Глен Кук
Сребърният клин (54)

LIV

Дребосъците така щъкаха напред-назад, че бях убеден, че тези на долния етаж ще ни открият всеки миг. Боманц и Мълчаливия и без друго си имаха доста работа с прогонването на любопитните, без да привличат вниманието на новия големец.

На Гарвана всичко това страшно му харесваше.

— Какво си се ухилил така, по дяволите? — попитах го.

— Тия с клина. Топките им стигат чак до глезените.

— Хм! — Точно той би оценил тяхната безочливост.

— Хайде, Чудак. Гледай сега. Единият решава да удари кьоравото и накрая момчетата на Изгнание го пипват, за беда. И какво правят приятелчетата му? Велик опит да го измъкнат на всяка цена? Нищо подобно! Още преди да са изминали половината път насам, единият ей тъй, небрежно, си притичва през стражата и буквално му клъцва главата. И го прави толкова бързо, че описанията му едно с едно не съвпадат, колкото и свидетели да разпитват. И когато войниците се ядосват и хукват подир убиеца, той пречуква двама, а останалите оставя с пръст в уста.

— Тъкмо от твоите веселяци, а?

— Те имат стил, Чудак. А аз ценя стила. Това е един вид привнасяне на изкуство дори и в най-баналните, и в най-грозните неща, които трябва да се вършат. Да се хванем на бас. Ако човекът, осъществил този удар, е разполагал с още пет минути, вече да е надянал униформата на Нощната стража, само за да шашка хората. Не е важно делото, а начинът, по който е извършено.

Мярна се сянката на едновремешния Гарван. Може би черупката беше на път да се пропука.

— Според теб тези типове просто се забавляват, плезят се на света и крещят: „Хвани ни, ако можеш“?

— Не. Ти не разбираш. Сигурно се крият някъде и в момента са много зле. Вероятно са гладни, мръсни, изплашени и убедени, че няма да се измъкнат живи. Но не се оставят това да ги сломи. Посягат с лапи и дерат с нокти муцуните на вълците и вампирите, които се опитват да ги изядат. Разбра ли?

Съгласих се, най-вече защото не вдявах, но ако си го признаех, цял ден щях да слушам поучения на тема „никога не се предавай, та дори и ако действаш по тъпи или погрешни съображения“.

Съгласието свърши работа. Той се премести и заспори с Мълчаливия и Глезанка. Чисто по работа, предполагам, защото не се разхвърчаха искри.

Аз се заприказвах с Боманц, който се опитваше да се справи с някакъв морален капан, свързан с клина. Задаваше въпроси, на които никой не можеше да отговори. Не бях убеден, че изобщо съществуват отговори. Този клин беше като капка черна боя, размиваща се в локва мътна вода. Тя вече бе отровила Веслоград. Ние й бяхме устояли, защото знаехме за нея и можехме да я отхвърлим съзнателно. Но какво ли би станало, ако на нашата компания й излезе късмета и се натъкнем на клина?

Страшно.

И какво, по дяволите, щяхме да го правим това проклето нещо, ако го докопахме? Никога не бях чувал някой от тези смешници да го спомене. Говореха само за това, че трябвало да попречат на другите да го гепят и да почнат да правят мръсотии.

Много ясно, че там, където го бяха оставили преди, то не беше на сигурно място.

Никакви идеи не ми хрумваха. Не и такива, които, току-виж, можеха да свършат работа. Нямаше място на света, където спокойно да го сложиш и никой да не може да го вземе оттам, освен, може би, ако го пуснеш в най-голямата океанска дълбина. А и това сигурно нямаше да е от полза.

Някоя проклета риба сигурно щеше да го глътне, още преди да е потънало десетина стъпки, после щеше да се хвърли на брега или пък да я хване някой проклет рибар със скрита магьосническа дарба и таен копнеж за световно господство.

Такава е природата на талисманите на злото.

Най-добрите ми хрумвания бяха да съберем банда магьосници, които биха могли да го запратят в пространството и да го забучат на някоя преминаваща комета, или пък да хванем една тайфа народ да изкопае дупчица, отвеждаща към паралелен свят, да пъхнат в нея клина и да я запушат.

И двете бяха измамни и само натрисаха проблема другаде. На хората от бъдещето, когато кометата се завърне, или на онези от паралелния свят.

Прихващах по някой и друг знак, който си разменяха Гарвана, Глезанка и Мълчаливия, без да обръщам особено внимание, както не можеш да не чуваш откъслеци от разговора на съседите, макар и да не те интересува. Той се оплакваше с пръсти, че само сме висели и сме чакали нещо да стане, вместо да излезем и да го предизвикаме.

