Глен Кук
Сребърният клин (38)

XXXVIII

Не зная какво съм очаквал да видя, когато стигнахме в Опал. Може би нищо не се бе променило от последното ми пребиваване там. Но несъмнено не бях подготвен за бъркотията, която заварихме. Докато прелитахме плавно над руините, сред които неколцина оцелели се лутаха като уплашени мишки, зяпах невярващо. Отидох при Глезанка и й казах:

— Като гледам, май няма много шансове да намерим хората, които търсиш.

Шансовете никога не са карали Глезанка да се тревожи.

Сега Гарвана и Мълчаливия таяха особено черни чувства към мен. Бях проявил наглостта да кажа на Глезанка кого трябва да намери, ако иска да принуди Гарвана да приеме миналото си. Никой от тях не желаеше това да се случи.

И двамата дотолкова се вглъбяваха в мисли за себе си, че не им оставаше време да се зачудят за истинското мнение или чувства на Глезанка за каквото и да било.

Прекосихме почти целия град. В северната му част забелязахме няколко големи, спретнати лагера. Палатките бяха твърде многобройни и надали всичките военни, но по тях познахме, че имперските войски са там, откликнали на разрушаването на града по бърз и дисциплиниран начин. Долу войници и граждани се трудеха и изравняваха пътя на новото. Спряха да работят, за да ни позяпат, обаче не избягаха.

Глезанка ни нареди да се оглеждаме за знамето на главнокомандващия. Тя смяташе, че трябва да започнем тъкмо оттам, защото в града очевидно бе обявено военно положение. Не можех да проумея обаче защо си мислеше, че ще получи някакво съдействие от тях.

— Какви са чувствата ти към стария Гарван напоследък? — попитах. Много внимавах да крия ръцете си и от него, и от Мълчаливия.

Мислех, че тя няма да разбере какво имам предвид. Грешах. Отговори със знаци:

— Някога питаех детинска любов към един човек, който ме спаси, отгледа и рискува всичко, за да ме защитава тогава, когато, дълго преди самата аз да го повярвам, той разпозна ролята, която щях да играя в борбата с мрака. Това дете в някои отношения си беше съвсем малко момиченце. Тя искаше, като порасне, да се омъжи за татко, и изобщо не й хрумваше, че може и да не стане, когато се опита да го постигне и да настоява за това. За Гарвана аз никога не съм била момиче, нито жена, нито човек, Чудак. Макар и да е вършил ужасни неща заради мен. Аз представлявах символ, изкупление, и когато настоях да се превърна в личност, той направи единственото възможно нещо, за да продължи да служи на символа и да не му се налага да се занимава с жената от плът и кръв.

— Все ми се струваше, че е било така — вметнах със знаци аз.

— Мнозина мъже се възхищават на Гарвана. Той не се страхува от нищо конкретно. На него никакви глупости не му минават. Хората, които му се бъркат, си патят, и по дяволите последиците. Но това са единствените измерения, които той притежава. Само тях той сам си позволява. Как да остана емоционално обвързана с мъж, който не се оставя на емоции, колкото и много да е направил за мен в други отношения? Ценя го, почитам го, може би дори благоговея пред него. Но това е всичко. Той не може да го промени с някое показно, като момче, увиснало на коленете си от клон, за да впечатли някое момиче.

Ухилих се, защото имах вътрешното усещане, че Гарвана е намислил точно това.

Горкият смотаняк. Просто не остана нищо, което той да спечели. Но той не беше от тези, които биха го приели, дори и ако тя му го заявеше направо в очите.

Исках да подхвърля и това-онова за Мълчаливия, но не ми се удаде. Тъкмо тогава забелязахме военния щаб, вятърният кит се спусна, приближи го и се закотви, като спусна пипала и се вкопчи с тях за камъни и дървета. Присъствието му в небето внесе доста смут сред обитателите на лагера.

