Глен Кук
Сребърният клин (28)

XXVIII

Смедс се скри от яркото утринно слънце в „Череп с кръстосани кости“. Когато очите му свикнаха, в едно тъмно кьоше той забеляза Тими Локан, седнал на малка масичка за двама. Отначало му се стори, че Тими само седи, вторачен в превързаната си ръка. Но когато се приближи, Смедс забеляза, че клепачите на Тими са стиснати. По бузите му лъскаше пот.

Смедс седна срещу Тими.

— Ходи ли на доктор, както ти казах?

— Да.

— И какво?

— Взе ми два обола, за да ми каже, че не знаел какво ми е, нито с какво да ми помогне, освен ако не искам да ми отреже ръката. Дори не успя да облекчи болката.

— Значи ти трябва магьосник.

— Само ми посочи най-добрия в града и ме остави аз да се оправям. Мога да си позволя да го наема.

— Не е „той“, Тими, а е „тя“, при това са две — Воала и Паяжината. Първокласни майсторки от Чар, току-що пристигнали.

Тими не слушаше.

— Чу ли какво казах, Тими? Имаме тук две кучки, дошли направо от Кулата. Снощи пристигнаха. Владеят вещерство. Трябва да разберат какво е станало в Могилните земи. Утре или вдругиден ще наемат батальон от Нощната стража и ще потеглят нататък. Из целия град говорят за това.

Тими пак не го слушаше достатъчно внимателно.

— Включи ли? Ще отидат там и ще разберат, че някой е пипал дървото. И ще поискат кръв.

Тими заскърца със зъби и рече:

— Добра реклама ще е.

— Какво?

— Рибока разправя, че според него няма как да ни издирят, стига да си кротуваме и да си държим устите затворени. Междувременно мълвата ще стигне до всички магьосници. Тия, които се интересуват, ще пристигнат тук и ще почнат да търсят клина. Тогава ще го обявим на търг.

На Смедс обаче тази идея не му допадаше кой знае колко. Изглеждаше прекалено опасно, да му се не види. Но останалите, дори и Рибока, бяха убедени, че търгът може съвсем спокойно да се състои. Не им се вярваше всички магьосници да са побъркани злобари, които обичат да прецакват хората и да им причиняват зло единствено за кеф.

— Това е просто сделка — постоянно повтаряше Тули. — Ние продаваме. Те си плащат и вземат клина. Всички са доволни.

Пълни тъпотии. Нямаше всички да са доволни. Магьосници имаше бол, а сребърният клин беше само един. И всичките не само щяха да искат да го придобият, а и да се погрижат никой да не се докопа до него преди тях. Който и да го получеше, можеше да пожелае да замете следите си така, че никой да не дойде после да му го вземе.

Винаги, когато Смедс се тревожеше, Тули дрънкаше глупости. Дори и когато Смедс му напомни, че тъкмо така се държат магьосниците във всички истории, които някога бе чувал.

— Мисля, че знам къде да намерим един, който може да ти помогне за ръката, Тими. — Смедс си спомни, че една от лелите му говореше за някакъв магьосник от Южните краища, който бил бая честен и приличен, стига да му платиш дължимото.

Външната врата се отвори. Вътре плисна светлина. Смедс се огледа и видя капрала от Нощната стража с двама приятели. Капралът вдигна ръка в дружески поздрав. Смедс трябваше или да отговори, или да се изложи здравата. После се налагаше и да продължи да приказва, та да не излезе, че си тръгва, защото вътре е влязла компания от сиводрешковци. Използва времето, за да разкаже на Тими за магьосника — познат на леля му.

— Та, искаш ли да го пробваш?

— Всичко съм готов да опитам.

— Да вървим тогава.

 

 

Магьосникът беше усмихнат, тантурест, розовобузест дребосък с рядка бяла коса, стърчаща във всички възможни посоки. Посрещна ги така, сякаш цял живот само тях беше чакал. Смедс разбра защо леля му го харесваше. Тя беше толкова кисела и грозна, че и сляпо куче не би я издържало в нетърпение тя да си тръгне.

Приказваше предимно Смедс, защото нямаше вяра на Тими — току-виж изтърсил нещо повече от нужното в нетърпението си да се отърве от болката.

— Някаква зараза е и ръката му цялата почернява от нея — обясни Смедс.

— И боли — додаде Тими. В гласа му се долавяше хленч. А Тими Локан не беше от лигльовците.