Да, беше започнал да се завръща към себе си и още как. Това представляваше старият Гарван. Ако имаш проблем, убиваш някого или поне го пребиваш до посиране.

Идеше ми да му кресна „Ей!“, когато го хванах, че предлага двамата с него да излезем като доброволци да огледаме пейзажа същата сутрин, когато се разразиха вълненията. Потиснах го. Защо да се издаваме на тия долу, когато Глезанка можеше да му каже да си наляга парцалите?

Предателска кучка.

Тя реши, че идеята била велика. Трябваше да помъкнем с нас и Боманц за всеки случай, ако вземе, че ни притрябва магьосник.

Мълчаливия се ухили чак до уши. Тоя никаквец вече си представяше как я омайва с приказки и й се докарва всеки миг, докато ни няма.

Реших, че ако ще трябва да я карам като Бунтовник цял живот, ще се хвана вербовчик. Още няколко жени биха били от полза на движението. Както и неколцина войника, които не са смахнати.

 

 

С малко илюзорна помощ от Боманц слязохме долу и излязохме през парадния вход, все едно че точно там ни е мястото. Както каза Гарвана, ако не беше така, то, първо на първо, ние изобщо нямаше да сме там, нали?

Топки и стил. Такъв е моят приятел Гарвана.

Бяха откарали трупа заедно с другите, но съвсем лесно намерихме мястото. Цялото беше оплискано с кръв, а наоколо се тълпеше тайфа дечица, които си разказваха за случката.

Гарвана едва погледна петната. И на Боманц всичко това не му вършеше работата. Не беше тръгнал да търси мъртъвци.

Поехме по уличката, по която убиецът бе избягал. Изненадах се, че не са сложили войници на пост, макар че не можех да си представя за чий зор биха го сторили. Просто ми се струваше, че някой офицер би си помислил, че така ще е много шик. Ако случайно офицерите използват главите си за мислене.

Мястото, където бяха убити двамата войници, се оказа малко по-трудно за намиране, защото беше много тъмно. От тая уличка те полазваха тръпки. Сякаш там не попадаше слънчев лъч. Като че мястото изобщо не ставаше за хора. Територия, вече завладяна от други същества, раздразнени от нашето нахлуване.

Ама че шантави мисли. Разтреперих се.

Може би сенките на убитите войници витаеха наоколо.

После Боманц сътвори огнено кълбо и го накара да плава над нас.

— Така е по-добре — рече той. — Преди малко беше твърде зловещо.

В края на краищата, и той ставаше за нещо.

— Да — рече Гарвана, и двамата се заловиха да тършуват. Нямаше кой знае какво за гледане. Отидох при един куп чакъл да седна и да ги изчакам. Тлъст плъх ме подмина и дори не ми кимна в знак на смущение пред по-висшия вид. Замерих го с парче тухла.

Той се спря и ме огледа през рамо с пламтящите си червени очи. Малък наглец. Грабнах ново парче тухла и този път го метнах със замах.

Плъхът ме нападна.

Бесен е! — помислих си и се опитах да се покатеря върху купчината, като междувременно сграбчих една счупена дъска, за да го тресна. Купчината рухна. Търкулнах се надолу, като ритах и псувах. Плъхът се юрна назад на зигзаг и повече не се видя. Имаше с какво да се фука пред приятелите си.

Гарвана много се кикоти на цялата случка.

— Приветствам те, о, Могъщи ловецо, Ужас за плъховия род!

— Млъкни. — Претърколих се и видях, че от купчината чакъл се подава около педя дрипаво зебло. Осени ме хитрост. Станах, изтупах се от праха и пак седнах. Те продължиха да душат наоколо. Аз изрових нещото, реших, че е нечия торба, после се сетих, че тъкмо заради нея нашият разбойник се е спрял тук, когато е било нужно само да се шмугне през онази дупка и да остави войниците да му дишат праха.

— Какво намери там? — кресна Гарвана, когато я забеляза. Боманц не каза нищо, но кръглите му очички веднага светнаха.

Бързо притичаха при мен. Гарвана искаше да отворим торбата на място.

— Не му е тук мястото — разубеди го Боманц. — Оттук минават всякакви.

Гарвана се зачуди дали да не го скрием в сградата, през която се е измъкнал убиецът. Страхотна идея, само дето някой бе заковал отвътре дупката с дъски.

— Май ще е най-добре да я занесем в храма — рече той.

 

 

Войниците ни чакаха в края на уличката. Бяха дузина, готови да причиняват неприятности. Щяхме са се натресем право на тях, ако не си водехме с нас питомен магьосник да ги надуши.

Върнахме се назад, за да го обсъдим. Боманц предположи, че всички изходи от лабиринта от улички вече са завардени. Съвсем скоро щяха да започнат да ни преследват. Той можеше да ни измъкне веднага, ала това щеше да вдигне толкова шум и светкавици, че Изгнание направо да откачи.

