го намери. Само ще се тревожат за живота си, докато го продадат.

— Кое те кара да мислиш, че искат да го изтъргуват? — попитах.

— Ако можеха да го използват, досега да са го направили.

Имаше смисъл. Тъкмо така биха действали бандитите.

— Защо тогава не са се пробвали да го шитнат?

— Защото всичките тия задници тук си мислят, че могат да им го отнемат и да се изпреварят един друг.

Реших да дремна. С приказки доникъде нямаше да стигнем. Нищо не правехме, освен дето се майтапехме и чакахме създанията от Равнината да дойдат да докладват. Когато им дойде вдъхновението. Те не мислят като нас. Някои от тях изобщо нямат чувство за време.

Тъкмо затова Торква Магарето явно много се изненада, като надникна навън.

— Момчета, вземете хвърлете по едно око!

Скупчихме се около него.

Нашите беди бяха придобили съвсем нова страна. Както и всеобщото нещастие.

В града бе пристигнала нова банда.

Току на площада пред Гражданския дворец спираше черна карета. Теглеха я четири черни коня. Шест черни конника яздеха около нея шест черни коня. Следваше я батальон пехота. Каква изненада — всичките тези момчета също бяха пременени в черно.

— Откъде, по дяволите, дойдоха тия? — смънках аз.

— Желанието ти се сбъдна, магьоснико — обади се Гарвана.

— Ъ?

— Кулата се заинтересува от събитията.

Усетих длан на рамото си. Глезанка. Стиснах я — подкана да се качи при мен и да гледа. Тя не отмести ръката си. Нали се досещате колко приятели си спечелих?

Един човек слезе от каретата. Не, на този смешник не му се полагаха никакви черни дрехи.

— Конте — отбеляза Боманц.

— Винаги съм се чудил какво значи тази дума — обадих се аз.

Паунът огледа труповете и останките на двореца и каза нещо на един от конниците. Той подкара коня по стълбите и влезе в неизгорялата част на сградата. Минута по-късно навън се заизсипваха хора. Останалите конници ги накараха да се скупчат пред смешника.

Излязоха Воала и Паяжината. Един конник ги подкара към шефа си.

— Извикаха ги на килимчето — обади се Боманц. — Ще е интересно да ги чуем.

Нямаше никакво съмнение кой на кого е началник. Близначките само дето не легнаха по корем. Поклоните продължиха поне десетина минути. После магьосничките започнаха да разпращат хората си на бегом насам-натам.

— А сега какво? — измърмори Гарвана.

Следващото, което паунът направи, беше да се нанесе в единствената неразрушена сграда в квартала. Храмът. В приземния етаж.

Бяха ни приклещили.

Хората заприиждаха да зърнат новия големец. Генерал Лудата факла беше между първите. Нощната стража не се замеси в нито една битка досега.

Хаосът утихна за няколко часа, докато лудите от Веслоград смелят вестта за новака в града. После пак се развихри с буен плам.

Но утихна, догоря преди залез-слънце.

Късно през нощта до нас стигна вестта и разбрахме защо нещата са се уталожили.

Хромия бе тръгнал към Веслоград, решен да заграби сребърния клин.

Веслоград нямаше да му го даде. Според Изгнание, новият човек от Кулата.

— Мамка му — измърморих. — Тоя Хром има повече животи и от котките!

— Знаех си, че трябваше да се погрижим за него! — изръмжа Гарвана и изгледа сърдито Глезанка. Тя беше виновна. Толкова бе сигурна, че не виждаше нужда да спори с дървото-бог.

Изгнание бе наредил да удържат Веслоград и да унищожат Хромия. Нашите шпиони казаха, че щял да го отстоява, дори с цената на живота на последния човек в града.

Мамка му. Кулата нямаше как да не изпрати някой, който взема работата си насериозно.