Глен Кук
Сребърният клин (33)

XXXIII

Беше късен следобед. Смедс вдигна очи от зидарията. Ухили се. Още два часа и каторгата, на която го бяха осъдили — три дни за дребен вандализъм и злонамерено хулиганство — изтичаше. А проклетият клин щеше да бъде укрит на сигурно място, където никой нямаше да го намери. Само той щеше да знае, че среброто лежи в кухина в хоросана под един зъбец на крепостната стена на двайсет и седем крачки източно от новата източна кула над Северната порта.

Смедс се чувстваше горд и доволен от себе си, задето бе измислил такова хитро скривалище. Кой ли би се сетил? Никой. А ако по някой слабо вероятен шанс някой се досетеше, кой ли би бутнал цялата проклета стена, само за да го потърси? Щяха да платят за информацията.

Той отново се ухили.

Имперският му надзирател се навъси, ала не изплющя с камшика. Този бич научи Смедс да насмогва бързо с работата, дори когато се унесеше в мечти.

Усмивката му угасна не защото не се харесваше на надзирателя, а защото облакът прах от север, който се приближаваше от няколко часа, стигна на около миля от стената и изплю двама забързани конници. Сигурно бяха Воала и Паяжината.

Бяха разбрали за клина.

Колко бързо се върнаха, човече! Това намекваше за нещо, което никак не му харесваше.

Поне сега може би Тули щеше най-сетне да види с очите си и да се убеди какво представляват тези хора, като си свалят ръкавиците.

Часът дойде, без камшикът да го ухапе, въпреки че пак се бе унесъл в мечтания за една девойка, която срещна в деня, преди да го хванат да пише неприличен лозунг върху един паметник от времето преди империята. Наложи му се да наеме професионален писач на писма, за да го научи как се изписва надписът. Той не можеше нито да прочете, нито да напише дори собственото си име.

Това момиче щеше да го чака тази вечер — едва четиринайсетгодишна гореща плът.

Той слезе от скелето, като си мислеше за баня и прани дрехи, а там го чакаше Рибока, за да го освободи — проста формалност, която включваше сваляне на телената примка около шията му.

— Какво става? — попита Смедс.

— Реших, че някой трябва да се погрижи да те пуснат навреме. На Тули не му пука, а Тими още лежи.

Тими бе оставил магьосника да му отреже ръката същата сутрин, когато започна да тече присъдата на Смедс.

— Той добре ли е? Стана ли работата?

— Май да. С тези болки той няма проблеми. Да вървим.

Повървяха, без да говорят много. Смедс се оглеждаше с присвити очи. Рушаха три пъти по-бързо, отколкото градяха. Имаше разчистени пространства от по дузина акра. Сиводрешковците повече биеха на очи, защото дойде и една тайфа от север, но сега бяха плъзнали навсякъде. Взводове от Нощната стража обикаляха наоколо бързо и целенасочено. Като че на всеки ъгъл бяха сложили на пост войници от други войски. На два пъти ги спряха и ги попитаха за имената и занятията им.

Такова нещо досега не се беше случвало.

— Какво става, по дяволите? — попита Смедс.

— Не знам. Тъкмо започваха, когато дойдох да те взема.

— Воала и Паяжината се върнаха от Могилните земи преди около два часа. Видях ги от зида. Адски бързаха, страшно много.

— Хмм… значи това било. — Рибока се огледа. Рунтавите му бели вежди наподобяваха две рошави гъсеници, извили гръб. — В стената ли го скри?

Смедс не отговори.

— Добре. Реших, че така трябва да е. По-добро нещо не можеше да измислиш. А пък аз съвсем забравих, че ми е минавало през ума, че си способен да ти хрумне подобно нещо.

Докато вървяха, се ослушваха за носещата се из улиците мълва. Едно нещо се повтаряше непрекъснато. Имперските войски бяха затворили града. Всеки, който искаше, можеше да влезе, но нямаше да пускат никой да излиза, докато не намереха някого или нещо, което страшно им трябваше. Вече бяха започнали тарашене от къща на къща, и то основно, както винаги претърсваха имперските войници.

— Имаме проблем — рече Смедс.

— Повече от един са.

— Повтарях го на Тули до посиняване.

— Може би трябваше да му кажеш „Хайде да останем“. Какъвто си е опак, току-виж решил, че следва да се измъкне.

— Ще го запомня. Да седнем и да поговорим — и четиримата, и да набием някои работи в главата на Тули.