— Дай да я развържем тогава и да я погледнем — предложи магьосникът. Дръпна ръката на Тими на работната си маса и разряза превръзката с тънък остър нож. Докато работеше, се усмихваше и бърбореше, а когато разтвори повоите, рече:

— Малко гадничко изглежда, а?

На Смедс му се стори твърде гадно. От седмица не беше виждал ръката на Тими без превръзка. Почернялото сега бе тройно по-голямо. То покриваше цялата длан на Тими, започнало да пропълзява и по опакото. Черната плът изглеждаше подпухнала.

Магьосникът се наведе и я подуши.

— Странно. Заразената плът обикновено вони. Затвори очите, синко. — Тими ги стисна и дундьото започна да боде ръката му с игла. — Какво чувстваш, когато правя така?

— Само слаб натиск. Ох! — Иглата бе убола здрава плът.

— Странно. Много странно. Никога не съм виждал подобно нещо, синко. Опитай се да се отпуснеш. — Магьосникът отиде до една полица и взе някаква причудлива пиринчена джунджурия — нещо като празен кръг, една стъпка широк, крепящ се на шест крачета, високи една педя. Сложи я разкрачена върху дланта на Тими. Изсипа разни прахчета и капна някакви капки в отворите на пиринчената чудесия, като мрънкаше нещо. Присветна светкавица и блъвна смрадлив дим. В оградения кръг затрептя мараня, също като над нагрят от слънцето паваж.

Магьосникът се втренчи в нея.

Смедс не виждаше никакви промени.

Но усмивката на магьосника угасна. Руменината се дръпна от бузите му. С писклив глас той попита:

— Момчета, в какво сте се забъркали?

— Ъ? Как в какво? — попита Смедс.

— Учудвам се, че не го видях по-рано. Мистичната воня е тук. Но кой би могъл да си го помисли? Момчето е пипнало с ръката си нещо, замърсено със същността на злото. Нещо, бременно с кръвта на мрака. Може би могъщ амулет. Някакъв талисман, изгубен в древността, който е изплувал отново едва сега. Нещо твърде необикновено и поради това неизвестно по тези краища. Момчета, да не сте обирали гробове?

Тими се вторачи в ръката си. Смедс погледна магьосника в очите, ала не каза нищо.

— Нямаше да нарушите закона, ако не бяхте копали там, дето сте се натъкнали на онова, което е причинило тази злина. Но ако не докладвате за него на имперските легати, яката ще загазите.

— Можеш ли да му помогнеш с нещо?

— Добри награди плащат.

— Можеш ли да му помогнеш с нещо? — настоя Смедс.

— Не мога. Каквото и да е причинило това, то е създадено от някой, далеч по-велик от мен. Ако приемем, че е амулет, изгарянето е изцеримо само от някой, по-велик от мъжа или жената, сътворили амулета. И този някой трябва да притежава и самия талисман, за да го изучи, преди да се опита да създаде лек.

Мамка му, помисли си Смедс. Откъде ще намерят някой толкова велик, че да надвие Властелина?

Нямаше откъде.

— Какво друго можеш да сториш? Щом не можеш просто да го оправиш?

— Мога да махна заразената плът. Това е всичко.

— Какво ще рече това на нормален език?

— Мога да му отрежа ръката. Тук. Днес става да се отреже до китката. Ако така решите, по-добре ще е да го свършите по-скоро. След като веднъж мракът се добере до големите кости, няма как да се знае докъде и колко бързо се разпространява.

— Какво ще кажеш, Тими?

— Това е ръката ми, човече!

— Чу го какво каза.

— Да. Виж, магьоснико, имаш ли нещо, което да облекчи болката за известно време, колкото да си помисля?

Дундестият рече:

— Мога да направя възпиращо заклинание, което ще го удържи до време, но като му мине действието, ще боли повече от всякога. И по-добре ще е да го проумееш. Колкото повече протакаш, толкова повече ще боли. След десетина дни ще пищиш и няма да можеш да спреш.

Смедс се навъси.

— Благодаря, дето все пак го предложи. Хайде, направи го това заклинание и дай да го обсъдим.

Магьосникът посипа прахчета, замърмори, взе да прави магически жестове. Смедс забеляза как Тими се поотпусна, после дори успя да се усмихне немощно.

— Това ли е? — попита Смедс. — Хайде, Тими, да си хващаме пътя.

— Трябва да го превържа пак — рече магьосникът. — Не знам със сигурност, но ако се допре до някого другиго, то би могло да се прехвърли върху него. Ако първоначалното зло е било достатъчно силно.