— Тогава по покривите — предложи Гарвана, все едно това се разбираше от само себе си и беше много лесно.

— Страхотна идея. Само че аз съм стар. Скоро ще ударя петстотин години. И съм магьосник, а не маймуна.

— Чудак, дай му торбата. Той може да отърве собствения си задник и да се прибере при мама, а ние ще поиграем на гоненица с войниците.

— Какво рече? Ох, да бе, да. Ти си тоя със стила, ти си играй на гоненица с тях. — Но вдигнах торбата. Боманц я нарами. Беше твърде голяма за него.

— Не поемай глупави рискове. Тя иска ти да се върнеш — прошепна ми тихо той.

По гръбнака ми полазиха студени тръпки и пак се замислих що за побъркан човек съм аз, дето изобщо съм дошъл тук. Копаенето на картофи никога не ми е изглеждало по-привлекателно.

Не зная дали Гарвана бе чул. Поне не се издаде. Потеглихме и намерихме откъде да се изкатерим на покривите, които представляваха една налудничава шир от стръмни кули, плоскости, комини, плочи, мед, керемиди, слама и летви. Сякаш двама строители никога не бяха използвали един и същ материал. Препъвахме се, олюлявахме се, изобщо — правехме, каквото можем, за да паднем и си строшим глава или крак, но нещо все ни пречеше.

Сигурно щях да съм си по-добре, ако си шмулех боба.

Отначало сякаш драпането по покривите като че доникъде нямаше да ни доведе. Колкото пъти надникнех да проверя чисто ли е, там все се мотаеха войници. Но тъкмо когато питах гарвана „Ти как обичаш гълъбите? Щото май ще си останем тук до края на живота си“, долу отекна мощно „ура“ тъкмо оттам, където бяхме оставили стария магьосник, и всичките войници хукнаха нататък.

— Онзи тъпак май е направил някоя фина магийка, като например да превърне някого в жабок — предположих.

— Трябва ли вечно да очакваш най-лошото, Чудак? — Гарвана си прекарваше много добре.

— Кой, аз ли? Да очаквам най-лошото? Опазили ме боговете! Никога през живота ми през ум не ми е минала лоша мисъл. Отде ти хрумна това?

— То е ясно. Скачай долу.

„Долу“ беше двуетажна пропаст със застлана с чакъл площадка за кацане на дъното.

— Ебаваш се.

— Напротив.

— Тогава ти скачай първи, та да тупна върху тебе.

— Ама ти май наистина си в настроение да противоречиш, а? Давай.

— Не, благодаря. Ще си потърся удобно място за слизане.

Може би попрекалих. Той ме изгледа гадно и рече:

— Добре. Прави каквото щеш. Но няма да вися и да те чакам да ме настигнеш. — Той се претърколи през ръба на покрива, увисна, оттласна се и скочи.

Знаех, че го направи само за да ме вбеси. И си получи заслуженото, задето се перчи толкова. Навехна си глезена. Когато почна да псува и ругае по-нарядко, аз се намесих:

— Не мърдай оттук. След минутка се връщам.

Не стана за минутка, разбира се.

Минах напряко през два покрива и намерих удобно място за слизане на улицата, успоредно на онова, където оставих Гарвана. Придърпах си гащите нагоре и заобиколих зад ъгъла в най-близката пресечка — и се нахаках право в цяла банда сивчовци.

Сержантът се разсмя.

— По дяволите! Тоя дотолкова няма търпение, че чак е тичал насам!

Май не реагирах твърде уместно. Стоях там и се пулех към пет секунди повече, отколкото трябваше. Когато краката ми най-сетне решиха, че трябва да се размърдат, вече беше твърде късно. Бях обкръжен от петима. Имаха палки и гадни усмивки. Не се шегуваха. Сержантът ми рече:

— Застани в колоната, войнико.

Огледах към десетината ошашавени типа, повечето от които изглеждаха толкова изпаднали, че повече нямаше накъде.

— Що за глупости?

Онзи се изкиска.

— Току-що постъпи във войската. Втори батальон, втори полк, Силите за отбрана на Веслоград.

— Как пък не!

— Да спориш ли искаш?

Огледах приятелчетата му. Бяха готови. А останалите „наборници“ с нищо нямаше да ми помогнат.

— Не сега. Ще поговорим по-късно, на четири очи. — После изиграх възможно най-добре погледа на Гарвана „Ще си направя герданче от пръстите на краката ти“. Схвана.

Искаше да пробва със заплахи, но каза само:

— Нареждай се в колоната. И без номера. И на нас това ни харесва толкова, колкото и на теб.

Ето как отново попаднах във войската.