Глен Кук
Сребърният клин (10)

X

Изтощеният старец стоеше до капналата си от умора кранта, загледан в прашния кръстопът. На изток бе Властоград. Пътят на юг водеше към Розоград и отвъд, към други големи градове. Хората, който преследваше, се бяха разделили тук. Той не знаеше кой накъде е тръгнал, макар да изглеждаше разумно Бялата роза да е поела на изток, към своята крепост в Равнината на страха. Господарката би трябвало да е продължила на юг, към столицата си — Кулата в Чар.

С тази раздяла примирието между тях би трябвало да е приключило.

— Накъде? — попита той животното. Рунтавото пони не изрази никакво мнение. Старецът не можеше да реши коя от жените ще е по-подготвена да реагира на новината му. Вътрешно го влечеше да продължи на юг, но само защото свърнеше ли на изток, това щеше да го поведе към изгряващото слънце.

— Твърде стар съм за това, кончето ми.

Животното издаде звук, който за миг му прозвуча като отклик, ала понито гледаше нататък, откъдето идваха.

Облак прах. Препускащи ездачи. Като че двама. След миг старецът разпозна екстремния стил на водача.

— Ето го и нашият отговор. Да вървим. — Той се втурна по пътя, водещ на изток, свърна в една горичка и намери място, откъдето можеше да наблюдава конниците. Щеше да поеме по пренебрегнатия от тях път.

Мисията им сигурно бе същата като неговата. Трудно беше за вярване тези двамата да пристигнат тук в този миг, препуснали сякаш адът ги хапеше по петите, поради някаква друга причина. Наричаният Гарвана може би бе чул тревогата. В известен период от живота си той се бе пообучил на изкуството, а духът му бе прекарал дълго време в плен на примките на Могилните земи. Беше достатъчно чувствителен.

Клепачите на стареца натежаваха. Той приготви билкова отвара, която да го държи нащрек достатъчно дълго, че да види какво ще правят онези двамата.