Вътрешностите на Смедс се вързаха на възел и се загърчиха, докато се опитваше да си спомни докосвал ли е ръката на Тими. Май не беше.

Едва изчака Тими да излезе навън и го попита:

— Дъртия рибок пипал ли го е, докато те превързваше?

— Не. Никой не го е докосвал. Освен онзи доктор, дето ходих да ме прегледа. Бучна ми ръката на едно-две места с пръст.

— Хм. — На Смедс това не му хареса. Ставаше сложно. Той не обичаше усложненията. Опитите да се разплетат обикновено само влошаваха нещата.

Трябваше да седнат и да си поговорят с Тули и Рибока. Знаеше какво щеше да поиска Тули: да завлекат Тими някъде в полята, да му прережат гърлото и да го закопаят.

Змийска душица носеше Тули. Трябваше да се отърват. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Сега, веднага, сигурно нямаше да боли. Но как ли щяха да изрежат заразеното от клина? Майната му.

— Тими, според мен трябва да се натряскаш и да се повеселиш, но и да си помислиш сериозно, и да решиш. Каквото и да направиш, аз съм с теб, но не забравяй, че това засяга всички ни. И дръж Тули под око. Не бива да се обръщаш с гръб към Тули, когато е изнервен.

— Не съм тъп, Смедс. Не бих загърбил Тули и когато не е изнервен. Но ако се опита да хитрува, чака го гадна изненада.

Интересно.

Смедс реши, че се налага и той да вземе някои решения. Като например, след като градът тънеше до гуша в сиводрешковци, а шефовете им щяха да открият, че клинът е изчезнал от Могилните земи, не беше ли време да хванат пътя и да се скрият някъде, където на онези и през ум не би им минало да ги търсят? Не трябваше ли час по-скоро да направят нещо с клина, та да е на по-сигурно място, отколкото в торбата му в „Череп с кръстосани кости“? Вече му беше хрумнала една хитроумна идея по въпроса. Идея, която можеше да се превърне в нещо като застраховка „Живот“, ако се хванеше да я осъществи и чак тогава кажеше на другите какво е направил.

По дяволите, как мразеше усложненията!

 

 

Когато се събраха, караницата с Тули бе ужасна. Тули като че с всеки ден губеше здравия си разум.

— Да не се мислиш за някакъв проклет крал или за безсмъртен? — попита Смедс. — Да не ти се струва, че си недосегаем? Тули, навън гъмжи от проклетите сиводрешковци. Решат ли да се вълнуват, ще те нарежат на късове, и то бавно. После ще дадат парчетата на Воала и Паяжината, за да ги сглобят отново, та да могат да те накарат да им изпееш всичко, което искат да узнаят. И тогава каквото и да им кажеш, няма да е достатъчно. Или пък да не се мислиш за някакъв герой, дето ще устои на хора, учили се как да водят разпит в Кулата?

— Преди да ме попитат каквото и да било, първо трябва да ме намерят, Смедс.

— Мисля, че най-сетне стигнахме до нещо. Тъкмо това ти обяснявам от десет минути насам.

— По дяволите. Само си отваряше устата, за да ми разправяш да сме избягали в някоя забутана дупка като Мъжеград…

— Ти наистина ли смяташ, че тук те ще те подминат? След като веднъж разберат какво търсят?

— Те как ще…

— Откъде да знам, по дяволите? Знам само, че това не са ти полуумните тъпунгери от Северния край. Те са хора от Чар. Такива като нас ги ядат за мезе. Най-добрия начин да не им се пречкаме е да не сме там, където са те.

— Никъде няма да ходим, Смедс. — Тули просто си показваше ината.

— Щом искаш да стоиш тук и да чакаш чука да те тресне между очите, нищо против. Но няма да се оставя да ме убият, защото ти имаш проблеми със самомнението. Ще е добре да продадем тоя клин и да забогатеем, но не достатъчно, че да умрем или да ни дадат на рибата. Всичките тия тежкари се домъкнаха тук преди дори да сме започнали да търсим купувач — изкушавам се да го дам на първия, предложил някаква цена, само и само да го разкарам.

Караницата продължаваше да бушува — сурова и без да стига до никакво решение. Рибока и Тими бяха арбитрите. Смедс се сърдеше на себе си също толкова, колкото и на Тули. Имаше гадното подозрение, че само вдига пара и ако се стигне до някакво решение, не би могъл да зареже братовчед си. Тули че беше никаквец, да, но все пак негова рода.