Глен Кук
Сребърният клин (5)

V

Не бяха минали и четири дни, откакто напуснаха Веслоград, когато на Смедс му дойде до гуша от идеята на Тули. В гората нощем бе студено. Нямаше къде да се скриеш от дъжда. Цели орди буболечки те полазваха и те гризяха и когато вече съвсем ти писнеха, не можеше да се отървеш от тях, като от въшките, бълхите и дървениците. Земята никак не беше удобна за спане, ако изобщо можеше да заспиш от всичката врява, която се вдигаше през нощта. Вечно се намираше някоя съчка, камък или корен, които да те глождят.

Пък и Дъртия рибок, копелдакът му, дето иначе мълчеше като пукал, те скъсваше от подигравки, че нищичко не знаеш за гората. Като че всичките тия дивотии ти бяха нужни, за да оцелееш в Северните квартали.

Каква наслада би било да му прережеш гърлото!

И Тими Локан не беше по̀ стока. На тоя рижав завързак пък не му млъкваше устата. Е, вярно, през повечето време им правеше смях. Сигурно нямаше виц, който да не знае, а и ги разказваше много смешно. Пък половината бяха от ония, които до смърт ти се иска да научиш, за да разсмиваш после приятелите си — но дори и да ги запомниш, от твоята уста те все не излизат както трябва. Но за четири дни и смешките омръзват, пусто да остане.

Ала още по-зле от вицовете беше, че изтърсакът му с изтърсак като че нямаше умора. Сутрин скачаше, все едно беше сигурен, че това ще е най-прекрасният ден от живота му — и така всеки ден! На дребосъците не прилягаше да са жизнерадостни, редно беше те да са наперени и противни. Тогава с чиста съвест можеше да им фраснеш един и да им затвориш устата.

И за капак на всичко Дъртия рибок рече, че не бивало да вървят по пътя, защото можело да се натъкнат на някой, дето щял да ги разпитва по каква работа са се запътили или след като я свършат, да се присети за тях. Важно беше никой да не разбере кой го е стъкмил. Но драпането през горските шубраци беше отвратително, макар и с водач като Дъртия рибок.

На Тули му беше още по-гадно, отколкото на Смедс, ала той подкрепи стареца.

Смедс трябваше да им признае, че са прави. Но нямаше защо да признава, че заради експедицията си струва клони да го шибат, трънаци да го дерат и да разкъсват дрехите му и, Бога ми, паяжини да му се лепят по лицето.

Ала най-гадни май бяха мазолите по краката му. Още щом Веслоград се скри в далечината и те започнаха да никнат. Той чинно изпълняваше всички нареждания на Дъртия рибок, ала работата ставаше все по-зле и по-зле. Поне не загноиха. А онзи тъпанар Тими ги засипваше с шеговити историйки за разни войници, на които мазолите им загноили и после се наложило да им режат краката. Страшна веселба.

На четвъртата нощ в гората Смедс вече нямаше проблеми със заспиването. Нещо повече — бе готов да заспи на мига, щом спре.

— Започваш да се каляваш — отбеляза старецът. — Ще направим човек от тебе, Смедс.

На Смедс му идеше да го убие на място — но да вади от торбата ремъците, да ходи чак при него и да го души… всичкото това изискваше твърде много усилия.

Може би торбата беше най-гадното нещо. Трябваше да мъкне на гръб осемдесет фунта боклуци, а изядените припаси никак не облекчиха товара му.

 

 

Стигнаха до целта си в ранния следобед, осем дни след като напуснаха Веслоград. Смедс бе застанал в покрайнините на гората и оглеждаше Могилните земи.

— За това ли бил целият зор? На мен това на нищо не ми мяза! — Той стовари торбата си на земята, тръшна се отгоре й, облегна се на един дънер и затвори очи.

— Не е като едно време — съгласи се Дъртия рибок.

— Ти имаш ли си някакво друго име освен Дъртия?

— Рибок.

— Имам предвид малко име.

— „Рибок“ си е добро.

Лаконично копеле.

— Това там нашето дърво ли е? — попита Тими.

— Трябва да е то. Просто друго няма — отвърна Тули.

— Обичам те, фиданчице — рече Тими. — Ти ще ме направиш богат.

— Рибок — рече Тули — мисля, че трябва да си починем хубавичко, преди да се заемем със задачата.

Смедс поотвори едното си око и поизгледа братовчед си. От началото на експедицията Тули за първи път недоволстваше, доколкото изобщо думата беше точна. Но той си беше магарешки инат. Смедс се чудеше докога ли ще изтрае. Досега тъкмо мълчанието на братовчед му го крепеше. Щом Тули толкова много го искаше това нещо, че да издаяни на всичко дотук, значи сигурно наистина беше толкова добро, колкото разправяше.

