Глен Кук
Сребърният клин (65)

LXV

Гарвана и Боманц се заяждаха с бившия ми съквартирант по палатка Кен, дърлеха се и помежду си. Той седеше на стола — имахме само един — в пълно мълчание. Изглеждаше много ядосан и така се беше заинатил, че и с горещ остен да го бодяха, нямаше и да гъкне. Само ги гледаше, като че се канеше след минутка да им пререже гърлата. Отказа дори да яде.

Аз обаче — не. Стоях и се тъпчех, и се чудех какво, по дяволите, става, защото никой не си правеше труда да ми го обясни.

Глезанка тропна и привлече вниманието на всички, после нареди със знаци:

— Доведете войника.

Сега пък какво?

Гарвана и Мълчаливия се качиха в плевника. След малко доведоха един от Нощната стража — със запушена уста, а по това как си търкаше китките се познаваше, че доскоро е бил и вързан. Приближиха го. Той погледна Кен с безразличие. Кен изобщо не реагира.

Мълчаливия му извади парцала от устата.

— Познаваш ли мъжа на стола? — попита Гарвана.

— Да — изхъхри Нощният страж, после намокри гърлото си със слюнка. — Да. Казва се Кен някой си. Навремето идваше в хана, в който бях разквартируван, пили сме по някоя и друга бира заедно.

Мълчаливия и Гарвана се спогледаха, след което си устроиха състезание кой ще се намръщи повече.

— Сигурен ли си, че не се казва Смедс Стал? — попита Гарвана.

— М-да…

Мълчаливия го тресна по главата и го събори.

— Сигурен ли си? — попита повторно Гарвана. — Този тук и жената ето там са били при Моста на Кралицата и още таят неприязън.

Нощният страж го погледна и рече:

— Човече, ще го наричам Томи Тъкър, цар Дроздобрад, Смедс Стал, само и само ти да си доволен, но от това той няма да се превърне в Смедс Стал.

— Човекът отговаря на описанието.

Войникът погледна Кен.

— Може би. Малко. Но Смедс Стал трябва да е поне десет години по-голям от тоя.

— Мамка му! — възкликна Гарвана. Май досега не бях го чувал да го казва.

Не беше моментът, но не можах да се сдържа.

— Ето на, бяхме на последния завой, на път към финалната права, и проклетият кон се препъна!

Оцениха го. За миг си помислих, че Мълчаливия аха-аха ще проговори. Вероятно нещо, което никак не ми се иска да чуя.

Глезанка тропна и попита какво става. Тя четеше по устните, но не можеше да следи всичко.

Гарвана и Мълчаливия заръкомахаха като луди. Тя направи някакъв жест, на който не ме бе научила — сигурно псуваше, а после каза да върнат Нощния страж обратно в плевнята. Гарвана и Мълчаливия го повлякоха, все едно той беше виновен, че нещата не се развиваха, както те искаха. Глезанка направи знак на всички, които я гледаха, че тя била виновна, дето направила прибързани изводи за някакви мъже, преди време забелязани от нея на една веранда. Не знаех за какво говори, по дяволите. Когато Мълчаливия и Гарвана се върнаха, се почна едно голямо самоожалване. Мишеловът, приятелчето на Боманц, едва не бе удушен от всички подред.

Някакви трясъци в плевника прекъснаха това. Всички се втурнаха да видят какъв е този шум.

Вратнята на плевника, през която качваха горе балите сено и ги вкарваха вътре, се люлееше на вятъра. Нощният страж и генерал Лудата факла, за която досега не ми казаха, бяха изчезнали. Мълчаливия и Гарвана огледаха захвърлените въжета и парцали и се скараха кой бил виновен за това, че Нощният страж не бил завързан достатъчно здраво.

Слязох долу и съобщих на Глезанка. Тя ме накара да им кресна да престанат с глупостите си, а да търчат да заловят пленниците повторно. Те слязоха, като продължаваха да се дърлят. Тя започна да раздава заповеди — целта им беше да спрем Нощните стражи, преди да са успели да отидат при своите.

— Лопатокракия остава тук. Не е в добра форма. — Братчето лежеше, скапано, в едно от отделенията за коне, откакто влязох тук. — Чудак, ти оставаш да пазиш гостенина.

Това не мина току-така. Гарвана и Мълчаливия ми отправиха прочутите си смъртоносни погледи, все едно аз съм нагласил цялата тази проклетия, само и само да остана насаме с нея. По дяволите. След три дни в онзи лагер на мен хич не ми беше до жени.

