Глен Кук
Сребърният клин (2)

II

Странна работа, как никой друг не се досети веднага. Но може би хората бяха твърде заети със случилото се между Господарката и Бялата роза и се чудеха какво ли означава то за империята и за въстанието. Отначало сякаш половината свят бе хукнал да плячкосва. Всеки, когото това го влечеше, си правеше сметките и се ослушваше дали ако се пробва, няма да го превърнат в евнух.

Та, първият опит за кражба на сребърния клин се падна на едни нищо и никакви кокошкари от северните квартали на Веслоград.

От Могилните все още пристигаха единствено слухове, които хората си шептяха из кенефите, когато Тули Стал затропа на вратата на стаята, в която бе отседнал братовчед му Смедс Стал.

Стаята на Смедс бе обзаведена единствено с хлебарки и кал, половин дузина крадени мухлясали одеяла и цяла камара празни глинени кани от вино, които той така и не бе успял да върне. В „Трън и корона“ го караха да оставя пари за тях и той ги наричаше „Жизненоважните ми спестявания“. Ако закъсаше здравата, винаги можеше да върне осем празни срещу едно пълно.

Тули каза, че това било много тъпо. Когато Смедс го хванеха бесните, той разхвърляше каквото му падне, и така спестяванията му отиваха нахалос.

Чирепите също никой не ги събираше — само биваха изритвани към стената и там се превръщаха в прашна пустош.

Когато Тули му се натресе, Смедс реши, че братовчед му се е надул, защото го раздаваше голям паралия. Две омъжени жени го обсипваха с подаръци, задето им помагал в домакинството в отсъствие на благоверния. Живееше с една вдовичка, която щеше да разкара веднага щом той си намереше някоя друга женица да го приюти. И смяташе, че щом е преуспял, това му дава право да раздава наляво и надясно съвети.

Тули думкаше по вратата, а Смедс упорито не му обръщаше внимание. Момичетата на Кимбро от горния етаж — Марти и Шийна, съответно по на единайсет и дванайсет години, бяха дошли „на урок по музика“. Сега тримата се въргаляха голи по дрипавите одеяла и единственият видим музикален инструмент бе кожената флейта.

Смедс изшътка на момичетата да престанат да подскачат и да се хилят. Някои хора биха се възхитили от начина, по който той ги подготвяше за живота занапред.

Дум. Дум. Дум.

— Хайде, Смедс, отваряй. Аз съм, Тули.

— Имам си работа.

— Отвори, де. Трябва да обсъдим една сделка.

Смедс се измъкна с въздишка от плетеницата млади кльощави ръце и крака и се затътри към вратата.

— Братовчед ми. Свестен е.

Момичетата бяха доста сръбнали и изобщо не им пукаше. Не направиха никакъв опит да покрият голотата си. Когато Смедс въведе Тули в стаята, те само се ухилиха до уши.

— Това са едни приятелки — обясни Смедс. — Ще се включиш ли? Те нямат нищо против.

— Друг път. Разкарай ги оттук.

Смедс изгледа накриво братовчед си. Тоя много почнал да командва, бе!

— Хайде, момичета, обличайте се. Татко има да си говори по работа.

Тули и Смедс ги гледаха как навличат дрипавите си премени. На Смедс и през ум не му мина да се облече. Шийна игриво го плесна по мъжката гордост.

— Доскоро!

Вратата се затвори.

— Гъзът ти ще увисне на въжето — рече Тули.

— Колкото и твоят. Трябва да те запозная с майка им.

— Пари има ли?

— Не, ама как само свири на валдхорна! Много си пада. Като почне, направо не може да се спре.

— Кога ще разчистиш тая кочина?

— Веднага щом прислужницата се върне от почивка. Та кажи, какво толкова важно има, че да ми разваляш купона?

— Чу ли какво е станало в Могилните земи?

— Подочух разни истории, обаче не им обърнах никакво внимание. На мен какво ми пука? Хич не ме засягат.

— Може и да те засегнат. Чу ли за сребърния клин?

Смедс се замисли.

— Да, нахакали го в някакво дърво. Хрумна ми, че ще е добре да го гепим, ама после се позамислих и се сетих, че то няма да има достатъчно сребро, та да си струва да се бие толкоз път.

— Не е работата в среброто, братовчеде, а в онова, което е заключено в него.

Смедс напъна мозък, но нещо не усещаше накъде бие Тули.

— Я по-добре говори в цифри.

Острият ум не беше нещо, с което Смедс Стал бе прочут.

— В тоя грамаден гвоздей е заключена душата на Властелина. Което значи, че това желязо е страшно нещо. Хващаш някой по-сръчен магьосник и той ти изковава страховит амулет за вечни времена. Като в приказките, нали се сещаш.

— Ама ние не сме магьосници — намръщи се Смедс.

Тули взе да се изнервя.

— Ние ще сме посредниците. Отиваме там, изкопаваме онуй дърво и го скриваме, докато се разнесе мълвата, че е изчезнало. После го обявяваме за продан. На тоя, който предложи най-много.

Смедс продължи да се мръщи и напрегна мозъка си до краен предел. Да, той не беше гений — но подла, долна хитрост притежаваше в изобилие, а и се беше научил да оцелява.

— На мен тая работа ми се струва много опасна. Ако искаме да излезем от нея цели и невредими, помощ ще ни трябва.

— Така си е. Дори и леснината — да се замъкнем там и да освободим тая проклетия, ще е работа за повече от двама души. Във Великата гора хора, дето хабер си нямат от гори, сигур ще видят доста зор. Според мен ще са ни нужни още двама и единият трябва да разбира от гори.

— Тули, тук вече си говорим за делба на четири. А по колко ще делим?

— Не знам. Дай им време да наддават и ще се уредим за цял живот, тъй си мисля аз. И не ти говоря за никаква делба на четири, Смедс. На две. Всичко си остава в семейството.

Двамата се спогледаха.

— Измислил си плана — рече Смедс. — Кажи ми го.

— Нали познаваш Тими Локан? По някое време служеше във войската.

— Колкото да се сети как да издрапа по хълма. Да. Бива си го.

— Изкара във войската достатъчно дълго, че да разбере кое какво е. Можем да се запишем войници там. Няма ли да ти се сломи сърцето, ако го намерят в някоя уличка с разбита глава?

Тоя беше от лесните въпроси.

— Не.

Нищо нямаше да му стане на сърцето му, щом тоя, дето са го намерили, не е Смедс Стал.

— Ами Дъртия рибок? Навремето той слагаше капани във Великата гора.

— Някоя и друга точна стрела.

— Тъкмо такива ни трябват. Чисти мошеници, а не хора, дето ще се опитат да ни прецакат с нашия дял. Какво ще кажеш? Да се пробваме ли?

— Я пак кажи за каква печалба си говорим.

— Достатъчна, че да си живеем като принцове. Ще пазарим ли ония двамата?

— Че защо пък не? — вдигна рамене Смедс. — То с какво ли друго да се захвана?

— По-добре вземи се облечи.

 

 

Докато слизаха по стълбите, Смедс попита:

— Убивал ли си някога човек?

— Не съм. Никога не е ставало нужда. Не виждам къде ми е проблемът.

— Веднъж на мен ми се наложи. Прерязах гърлото на един. Не е както си го мислиш. Навсякъде пръска кръв и онзи издава странни звуци. И докато пукнат, минава много време. Още сънувам кошмари как оня идва да ме вземе със себе си.

Тули го погледна с кисела физиономия.

— Ами тогава следващия път пробвай другояче!