— Да. Или пък да направим каквото трябва, независимо дали на него му харесва.

— Да.

Завиха по улицата, минаваща покрай „Череп с кръстосани кости“. Сенките напрягаха Смедс. Очакваше от тях да изскочи или Воала, или Паяжината. Съвсем забрави, че има среща.

— Не ни остава нищо друго, освен да си покрием задниците и да се опитаме да се скатаем. Като не намерят нищо, ще решат, че клинът е заминал по пътя.

— Може би.

— Все някога трябва да му поотпуснат края. Не може да държиш дълго затворено селище като Веслоград.

— Като не го намерят лесно, Смедс, ще го потърсят здравата. Може и награди да обявят. Големи, като се има предвид какъв им е зорът.

— Да.

— Видях доктора, при когото е ходил Тими. Спомняш ли си? Почти съм убеден, че е прихванал болестта от него. Изглеждаше по същия начин.

Смедс се спря.

— Мамка му.

— Да. Пък и магьосникът, дето му клъцна ръката. Две стрелки, които сочат право към нас, и е твърде късно да им убегнем чрез бягство. Предстои ни труден избор.

Смедс се взираше в индиговия сумрак зад островърхите кули, издигащи се в сърцето на града. Ето, беше се случило. Онова, което от самото начало го плашеше, че ще го сполети, само че щеше да му се наложи да забие ножа не в Рибока и не в Тими.

— Според мен, ако трябва да се свърши, аз ще се справя. А ти?

— Да. Ако това е решението.

— Да вървим да пийнем и да го разгледаме от всички ъгли.

— Не бива да се наливаш. Ако това ще е нашият избор. С онзи магьосник следва да приключим бързо. Той не е глупак. Няма да му трябва много време да се досети, че онова, което търсят сивите, може да е същото, което е изгорило ръката на Тими. А още по-бързо ще разбере, че е в клопка между нас и тях. Няма да ни е лесно, ако вече ни очаква.

— Все пак ще пия едно голямо.

Влязоха в „Череп с кръстосани кости“. Тъкмо беше времето, когато всеки в махалата идваше да се види с хора, но имаше и свободни маси. Кръчмарят не приличаше на онези, които привличат свободно харчещи орди. За утеха на Смедс братовчед му изпъкваше с отсъствието си.

Никой от тях не каза нищо, докато не донесоха каната и Смедс не отпи продължителна глътка. Той избърса устата си с ръкав.

— Мислех напоследък. Така, както го виждам аз, тука имаме, как му се викаше, кворум. Ти и аз. Тими и да иска, нищо не може да направи. А Тули само ще вдига пара, ще се мъчи да се налага и да накара всички да направят каквото иска той. А после ще се издъни и ще ни избият заради него.

— Така си е.

— Та, какво да правим тогава?

Дъртия рибок се усмихна меко.

— От мен ли очакваш да реша? Искаш да ти кажа какво да сториш? Та после ти да не си виновен, защото само си изпълнявал каквото ти казват?

Смедс не си го беше помислил съзнателно. Но в това имаше истина, която го сепна.

— Нищо, нищо — обади се Рибока. — Трябваше само да ти се каже, за да го осъзнаеш и да решиш дали ще се държиш като гад. Как ти се струва?

На това поне беше лесно да се отговори.

— Не искам. Тези типове никога не са правили нищо друго, освен да се опитват да ни помогнат, когато ги помолим. Но по-добре да отидат мърцина те, отколкото аз. Няма да се оставя да се размекна, само защото после ще ми е кофти, че съм направил онова, което, доколкото виждам, единствено би могло да държи сивите далеч от нас.

— Значи току-що се самонави.

Смедс се замисли за това. Стомахът му се върза на възел.

— Май да.

— Това е един глас да се задействаме.

— Ти тръгни по другия път, трябва да накараме Тими или Тули да дадат каквото трябва. — Някаква глупава част от него се вслушваше в надеждата, че ще го отхвърлят. Друга пък казваше, че щеше да е хубаво да оживее, та после съвестта да го мъчи.

— С теб съм. — Рибока успя да се усмихне едва-едва. — И на мен не ми харесва тая работа. Но не виждам как иначе да се измъкнем. Ако ти се сетиш, кажи ми. Много ще се радвам да си променя решението. — Рибока си наля бира.

Стомахът на Смедс продължаваше да се връзва на възли и да се свива.