Харесвам го този израз „внасям смут“. Прихванах го от Боманц. Много хитър начин да кажеш, че тия долу направо се посираха от шубе.

Разнесе се мощно „ура“, всякакви подвиквания, дюдюкания и крясъци, когато групичка създания от Равнината се скупчи около белязания камък и го метнаха през борда — насмалко да падне право в скута на командния състав долу.

Дъртаците бая се стреснаха. Зачудих се колко ли още ще се развълнуват, ако разберат, че Бялата роза самолично се намира, точно над главите им. Но щяха да си траят, независимо какво знаеха. Кой ще ти иска да се заиграва с четири ядосани вятърни кита — тъкмо това щеше да им се случи, ако не се държаха прилично.

Белязания се метна обратно и заговори. Мълчаливия превеждаше на Глезанка. Аз не чувах нищо. Братята Торква ми бяха дали да разбера, че от мен се очаква да не се тикам напред и аз не се натисках. Глезанка направи куп знаци, които, предполагам, камъкът можеше да види някак. Той се отправи нанякъде и след малко се върна.

След като го повтори четири пъти, той си остана на мястото. Но вятърният кит не помръдна и затова аз предположих, че е сключена уговорка.

Отидох при Гарвана, за да се опитам да поговоря с него. Но в по-гадно настроение май не бях го виждал, а и без това ме беше набедил за предател, и затова отидох да си дърдоря простотии с братята Торква, говорещия мишелов и някоя и друга твар от Равнината, не точно от най-срамежливите.

 

 

Намисли ли си Глезанка нещо, тя обикновено получава каквото поиска. Този път го получи на следващия ден, точно преди пладне.

Долу избухна вик „ура“. Глезанка изпрати Белязания да провери какво става. Той се върна и докладва. Тя стана и отиде при Гарвана, който я гледаше така, сякаш тя беше запътилият се към него палач. Тя го посочи. Той стана и я последва отново с нетърпението на човек, тръгнал към бесилото.

Достатъчно добре го познавах, че да забележа признаците. Той влизаше в роля. Помъкнах се след тях, като се чудех каква ли е тя. Почти всички останали също се приближиха.

Младеж и девойка на по двайсетина години се изкатериха с пъхтене по хълбока на кита.

Значи невъзможното беше възможно, а невероятното — съвсем сигурно. Освен ако войската долу не бе сметнала, че може да успокои Глезанка, като й пробута двойници.

Момчето изглеждаше досущ като Гарвана, но двайсет години по-млад. Същата тъмна коса и мургав тен, същото решително изражение, все още невтвърдено до суровост.

Бях само на крачка зад Гарвана, когато той ги погледна за първи път. Изруга тихичко и прошепна:

— Тя прилича на майка си.

Ясно беше, че не им е известно, че отиват на семейно събиране. Бяха само озадачени и уплашени. Най-вече уплашени. И все повече се плашеха, докато тълпата се сключваше около тях. Не познаха Гарвана.

Глезанка познаха. И това ги уплаши още повече.

Всеки чакаше някой да продума.

Гарвана прошепна отчаяно:

— Направи нещо, Чудак. Съвсем съм объркан.

— Аз ли? По дяволите, та аз дори не владея чак толкова добре тяхното наречие.

— Помагай, Чудак! Опитай се да го подхванеш отнякъде. Аз не знам какво да правя!

Добре. Сетих се за едно-две предложения, които бих могъл да му дам, но не съм от тия, дето ритат пребитите псета. Подхванах с моя оскъден речник на езика на Градовете на скъпоценните камъни:

— Нямате представа защо са ви довели тук, нали?

Те поклатиха глави.

— Спокойно. Нищо не ви застрашава. Само искаме да ви разпитаме за предците ви. Най-вече за родителите.

Момчето издрънка нещо.

— Говори по-бавно, моля те.

Момичето се обади:

— Той каза, че родителите ни са мъртви. От малки сме израснали сами.

