Серия
Черният отряд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Spike, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Сребърният клин

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

Предпечатна подготовка „Квазар“

ИК „Лира Принт“, 2005 г.

ISBN: 954–8610–82–5


I

Този дневник се води по идея на Гарвана, но имам предчувствието, че ако някога го прочете, той не би се гордял с него. Защото смятам в повечето случаи да разказвам истината, макар че той е най-добрият ми приятел.

Ще ми говорите вие за колоси с глинени крака! Неговите са от глина чак до кръста! Но иначе е свястно момче — нищо, че е луд и постоянно го избива на убийства и самоубийства. Реши ли Гарвана, че ти е приятел, сдобиваш се с приятел за цял живот — стиснал нож и в трите си ръце.

Аз се казвам Чудака, Филодендрон Чудака, за което трябва да благодаря на мамичка. Но на Гарвана никога не съм го признавал. Тъкмо затова станах войник — за да се махна от тия картофчовци, дето като нищо ще лепнат подобно име на едно детенце. При последното преброяване имах седем сестри и четирима братя, и всичките до един кръстени на цветя, пусто да остане.

Ако едно момиче се казва Ирис или Роза — хайде, иди-дойди. Ама един от братята е Теменужко, друг пък — Петуния. Що за хора са тия, дето се отнасят с децата си така? Че свършиха ли се хубавите имена като Разбойника и Ханджара?

Картофчовци с картофчовци!

Хора, които цял живот се бъхтят от зори до здрач да копат картофите, зелето, лука, пащърнака, цвеклото. Ряпата. Как я мразя тая ряпа! И на свине не бих я давал! При първата възможност да се измъкна, аз се записах войник.

Опитаха се да ми попречат — баща ми, заедно с чичовците, братята и братовчедите. Ама не стана. Още не мога да се начудя как онзи, дъртият сержант, успя такъв страшен вид да си докара, че цялата рода даде на заден.

Точно такъв исках да стана и аз като порасна. Ей тъй, както си стоя, така да плаша хората, че да им се подкосяват краката. Но това май трябва да си го имаш вродено.

Гарвана го умее. Само като погледне някой, дето се опитва да се бъзика с него, и онзи става бял като платно.

И така, станах войник. Минах обучението и се хванах с войниклъка — понякога с Перото и Пътешественика, друг път с Шепота, най-вече тук, по, северните краища. И разбрах, че това войниклъкът не било както си го мислех аз. Разбрах, че ми лежи на сърцето горе-долу толкова, колкото и копането на картофите. Обаче си ме биваше в занаята, макар че всеки път, когато тръгнеха да ме повишават в сержант, аз все гледах нещо да се издъня. Накрая ме пратиха при Стражите на Могилните земи. Което уж било голяма чест, ама аз така и не повярвах.

Тъкмо там срещнах Гарвана. Само че тогава му викаха Гаргата. По онова време не знаех, че е шпионин на Бялата роза. И никой друг не знаеше, разбира се — иначе нямаше да е жив. Беше един такъв мълчалив, сакат старец, който разправяше, че бил във войската на Хромия, но след като му осакатили крака, трябвало да се махне оттам. Подслон му беше една запустяла къща, която сам бе постегнал. Изкарваше си прехраната, като вършеше разни неща вместо войниците, дето ги мързеше да ги сторят сами. Стражите вземаха добри пари, но Могилните земи се простираха на стотици мили навътре във Великата гора и те нямаше за какво да ги харчат, освен за пиячка. На Гаргата му се отваряше сума ти работа — лъскаше ботуши, миеше подове, тимареше коне. Идваше да чисти канцеларията на полковника, а после сядаше да играе с него шах. Тъкмо там и го видях за първи път.

Още от самото начало надуших, че нещо намирисва. Не че се усетих за Бялата роза, но на него си му личеше, че не е избягало селянче като мен или пък градско чедо на бордеите, записало се във войската от нямане какво да прави. Той притежаваше някакво лустро и когато поиска, го показваше. Имаше образование. Говореше към пет-шест езика, можеше да чете и се случваше да го чуя да говори със стареца за неща, които хабер си нямах дори какво значат.

