Глен Кук
Сребърният клин (57)

LVII

Въпреки че черните конници постоянно вкарваха Хромия в яростен гняв с техните номера, капани и протакане, те почти не използваха магия. Той не разбираше каква игра играят и това го тревожеше, макар да не го признаваше дори пред себе си. Беше уверен, че грубата сила ще го крепи, вярваше, че вече няма друг на света, който би могъл да се мери с него по сила.

Те го знаеха. Тъкмо това го тревожеше. Те нямаха шанс срещу него, ала го тормозеха и подвеждаха по начин, който предполагаше, че те са напълно уверени в резултатността на своите действия. Което означаваше, че някъде напред го очаква огромен, ужасен капан.

Магия използваха толкова рядко, че той престана да внимава за нея. Собственият му стил се изчерпваше с размазващите удари с чук. Тънкият подход бе последното нещо, което би очаквал от всекиго.

Чак когато отново се натъкна на същото разкривено дърво за четвърти път, му просветна, че го е виждал и преди и неуморният му напредък всъщност представляваше въртене в кръг с диаметър около петдесет мили — и стотици мили той е гонел опашката си.

Поредното проклето забавяне!

Той овладя гнева си и се отклони от утъпканата диря, която нямаше край. После спря, за да огледа себе си и околностите.

Намираше се леко на север от Кулата. Усещаше я там и тя някак си го подиграваше, предизвикваше го, почти го призоваваше отново да дойде и да зарита отбраната й. Това си беше същинско оскърбление.

Май нищо не би допаднало повече на враговете му толкова, колкото да го накарат да си губи времето, като удря глава в стената на тази непревземаема крепост. Затова обърна гръб на изкушението. Щеше да се разправя с Кулата, след като завладее сребърния клин и го превърне в талисмана, който даваше господство над света.

Потегли на север, към Веслоград.

Стъпваше пъргаво и докато тичаше, се кискаше. Скоро, съвсем скоро, светът щеше да изплати дълговете си.