Гарвана трепна. Сигурно и гласът й е същият като на жена му, реших.

Мълчаливия преведе на Глезанка, която ги огледа много изпитателно. Тъй като бяха децата на Гарвана, според мен никак не беше чудно, че са се оправяли.

— Какво знаете за родителите ви?

Момичето пое задължението да отговаря. Може би мислеше, че брат й е твърде възбудим.

— Много малко. — Тя ми каза горе-долу същото, което и аз бях успял да разузная при нашето пътуване на юг. Знаеше, че майка й никак не е била свястна. — Успяхме да я разорим. Миналата година спечелихме дело и съдът постанови някои от имотите на баща ни да бъдат иззети от нейното семейство и да ни бъдат върнати. Очакваме да спечелим и още такива дела.

Това си беше нещо. Момичето не питаеше особено уважение към жената, довела я на бял свят.

Момчето заговори:

— Майка си изобщо не помня. След като сме се родили тя май е гледала да си има с нас възможно най-малко вземане-даване. Бавачките помня. Сигурно тя си е получила заслуженото.

— А баща ви?

— Смътно си спомням един много сдържан човек, който не се свърташе много в къщи, но когато беше, наистина ни навестяваше. Сигурно по задължение и от кумова срама.

— Сега храните ли някакви особени чувства към него?

— Защо? — попита момичето. — Ние всъщност не го познаваме, а и той е мъртъв от петнайсет години.

Обърнах се към Глезанка и я попитах със знаци:

— Има ли смисъл да продължаваме?

Тя отвърна по същия начин:

— Да. Не заради тях. Заради него.

Попитах Гарвана:

— Ти имаш ли нещо да кажеш?

Не, нямаше. Виждах го, че си мисли, че в края на краищата може и да успее да се измъкне от това.

Само че нямаше да е толкова лесно. Глезанка ме накара да им обясня, че баща им не е умрял, а бил пратен в принудително изгнание от съюзниците на майка им. После ме накара да опиша най-важните неща от годините, които бяха прекарали заедно.

Вече мина достатъчно време и те бяха преодолели страха си. Сега у тях започна да се събужда подозрение.

— Какво става, по дяволите? — попита момчето. — Какво сте ни заразпитвали за нашия старец? Той е минало. Не ни интересува. Ако сега дойде при нас и ни се представи, аз ще му кажа „Е, и какво?“. Той е просто някакъв си човек.

Попитах Глезанка със знаци:

— Ще продължаваш ли да настояваш?

А после запитах Гарвана на наречието на Защитника:

— Искаш ли да го провериш дали блъфира?

Все отрицателни отговори. Мекушавци такива. Значи Гарвана наистина щеше да се измъкне. Казах на децата му:

— Татко ви имаше много важно място в живота на Бялата роза. Той й беше като баща години наред и тя знаеше каква мъка е за него изгнанието. Тя спря тук, защото искаше да се опита да върне нещо, което тя е получила, а вие — не.

Нито на Гарвана, нито на Глезанка им хареса, че го казах.

Мисля, че момичето вече се досещаше. Гарвана наистина й бе станал много интересен. Но не каза нищо на брат си.

Накарах Глезанка да се съгласи, че толкова е достатъчно и че трябва да освободим гостите си. Тя не беше доволна от начина, по който се развиха нещата. Но какво да правиш с жени, по дяволите? Дадеш ли им точно онова, което искат, те ще те наругаят, че не било това, което наистина желаели.

Тъкмо преди момичето да се прехвърли през борда, то се обърна и ми каза:

— Ако баща ми днес беше жив, нямаше защо да се страхува, че не е добре дошъл в дома на дъщеря си.

После си отиде.

Излетяхме в мига, в който тя стъпи на земята. Глезанка искаше да стигне далеч, преди мълвата, че е била там, да стигне до някого, който би могъл да предприеме нещо. Полетяхме на североизток, все едно се отправяхме към Равнината на страха.