Големият удар? Ударът, към който се стремяха цял живот? Възможно ли е? И само за това да беше, Смедс щеше да стиска зъби и да си трае.

И Рибока бе съгласен с Тули.

— Аз не бих тръгнал по-рано от утре вечер. Най-рано. Може би следващата нощ. Чака ни подробно разузнаване. Налага се да изучим местността като географията на любовница.

Смедс се навъси. Това ли е същият онзи Рибок, дето дума не обелваше?

— Трябва да си намерим закътано местенце за лагер и да изградим допълнителна база за спешни случаи.

Смедс не се сдържа.

— Що за глупотевини, по дяволите? Защо да не отидем направо там, да отсечем проклетото дърво и да се измитаме?

— Млъквай, Смедс! — скара му се Тули. — Къде си бил през последните десет дни, дявол да го вземе? Изтръскай си лайната от ушите и си напъни мозъка — той не служи само за да им пречи да се пляскат едно в друго!

Смедс млъкна. Изведнъж ушите му се отпушиха и слухът му долови злокобна нотка в тона на Тули. Братовчед му бе започнал да говори така, сякаш съжаляваше, че бе привлякъл и Смедс в начинанието. Може би си мислеше, че е твърде тъп, за да бъде оставен да живее. В момента го гледаше със същия онзи презрителен поглед, който твърде често му отправяше Рибока.

Той затвори очи, за да не вижда спътниците си и остави в ума му да се нижат спомени за последните десет дни. Набелязваше неща, които бе пропуснал покрай ушите си, защото беше твърде зает да се самосъжалява.

Разбира се, не можеха току-така да се изтъпанят там и да отсекат проклетата фиданка. Могилните земи се охраняваха от войници. А дори и да ги нямаше, нали самото дърво уж беше страшно магическо. В него се таеше магия — толкова велика, че бе оцеляла в тъмната битка, изтърбушила тази кървава земя.

Ясно, никак нямаше да е лесно. Ще трябва да се напъне така, както никога досега през живота си. И трябваше да внимава. Да си отваря очите и да си напряга мозъка. Това тук не беше като да учиш Кинсбровите щерки на музика.

 

 

Този ден и последвалата го нощ те си почиваха. Дори и Дъртия рибок призна, че имат нужда. На другата сутрин той излезе на оглед за място, където да построят лагера.

— Ти имаш мазоли чак до гъза, Смедс — рече Тули. — Затова остани тук и ги цери, както ти каза Рибока. Трябва да се стегнеш, за да се размърдаш, ако ни се наложи да бързаме. Хайде, Тими.

— Накъде така? — попита Смедс.

— Ще се пробваме да се приближим до оня град. Да видим какво ще понаучим. — И те тръгнаха.

Рибока се върна след един час.

— Ама че си бърз! Намери ли място?

— Не е много добро. Реката се е попреместила, откакто идвах тук последно. Брегът ей там се е стеснил до двеста крачки. Няма накъде да избягаш. Я да ти видя краката.

Смедс ги измъкна навън. Рибока приклекна, изсумтя, поопипа тук-там. Смедс потръпна.

— Зле ли е? — попита той.

— И по-зле съм виждал. Но рядко. И от влагата са взели да се скапват. И с другите сигурно е същото. — За миг той сякаш се отнесе. — Аз съм виновен. Знаех, че ти си зелен, а пък Тули е по-неорганизиран и от кокошарник. Не биваше да го оставям да припира. Бързата работа — срам за майстора.

— Реши ли вече какво ще правиш със своя дял?

— Не. Когато човек стане на моите години, вече не гледа толкова напред в бъдещето. Щото като нищо можеш и да не стигне дотам. Ден за ден, момчето ми. Ще понабера това-онова да ти наложа една лапа.

Смедс проследи как белокосият напет мъж безмълвно се скри между дърветата. Опита се да изпразни главата си от мисли. Не му се оставаше насаме с тях.

Рибока се върна с шепа треволяци.

— Накълцай ги на дребно и ги сложи в тази кесия. От всичките по равно. — Тревите бяха три вида. — Като натъпчеш кесията, затвори я и я налагай с тази тояга. От време на време я преобръщай. Листата трябва да се смачкат на каша.

— Колко време?

— Удари й към хиляда, хиляда и двеста тояги. После я изсипи в това гърне. Долей една чаша вода и я разбъркай.

— А после?

— После намачкай още една кесия. И бъркай билето в гърнето на всеки две минути. — И старецът потъна в гората, без изобщо да каже къде отива.

Когато Рибока се върна, Смедс вече бъхтеше третата кесия. Белокосият изсумтя:

— Явно не е като да не можеш да свършиш свястна работа, когато поискаш. — Той клекна и взе гърнето. — Добре. Тази кесия е достатъчна.

