Глен Кук
Сребърният клин (18)

XVIII

Огнена змия се плъзгаше на юг и поглъщаше замъци, големи и малки градове, и се разрастваше, макар че и късове от нея да отпадаха по пътя. След себе си оставаше само черно и кървавочервено.

Псето Жабоубиец и върбовият човек бяха смъртоносните зъби на тази змия.

Дори и върбовият човек си имаше физически ограничения. И периоди на просветление. В Розоград, след като наказаха града, в миг, когато разумът надделя, той реши, че нито той, нито войниците му биха издържали на сегашното темпо. И наистина, загубите сред последователите му се дължаха повече на трудностите, отколкото на вражите действия.

От няколко дни той лагеруваше под развалините на града и се съвземаше, докато масовото дезертьорство на натоварените с плячка редници не му подсказа, че войниците му са си починали достатъчно.

Пет хиляди души го последваха в похода към Чар.

Кулата бе запечатана. Вътре го разпознаха. Не искаха да го пуснат. Нарекоха го бунтовник, предател, побъркан, измет, че и с още по-лоши имена. Подиграваха му се. Нея я нямаше, но нейните лакеи си оставаха верни, храбри и почти безстрашни.

Те изпратиха червеите на силата, които се гърчеха над камъка, вече твърд като диамант заради заклинанията, наложени още по време на строителството на Кулата — виещи се заврънкулки в пастелнозелено, розово, синьо, които се втурваха към всяка точка на нападението и поглъщаха магическата енергия, идеща отвън. Магьосниците в Кулата не бяха толкова велики, колкото техния нападател, но притежаваха предимството да могат да работят зад защитните укрепления, издигнати от онзи, по-могъщият от него.

Върбовият човек бълваше ярост, докато изтощението не го сломи. И най-мощните му усилия оставиха само малки белези, почти петънца, върху фасадата на Кулата.

Дразнеха го и го подиграваха, онези глупаци вътре, но след няколко дни играта им омръзна. Ядосани от неговата настоятелност, те започнаха да го замерят с разни неща. С горящи неща.

Той отново излезе от района.

Неговите войски вече не му вярваха, когато той каза, че Господарката е изгубила своите дарби. Ако бе вярно, защо нейните капитани упорстваха така?

Вероятно наистина я нямаше в Кулата. Щом отсъстваше, значи можеше да се върне по всяко време, призована да окаже помощ. В този миг не би било умно да те намерят в лагера на върбовия човек.

Армията му започна да се изпарява. Цели отряди изчезваха. Бяха останали малко под две хиляди души, когато магиите на върбовия човек най-сетне отвориха портата на Кулата. Те влязоха вътре без особено въодушевление и откриха, че песимизмът им е оправдан. Повечето умряха в капаните на Кулата, преди господарят им да успее да ги подкрепи.

Той я караше малко по-добре.

Изскочи отново навън и се търколи по тревата, за да угаси пламъците, ръфащи плътта му. От бойниците валяха камъни и заплашваха да го смачкат. Но той успя да ги избегне и то достатъчно бързо, че да попречи на отстъплението на останалите му няколкостотин войника.

Псето Жабоубиец не участваше. След онова унижение то не се навърташе насам. Като проклинаше на всяка крачка, върбовият човек го последва.

Защитниците на Кулата използваха магията си, за да поддържат смеха им да кънти около него дни наред.

Градовете между Чар и морето си струваха, а Опал — двойно. Отмъщението на върбовия човек бе толкова изтънчено, че се налагаше да изчака шест дни в развалините, преди един непредпазлив морски капитан да се залови да разследва бедствието.

Тази мъка подхранваше гнева на върбовия човек. Самите орисници като че се бяха наговорили да осуетят отмъщението му. Въпреки всичките му трескави и неуморни усилия, той не постигаше нищо — освен в царството на лудостта, което той не забелязваше.

В Берил се сблъска с чародейство, почти равно на онова, с което се бе срещнал в Кулата. Защитниците на града, вместо да коленичат пред него, подеха яростна борба.

Гневът и лудостта му тогава наплашиха дори Псето Жабоубиец.