Глен Кук
Сребърният клин (35)

XXXV

У магьосника светеше.

— Той сам ли живее? — попита Рибока.

— Не знам — отвърна Смедс. Магьосникът като че беше най-богатият човек в квартала. Имаше прозорци с истински стъкла.

По един хартиен параван премина сянка.

— Всъщност няма значение. Няма гаранция, че някой приятел не му е дошъл на гости, или пък има клиент.

Смедс трепна. Не се бе досетил за възможността начинанието им да се превърне в масово клане. Огледа улицата в посоката, накъдето замина патрулът. Сиводрешковците бяха плъзнали навсякъде. Трябваше да приключат бързо и тихичко.

— Ти ще можеш ли да извършиш каквото се изисква от теб?

— Да. Навивам се по същия начин, както преди да нападнем в Чар. Голям магьосник, малък магьосник, рисковете са горе-долу едни и същи.

— В Чар ли си бил? Не го знаех.

— Бях млад и глупав. Не държа да се знае. Сивите продължават да се борят с това. Не искат да оставят никой, пребивавал там, да умре от старост.

— Патрул.

Те се стопиха в сенките между две сгради и се снишиха, доколкото можеха, без да се проснат в боклука и кучешките лайна. В същия миг от вратата на магьосника грейна светлина и се появи една жена. Тракането на войнишките ботуши се усили. Щом жената излезе на улицата, те се приближиха.

— Добър вечер, госпожа — поздрави единият. — Много сте окъснели. С магьосника ли се съветвахте?

Светлината не беше достатъчна, за да се види, но Смедс знаеше, че тя гледа ту единия войник, ту другия, уплашена, и се опитва да си намери оправдание.

— Да — изхриптя тя.

— Бихте ли ни казали името си? Налага се да следим кой идва и си отива.

— Защо?

— Не знам, госпожа. Такава е заповедта. Същото е по целия град навсякъде при колегите му. На нас с Люк ни излезе късмета, дето ни пратиха при тоя смешник, дето май няма да работи цяла нощ.

— По-добре вървете да си карате кефа в някоя кръчма или където си щете. Аз съм му последният клиент за днес.

— Да, госпожа. Веднага след като запишем името ви и как да ви намерим, ако се наложи пак да разговаряме с вас.

Жената възропта, но каза на войниците каквото искаха. Сивите обикновено получаваха желаното.

— Благодаря, госпожа. Признателни сме ви за съдействието. Нали знаете как е по улиците нощем — Люк ще ви изпрати, за да сме сигурни, че сте се прибрали спокойно.

Смедс се ухили. Биваше си го този сивчо.

Мълчаливият му партньор тръгна с жената. Другият продължи с бдението. Смедс стана.

— Късмет извадихме, той наистина ще се отбие някъде на бира.

— И за да е късметът ни още по-голям, в момента онзи копелдак, магьосникът, трябва да умира от сърдечен удар. Готов ли си?

— Да.

— Да приключваме с това тогава. Тихо.

Смедс се стрелна през улицата. Безшумно. Рибока трябваше да му отпусне време, за да заобиколи отзад. После Рибока, когото магьосникът не беше виждал, щеше да почука на входната врата. Смедс трябваше да се вмъкне вътре — безшумно — и да нападне магьосника отзад.

Тактиката се виждаше безсмислена на Смедс, но не той беше генералът тук.

Той спря слисано. Един страничен прозорец зееше отворен, за да пропуска хладния нощен въздух. Той се спря да си поеме дъх, после надникна вътре.

Стаята беше същата, в която магьосникът прие Тими първия път. Той беше вътре — суетеше се, подреждаше и си мърмореше нещо.

Това беше по-добро от всякакви задни входове.

Когато се разнесе почукването на Рибока, то беше толкова дискретно, че Смедс едва не го пропусна. Магьосникът килна глава, погледна така, сякаш се мъчеше да реши дали да отваря или не. Най-сетне, мърморейки, той излезе от стаята.

Смедс се изкатери през прозореца и тръгна подир мъжа. Не помнеше подът да скърца. Надяваше се, че паметта не му играе номера, защото не бе взел никакви предпазни мерки срещу скрибуцане на подови дъски. Докато вървеше, си извади ножа.

Нервите го отпуснаха. Струваше му се, че едва ли не е страничен наблюдател. Забеляза, че се движи много по-плавно от обичайното, готов за всичко.

— Стой си с гащите — изръмжа магьосникът и се заигра с резето, когато Рибока почука за трети път.

Смедс надникна внимателно.

Магьосникът беше на вратата, на десет стъпки от него, с гръб, и тъкмо отваряше.

— Професор доктор Дамиц? — попита Рибока.

— Да. С какво мога да ви…

Смедс видя как магьосникът се вдигна на пръсти и започна да вдига ръце, докато се приближаваше изотзад. После Рибока нахлу в къщата, сграбчи магьосника и затвори вратата след себе си с ритник. Видя Смедс и се изненада. Натисна магьосника към пода.

— Как се вмъкна толкова бързо?

Смедс погледна мъртвеца.

— Един от страничните прозорци беше отворен. Ти как така го довърши? — Дръжката на дълъг нож стърчеше изпод брадичката на магьосника. Нямаше много кръв.

— Острието се заби право в мозъка. Никакъв шанс да спретне някоя магия, докато умира.

Смедс гледаше тялото. Сега той разбра плана. Рибока го беше пратил да заобиколи, само за да го разкара.

— Добре ли си? Как си? Трепериш малко, а?

— Добре съм. Почти нищо не чувствам.

— Дали си е водил счетоводство? Нещо, където може да е написал нещо за Тими?

— Не знам. Докато бяхме тук, не видях да го прави.

— По-добре да потърсим. Ти започни… Сега чувстваш ли нещо?

— Само ми е жал за онази жена, след като го намерят.

— Да. Хич няма да й е лесно. Огледай се. Опитай се да не всяваш много бъркотия. И не се бави дълго. Трябва да се махаме оттук. — Рибока влезе в стаята, където магьосникът посрещаше клиентите си.

И Смедс дойде пет минути по-късно — носеше голям стъклен буркан и две книги.

— Какво е това, по дяволите?

— Ръката на Тими. Намерих я в една задна стая. Там има какви ли не шантави работи.

— Мамка му. Радвам се, че решихме да поогледаме. — Той самият също си бе избрал няколко книги. — Да се пръждосваме оттук и да се отървем от тия работи. През прозореца. Ще го затворим и резето само ще се спусне зад нас. Първи съм аз, да проверя дали е чисто.

Ръцете на Смедс трепереха, когато си наля първата кана бира. Но не беше толкова мъчно, колкото си представяше. Все пак някаква реакция имаше. Повече, отколкото показваше Дъртия рибок.

Погрижиха се за ръката и книгите. Най-опасната нишка бе прерязана. Оставаше само едно.

Техният благодетел, капралът от Нощната стража, се домъкна с кофата си за бира, ухили се на всички и отиде да му я напълнят пак.

— Мамка му! — възкликна Смедс. — Съвсем забравих! Тази вечер имах среща с момиче!

Рибока го изгледа съчувствено, а после рече:

— Пийни си. Дремни си. Все още сме свършили само половината работа.