Глен Кук
Сребърният клин (12)

XII

Трикракият звяр отнесе главата в сърцето на Великата гора, при олтара, издигнат в центъра на кръг от побити камъни, стърчащи там от няколко хиляди години. Едва успя да се промъкне през гъсталака от престари дъбове, обкръжаващ най-великото от светилищата сред така свилите се, за жалост, горски пущинаци.

Чудовището положи главата върху олтара и закуцука обратно из пъстрата гора.

Един по един, звярът издири шаманите на горските племена и ги отведе насила при главата. В ужаса си тези нищо и никакви престарели баячи се хвърляха пред нея по очи и й се закланяха като на бог. Кълняха й се във вярност от страх пред челюстите на звяра. После се погрижиха за нуждите й.

Никому не хрумна да се възползва от нейната безпомощност, за да я унищожи. Страхът от нея бе твърде дълбоко запечатан в тези племена. И през ум не би им минало да й противостоят.

А и звярът-поробител неизменно им внушаваше страхопочитание.

Отдалечаваха се от светилището, за да събират върбови пръчки, тайнствени билки, трева за въжета, кожа — и сурова, и щавена, благословени пера и камъни, известни със своите магически свойства. Подбираха дребни животинки, подходящи за жертвоприношения. Доведоха дори и един крадец, когото и без това щяха да убият. Мъжът пищеше и молеше да го довършат по обичайния начин, изплашен от вечните окови и мъчения за душата, посветена на някой бог.

Повечето от събраното за нищо не ставаше. Шаманската магия в по-голямата си част бе маскарад, но тя се коренеше в една дълбока истина, в един извор на истинска сила. Сила, достатъчно реална, за да служи на непосредствената цел на главата.

На това най-старо и най-свято от светилищата шаманите сами изплетоха и сътвориха човек от върбови пръчки, тревни върви и сурова кожа. Те изгориха билките, заклаха жертвените животни, дадоха име на върбовия човек и го помазаха с кръв. Заклинанията, които нареждаха, обсебваха каменния пръстен дни наред.

Повечето от тези заклинания бяха безсмислици, но в ритмите им отекваха забравени или недоразбрани могъщи слова. Които бяха достатъчни.

Когато старците завършиха ритуала, те поставиха главата на шията на върбовия човек. Очите му примигаха три пъти.

Една дървена ръка грабна жезъла от един шаман. Старецът се строполи на земята. С несигурна крачка сглобеният се запъти към едно оголено от трева място и започна да чертае с върха на жезъла груби печатни букви.

Създанието полека даваше заповедите си на старците. Те се юрнаха да ги изпълняват. След седмица вече бяха готови да подобрят сътвореното от ръцете им.

Този път ритуалите бяха по-кървави и по-чудати. Включваха жертвоприношението на двама мъже, отвлечени от разрушения град край Могилните земи. Тези двамата умираха дълго време.

Когато ритуалите бяха завършени, върбовият човек и порочният му товар притежаваха по-голяма свобода на движенията, макар че никой не би объркал плетеното скеле с човешко тяло. Главата вече можеше да говори с тих, пресипнал шепот.

— Съберете петдесетте си най-добри войни — нареди тя.

Старците се сепнаха. Те си бяха взели своето. Приключенията не им допадаха.

Сътвореното от тях създание прошепна заклинание, в което нямаше безсмислени думи. Трима старци умряха с писъци, погълнати от червеи, които ги гризяха отвътре.

— Съберете петдесетте си най-добри войни.

Оцелелите изпълниха нареденото.

Когато бойците дойдоха, те покачиха върбовия човек на гърба на сакатото чудовище. Никое горско пони или вол не биха позволили на сглобения да ги яхне. После той поведе сбирщината към града край Могилните земи.

— Избийте ги до крак — прошепна той.

Щом клането започна, върбовият човек го отмина, вперил на юг поглед на лицето си развалина. В очите му тлееше отровна, налудничава омраза.