Глен Кук
Сребърният клин (42)

XLII

Пристигнахме в Могилните земи, като се спуснахме с въжета, с вързан на гърба багаж. Няколко от създанията на Равнината дойдоха с нас. Щяха да пристигнат и още, веднъж след като построим сигурен лагер. Менхирът началник искаше двама-трима от другарчетата му със сърца от кремък да ни подслушват какво говорим. По-добре се поддържала бърза комуникация, каза. Да, да.

Така е по-сигурно, че всичко върви, както иска богът-дърво.

— Пак се върнахме там, откъдето тръгнахме — рече Гарвана в мига, в който стъпихме на земята. Откакто напуснахме Опал, той живна. Заприлича досущ на същото старо момче, което беше, когато се запознах с него.

— Пак се върнахме при студа и мокрото — нацупих се аз. Когато тръгвахме, беше краят на студения сезон. Сега зимата пак се промъкваше насам. Листата бяха окапали. Всеки миг можеше да завали сняг. — Хайде да не се лигавим, а? Да свършим каквото трябва и да се махаме.

Гарвана се изкиска.

— Как ще ги задържиш във фермата, след като са видели големия град?

— Я не се заяждайте, ако обичате — намеси се Боманц. — Не се знае дали наоколо няма имперски войници.

Беше само наполовина прав. Още не го бяхме видели с очите си, но тварите от Равнината след разузнаване докладваха, че на пет мили наоколо няма нищо по-едро от заек. На тях можех да им имам вяра.

Боманц трябваше да направи няколко магии, преди да се почувства доволен. После ни позволи да се погрижим за домакинството и да запалим огъня.

Станахме още по тъмно и ядохме някакъв гаден студен буламач. После се разделихме.

На мен ми се паднаха градът и военното подразделение, защото най-добре ги познавах. Гарвана пое гората. Боманц се зае със самите Могилни земи. Доколкото забелязвах, той не смяташе да прави нищо, освен да се изтегне по средата им и да дремне.

Създанията от Равнината можеха да правят каквото си искат и да ни сигнализират, ако намерят нещо.

Нужно бе само да поогледам града веднъж, за да разбера какво е станало. Бяха останали единствено кости. Да се ровиш сред тях не излезе чак толкова зле, колкото можеше да е. Направих всичко, за което се сетих, за да разбера нещо полезно, а после се върнах в лагера. Боманц си стоеше там, където го бях оставил, все така със затворени очи, но ситнеше на пръсти с бебешки стъпки.

Най-сетне се беше размърдал.

Гарвана се върна.

— Свърши ли вече?

— Да.

— Намери ли нещо?

— Сума ти кости. Стигат да се сглоби цяла армия скелети.

— Нещо ти е домъчняло?

— Познавах ги всичките.

— Да. — Не каза нищо повече, просто чакаше. Той си е много свестен, когато не тъне в самосъжаление.

— Мисля, че Хромия и Псето Жабоубиец са ги изтребили. Някой друг обаче ги е следвал. И е опоскал всичко като майка, която пощи гнидите на детенцето си. Не е останало и едно поне малко ценно нещо.

Гарвана се замисли.

— Съвсем нищо ли?

— Чисто е като самите кокали.

— Тази нишка вероятно може да се проследи до Веслоград. Макар че те биха взели само колкото успеят да носят, и то такива неща, които няма да предизвикат много шум. Освен ако не вдигнат някаква патардия. А сторят ли го, вече да са в ръцете на имперските войници.

Дойде и Боманц. Той се засуети, докато приготвяше чай, а Гарвана ни разказа, че се е натъкнал на два бивши лагера, вероятно на онези, които преследвахме, но не е намерил нищо, което да може да ни помогне.

— И да е имало, имперските войски са го прибрали първи.

— А ако е така — обади се Боманц, — клинът вече щеше да е у тях.

Бяхме получили чрез камъните сведения от Веслоград. Новините не звучаха окуражително. Май неколцина важни клечки от имперските войски са решили да заграбят клина и самички да се хванат да си правят империи.

— Успя ли да научиш нещо? — попита Гарвана.

— Не кой знае какво — отвърна Боманц. — Били са четирима. Най-вероятно. Отървали са се, защото през повечето време фиданката се е тревожела заради Псето Жабоубиец и не ги е смятала за опасност. Мислела си, че те хвърлят съчки, за да я предизвикат.

— Съчки ли? — попитах.

— Хвърляли са клонки по дървото, докато почти не го засипали. После запалили купчината.

— Не е нужно да притежаваш бляскав ум, за да си бог — измърмори Гарвана.

— Пипнахме ги — казах аз.

— Какво? — Боманц така и не схващаше, че човек може и да се шегува.

— Трябва само да се оглеждаме за четирима мъже със забити в пръстите трески.

Боманц се навъси. Гарвана се изкиска.

— Знаем ли изобщо нещо за тези хора? — попита той.

— Дори не знаем човеци ли са били — измърмори Боманц.

— Страхотно.

— Щом нищо не знаем, защо не поработим по това? — попита Гарвана. — Можем ли да установим някакви дати? Макар и приблизителни? И после да ги вържем с онези, чието движение съвпада?

На мен това ми прозвуча доста неубедително и си го казах.

— Дори и Веслоград да не беше нападнат и половината му население — избито, а другата половина не се беше смахнала оттогава…

— Забрави, че го споменах. Е, магьоснико, струва ли си да висим тук? Или трябва да заминем за Веслоград и са се пробваме да ги изкараме от дупките?

— Колебая се, но докато все още чакаме сведенията от нашите съюзници от Равнината, бих казал, че тук си губим времето.

По-смахнатите членове на дружината също не откриха нищо. По залез ние се покатерихме обратно на гърба на нашия миризлив летящ вихрогон с намерението да закусим във Веслоград.

С нетърпение чаках да похапна прилично за пръв път от месеци насам.