После накъса най-старата риза на Смедс на повои за краката му и ги напълни с влажни смачкани листа. Хладно пощипване започна да успокоява болката.

Рибока накара и останалите да си наложат стъпалата. Пови и своите.

Смедс седеше, облегнат на дънера и разтревожен. Чувстваше, че не е нито толкова закоравял, нито толкова лош, че да убие стареца.

— Там все още живеят към шейсет-осемдесет души — рече Тули. — Повечето са войници. Но ги чухме да разправят, че след два-три дни голяма тумба тръгвала на път. Ако поизчакаме, нищо няма да ни стане. Можем да приключим с разузнаването.

 

 

Поеха на разузнаване из Могилните земи след залез-слънце, на светлината на младата луна. Селището бе тъмно и смълчано. Моментът изглеждаше подходящ за обиколка из откритата местност.

Четиримата се движеха в свободна редица и почти се губеха един друг от поглед. Тули водеше към тяхната цел. По преценката на Смедс това не беше и дърво като дърво. Приличаше на тополова фиданка с дебел ствол и сребърна кора, висока към петнайсет стъпки. Нищо забележително не виждаше в нея. Че откъде бе дошла тая слава?

Застана на едно място така, че погледът му да е под необходимия ъгъл, и забеляза как лунната светлина блещука по среброто. Беше истинско! И веднага след това започна да чувства пулсиращата му тъмна сила — все едно то изобщо не беше от метал, а ледена висулка от чиста омраза.

Той потръпна и с усилие извърна очи.

Беше истинско. Богатството ги чакаше. Стига да можеха да го вземат.

Забърза напред. Дълъг, невисок, каменист рид препречи пътя му. Странна работа, отде ли се е взел — но по никакъв начин не го свърза с дракона, дето уж глътнал печално известния магьосник Боманц, преди самият той да бъде убит. Де да имаше повече светлина, щеше да види какво изравят ръцете и краката му изпод прикритието на земята…

Почти беше стигнал до върха му, когато чу звука. Приличаше на животинско сумтене. А изпод него се долавяше и друго, сякаш нещо рови земята. Огледа се за останалите. Не виждаше никого освен Тули, втренчен в дървото на около десетина крачки от него. То наистина изглеждаше странно. Връхчетата на листата му блещукаха със слаба синкава призрачна светлина.

Може би изгряващата луна създаваше тази илюзия.

Стигна до по-твърда опора, изправи се и отново погледна дървото. Определено там ставаше нещо странно. Сега то светеше цялото.

Погледна напред и сърцето му замря.

Нещо го наблюдаваше втренчено само от някакви си петдесетина крачки. Главата му изглеждаше голяма колкото бъчва. Очите и зъбите му лъщяха на светлината, излъчвана от дървото. Особено зъбите. Никога не беше виждал толкова много и така остри. Нито пък толкова големи.

То тръгна към него.

Краката му не помръдваха.

Той се огледа като обезумял и видя Тули и Тими в стремглав бяг да се отдалечават от дървото.

Погледна отново напред, тъкмо когато звярът скочи във въздуха с паст, зейнала, за да му отхапе главата. Метна се назад. Звярът се хвърли към него… и тогава от дървото изхвърча синя светкавица и го запрати надалеч, както човешка длан смачква летяща муха.

Смедс рухна на земята, но това не го забави нито крачка. Той си плю на петите и търти да бяга, без да се оглежда.

 

 

— И аз го видях — рече Дъртия рибок и затапи Тули, който се мъчеше да изкара, че на Смедс му се привиждали разни страхотии. — Голямо колкото къща, както каза той. Приличаше на трикрако куче великан. Дървото прати светкавица по него и то избяга.

— Трикрако куче? Хайде стига. И какво правеше то?

— Опитваше се да изрови нещо — рече Смедс. — Душеше и дращеше по земята също като куче, когато изравя кокал.

— Дяволите да го вземат! Усложнения! Защо вечно трябва да има усложнения? Със сигурност това значи, че тази работа ще отнеме повече време, отколкото си мислех. Обаче нямаме и ден за губене. Рано или късно и на някой друг ще му хрумне същата идея.

— От бързане полза няма — обади се Рибока. — Карай по-полека, свърши си работата както трябва. Ако искаш да доживееш до времето, когато ще се радваш на богатствата си, де.

Тули изсумтя. Никой и дума не обели за отказване — дори и Смедс, който бе усетил дъха на страшилището в лицето си.

— Псето Жабоубиец — обади се Тими Локан.

— К’во? — озъби му се Тули.

— Псето Жабоубиец. В тукашната битка е участвало и чудовище на име Псето Жабоубиец.

— Псето Жабоубиец? Що за име е пък това, по дяволите?

— Че аз откъде да знам? Да не би кутрето да е мое?

Шегата беше тъпа, ала всички се засмяха. Имаха нужда.