Глен Кук
Сребърният клин (14)

XIV

Върбовият човек вървеше по улиците на разрушения град като псе-отмъстител и тромаво прескачаше легионите мъртъвци. Оцелелите от неговите горски воини го следваха, смаяни от огромните размери на града и отвратени от разрухата, причинена от магията. Зад тях вървяха няколкостотин зашеметени имперски войници от гарнизона във Веслоград. Разпознали нападателя, те бяха откликнали на призива му „На оръжие“ — главно защото да му се противопоставиш означаваше да се присъединиш към онези, чиято кръв бе оцветила калдъръма и чиито разсипани вътрешности задръстваха канавките.

На хиляди места горяха пожари. Населението на Веслоград отправяше жални ридания в мрака. Но не и в близост до ужасяващото създание, скитащо в нощта.

В сенките потайни създания мърдаха и изскачаха от скривалищата си. Страхът бе толкова голям, че когато стародавният ужас минаваше край тях, те не можеха да стоят неподвижно. Той не им обръщаше внимание. Гръбнакът на съпротивата бе пречупен.

Върбовият човек не обръщаше внимание на нищо, освен на пожарите. Избягваше огъня.

Скимтяха тетива. Стрелите се забиваха в него като в мишена. Върбови кори и каменни отломки хвърчаха. Върбовият човек се завъртя. Но на горските войници се стори, че насмалко не се прекатури. През измъчените устни на главата със свистене блъвна гняв.

После излязоха и думи — тихи и горчиви, и вдъхнаха хлад в сърцата на най-близкостоящите. Още стрели раздраха тъканта на нощта, заудряха върбовия човек, отчупиха едното му ухо и повалиха един от поддръжниците му диваци. Той млъкна.

На петдесет крачки оттам писъци разкъсваха сенките. Страховити писъци. Те караха очите на войниците, следващи върбовия човек, да се просълзяват.

Те стъпваха върху вързаните, треперещи, стенещи тела на мъже, облечени с униформи точно като тяхната, техни братя по оръжие, притежавали достатъчно кураж, че да насърчи тяхната вярност. Някои тръпнеха и извръщаха очи. Други имаха милост и слагаха край на мъченията с бързи удари на копието. Някои разпознаваха сред повалените свои стари другари и тихо се кълняха, че ще си изравнят сметките, когато им се удаде благодатна възможност.

Върбовият човек се оказа неудържим като природно бедствие. Той премина през Веслоград, сеейки смърт и разруха, събирайки поддръжници. Най-сетне стигна Южната порта на града, където Кенефа и другарят му изчезнаха сред порой от ритници. Върбовият човек протегна ръка и прошепна няколко тайни думи. Портата се пръсна на трески и клечки. Той премина през нея и се спря, загледан в обгърнатия от мрака път.

Следата изглеждаше изгубена. Дирята на плячката бе погълната от други миризми, също така познати, дразнещи и омразни.

— И тях — прошепна той. — И тях. Избийте ги до крак и си тръгвайте. — Той подуши във въздуха. — Той! И онази проклета Бяла роза. И тоз, що осуети начинанието ми в Опал. И магьосникът, който ни освободи. — Разкъсаните устни потръпнаха от мимолетна уплаха. Да. Дори и той знаеше какво значи страх. — Тя!

Звярът на име Псето Жабоубиец вярваше, че тя е изгубила силите си. И на него самия му се искаше да повярва. Това би било справедливост, толкова прекрасна, че няма равна на себе си. Той имаше нужда да вярва в това. Ала не смееше — не напълно, докато не го види с очите си. Псето Жабоубиец действаше, тласкано от мотиви, които не бяха негови. А тя беше също толкова изкусна и лукава, колкото и всички човеци.

Нещо повече — той сам се бе опитал веднъж да я разоръжи и провалът му го бе докарал до това жалко положение.

Псето Жабоубиец се промъкна през портата, като разбута войниците. От него капеше кръв. Часове наред то бе вилняло из града, утолявайки древната си жажда за кръв. Сега вървеше на четири крака, макар, че единият беше изкуствен като тялото на върбовия човек. И Псето се загледа по пътя.

Горските воини се строполиха и заспаха кой където свари. Върбовият човек бе целеустремен. Не показваше никакви намерения да глези последователите си.

Залитащ шаман, чиито крака едва го държаха, се опита да заговори върбовия човек и да го накара да разбере, че тленната плът не може да издържи на задаваното от него темпо.

Главата леко се извърна. Изразът, изписан върху лицето-развалина, бе презрителен.

— Не изоставай или умри — прошепна тя и кимна на мъжете да го вдигнат на гърба на звяра. И препусна, полудял от жажда за мъст.