Бяхме поставени натясно. От знаците на Глезанка разбрах, че вече няма къде да избягаме. Не можехме дори да се върнем в храма, защото Лудата факла и капрала вероятно ги бяха чули да си говорят как сме се крили буквално в джоба на Изгнание.

Дори и онзи мишелов излетя да разузнава от въздуха. Зарадвах се. Още не беше почнал да се занася с мен, но вече ми дойде до гуша да го слушам как дразни Боманц. Нищо си му нямаше на дъртия.

Никога досега не бях виждал Глезанка объркана. Тя крачеше насам-натам, тропаше, правеше недовършени жестове и ръкомахаше насреща ми, без да си завършва мислите. Не беше уплашена, само се тревожеше какво ще стане с другите и с движението, ако не успееха да заловят Нощните стражи навреме.

Не зная докъде съм си мислил, че ще стигнем, но по онова време идеята да вържем стария Кен ми се стори добра. После, докато разговарях с Глезанка, застанах зад стола, сякаш изведнъж бях почувствал нужда да се скрия зад нещо.

Не зная колко по-късно, вероятно след някакви си две минути, забелязах някой да се движи зад Глезанка и реших, че Лопатокракия най-сетне се е събудил. Почнах да се хокам, че съм прекалено голям страхливец и не съм се възползвал от предоставената ми възможност.

Но не беше Торквата! А някой друг…

В мига, в който го разбрах, преди да успея да я предупредя, онзи опря нож в гърлото й.

— Отвържи го! — нареди той и тъй като аз продължавах да стоя със зяпнала уста, й пусна мъничко кръв. — Давай!

Заопипвах непохватно възлите.

И точно тогава Торквата реши наистина да се събуди. Според мен горкият тъпунгер така и не разбра какво става. Той излезе навън, като си търкаше очите и мънкаше нещо. Мъжът, стиснал Глезанка, го промуши с ножа, който държеше в лявата си ръка, върна се и прободе Глезанка в хълбока със същия нож, докато тя се обръщаше към него, и с подобно движение захвърли острието, с което я заплашваше.

То ме улучи в бедрото. Усетих го как се забива дълбоко и среща костта. После мърлявият под на конюшнята разтвори прегръдките си и се втурна насреща ми. Мъжът извади ножа си от Глезанка, скочи към нашия гостенин и му преряза въжетата. После понечи да ми пререже гърлото.

— Хей! — провикна се нашият гостенин. — Зарежи! Те нямаха намерение да ме пречукат.

— За втори път си завират муцуните в нашата работа. Те искат да ни очистят. Миналия път ги предупредих…

— Хайде да намерим торбата ми и да се измитаме оттук, преди останалите да са се върнали.

Ако изобщо бях способен да помръдна, щях да го целуна тоя човек. Но точно тогава нещо не бях от най-пъргавите.

Другият ме погледна.

— Кажи на тая кучка, че това е последният й шанс. Другия път — клъц! — Той прокара окървавения нож пред гърлото си. После Кен намери онази торба, която изрових в уличката, метна я на гръб и двамата потеглиха.

Щом вратата на плевника се затвори зад тях, аз стиснах зъби и извадих проклетия нож от бедрото си. Не умрях на място от загуба на кръв, по което разбрах, че не е засегнал някоя голяма вена. Пропълзях до Глезанка. Тя бе пребледняла и я болеше, но искаше първо да проверя как е Торквата.

Той беше още жив, но според мен нямаше с какво да му помогнем да остане. Казах го на Глезанка. Тя ми направи знак, че е нужно да сторим нещо.

Разбира се. Но понятие си нямах какво, по дяволите.

Гарвана нахлу вътре.

— Хванахме ги! Засега сме в безо… Какво, по дяволите, е станало, Чудак?

Вече всички бяха вътре, включително заловените наново пленници. Разказах им. Докато приказвах, един от дребосъците шпиони дойде от храма и докладва, че Изгнание бил заповядал да претърсят навсякъде за генерал Лудата факла и за неизвестни лица, предрешени като нейни телохранители.

Боманц и Мълчаливия помогнаха с каквото можаха на нас, пострадалите, а после всеки, който беше в състояние, отново излезе навън. Започваше да вали сняг.

— Ех, че забавно, а? — подхвърлих на Нощните стражи, но на тях никак не им стана весело.

Честно казано, и на мен.