Глен Кук
Сребърният клин (68)

LXVIII

Снегът престана да вали. Небето се беше прояснило. Светът почти непоносимо грееше от светлина, когато Хромия изкачи възвишението и за първи път съзря крайната си цел. Тишината малко го обезпокои. Ако не друго, то поне птички трябваше да чуруликат. А и защо вятърът носеше толкова много пушек откъм Веслоград — повече, отколкото би могъл да бълват камините и печките на града?

Нямаше значение. Никакво. Той чувстваше как онзи къс магическо сребро го зове, сякаш е роден, за да го притежава, и този клин бе изкован за него и единствено за него. Там, напред, го чакаше съдбата му, и всичките онези мишки, които драскаха наоколо и го отхвърляха, не можеха да му попречат да завладее онова, което му се падаше по право.

Той закрачи напред — вече ходеше, не тичаше, уверен и все пак обезпокоен от тишината и прокрадващото се подозрение, че всички хоризонти са маски, зад които се крият враговете му.