Та ето какво ми хрумна — ще взема да се сдружа с него, та да ме научи на четмо и писмо.

Нали се сещате, пак същата стара история. Ще се махна от село, ще стана войник, ще ми се случват какви ли не приключения и изобщо, живот ще си живея. А като се науча да чета и пиша, ще се махна от войската, ще зарежа приключенията и да видиш тогава живот!

Да, бе.

Не знам дали с всички е така. Не съм от тия, дето ще тръгнат да разпитват хората за подобни работи. Но познавам себе си достатъчно, за да знам, че нищо няма да излезе така, както го искам, и никога от нищо няма да съм доволен. Толкоз съм честолюбив, че живея тук в една стаичка с един пияница, ненадминат в умението си да си издрайфа червата, след като е излокал към три галона от най-евтиното попаднало му вино.

Както и да е, хванах Гарвана да ме учи и накрая си станахме дружки, макар той да си падаше смахнат. И това никак не ми помогна, когато връхлетя лайняната буря и той излезе шпионин. За мой късмет на моите и неговите началници се налагаше да се обединят, за да озаптят онова подземно страшилище, дето на нас, стражите, ни плащаха такива луди пари да го вардим.

Тогава разбрах, че в действителност той бил Гарвана — онзи, който предвождал Черния отряд и отнел Бялата роза от Хромия, когато била още малко момиченце, укривал я и я възпитавал, докато стане готова да поеме съдбата си.

Мислех го за мъртъв. Както и всички останали, и от двете страни. И най-вече Бялата роза, която го бе обичала, и то не като баща или брат. Тъкмо заради това той се престорил на мъртвец и избягал. Понятие си нямал какво е да си имаш някого — някой, който те обича. Да бяга — това било единственото, което умеел.

Само че и той бил влюбен в нея и можел да покаже любовта си единствено като се превърне в Гаргата и стане неин шпионин с надеждата, че ще успее да открие някое мощно оръжие, което тя да използва в решителния си сблъсък с Господарката — иначе казано, с моята голяма началничка.

И какво става? Съдбата си пъха бъркалката, забърква всичко, оглеждаме се и що да видим? Властелина, старото чудовище, погребано в Могилните земи, най-черното зло, което някога този свят е познал, се е събудил и се мъчи да се измъкне навън, и можем да го спрем единствено ако всички зарежат старите си крамоли и се обединят. И така, Господарката пристигна в Могилните земи с нейните грозни като смъртта рицари, а Бялата роза — с Черния отряд. И почна да става интересно.

А този проклет глупак, Гарвана, се моткаше сред всичкото това и си въобразяваше, че може да отиде при Глезанка ей така, като че никога не я е зарязвал и сума ти години не я е заблуждавал, че е мъртъв.

Глупакът му с глупак. Дори и аз разбирам от магия повече, отколкото той някога ще разбира от жени!

И така, те оставиха древното страшилище да излезе изпод земята и му се нахвърлиха. То беше толкова огромно и черно, че не успяха да убият духа му, а само плътта — и я изгориха, разпръснаха пепелта и заточиха душата му в един сребърен клин. Забиха клина в ствола на една фиданка, която била син на някакъв бог и щяла да живее вечно и да го обраства, та той никога повече да не причинява скърби и неволи. А после си отидоха — всички. Дори и Глезанка, заедно с някакъв мъж на име Мълчаливия.

На тръгване очите й бяха насълзени. Чувствата й към Гарвана не бяха увехнали съвсем. Но тя никога нямаше да му го признае и да му позволи отново да постъпи така с нея.

А той стоеше и я гледаше как се отдалечава, изгубил и ума, и дума. И не проумяваше защо тя му го причинява.

Глупакът му с глупак!