Александър Белов
Похищението на Европа (34)

Епилог

Белов стоеше на трибуната и се взираше в разлюляното море от хора, което се ширеше под краката му на централния площад на Петропавловск-Камчатски. Саша много се вълнуваше, защото се нагърбваше с изключително голяма отговорност. Но както винаги, когато съмненията го обземаха, той си повтори наум заветната си фраза: „Ако не аз, тогава кой?“ и се поуспокои.

Вдясно от трибуната, на местата за почетни гости, се бяха настанили Лайза, Олга, Иван, който специално за случая дойде от Англия, Шмит, Витя, Уотсън, Лукин и Веденски — всички, които му помагаха в този труден период. Белов се сети за Тума и неговия господар. Погледна в далечината — към Авачинския залив, там, където шумеше морето. Морето, което бе съществувало хиляди години, преди той да се появи на белия свят, и което щеше да продължи да шуми все така, след като тялото му изтлееше и се превърнеше в прах. Морето щеше да съществува винаги. Топло, дълбоко, нежно, студено, ледено, страшно, гальовно, изменчиво, но безсмъртно.

Изведнъж на Саша му се стори, че в синкавата далечина вижда един висок човек — същински великан с червена наметка, обточена с кучешка кожа. Човекът държеше в ръката си тояга, а в краката му стоеше вярното му куче. Тума. Приятелят. Човекът го гледаше, без да сваля очи от него, ако за слепец изобщо можеше да се каже, че гледа. След това той едва забележимо се усмихна и каза:

— Ти направи това, което трябваше. Никой друг освен теб нямаше да го направи. Ти си единствен. Ти си избран. Значи, нищо не е било напразно! И не разчитай на нищо друго. Върши си работата и не искай награда за това. Насочвай руслото си към Великия океан и един ден той ще те приеме. Смисълът на съществуването е само в това и в нищо друго.

Призракът — великанът с червена наметка, обточена с кучешка кожа, трепна и се разтвори в горещия юлски въздух. Белов усети, че площадът е застинал в очакване и е време да започне речта си, но… Пред очите му се занизаха събитията от последните дни. Указът на президента беше публикуван във всички вестници: Батин отмени изборите за губернатори и сега ги назначаваше лично.

Тъй като знаеше какви пари се пръскат в предизборната борба между противоборстващите кланове, Белов се съгласи с това решение на президента, макар че вътрешно категорично беше против отмяната на изборността. Но на този етап това беше разумно. Ето например Зорин. Ако всичко бе тръгнало по сценария на Берестовски, Виктор Петрович сигурно щеше да стане губернатор на стратегически важния за Русия регион и щеше да го разпродаде на парче на всеки, който му платеше достатъчно.

В същия ден заедно с указа Батин внесе за разглеждане в областното законодателно събрание кандидатурата на Александър Николаевич Белов и скоро парламентът на Камчатка го утвърди с мнозинство. В това време самият Зорин вече си почиваше от важните държавни дела в затвора. Саша нямаше възможност да се поинтересува дали е доволен от сегашния си живот, но кой знае защо беше убеден, че не е много доволен.

Реставрацията на къщата привършваше и Белов се надяваше в най-скоро време да направи там етнографски музей. Така и не успяха да намерят тялото на Княза, както не намериха и съкровищата на търговеца Митрофанов. Шмит поведе една група към къщата сред тайгата, но тя се оказа празна и само по пода й се търкаляха парчета от венецианско огледало. От златото на Митрофанов Шмит се сдоби само с два ордена „Златното руно“ и няколко златни монети, които в суматохата беше пъхнал в джобовете си. Но Дмитрий прояви доблест и предаде ценностите в милицията. Е, все пак си остави една златна монета, проби й дупка и я окачи на врата си за спомен от преживяното приключение. И Саша не го обвиняваше за това.

Труповете на охранителите от фирма „Бриз“ и на момчетата на Княза бяха намерени в Дяволската долина. Всички освен един, когото Белов запомни много добре, защото непрекъснато се усмихваше като Чеширския котарак. Явно духът на прокълнатия Ерофей Кистеньов продължаваше да броди из тайгата и да търси похитителя на проклетото злато.

Шмит направи предложение на Олга и за да докаже искреността на чувствата си, плувнал в пот и ругаейки непрекъснато, цели два дни рисува акварелно копие на „Похищението на Европа“. То не стана много добре. Дори според Белов изобщо не приличаше на нищо, но Дима много се гордееше с таланта на художник, който внезапно изби в него, и Саша не искаше да го разстройва. Най-важното бе, че Олга се съгласи да се омъжи за Шмит и дори окачи рисунката над леглото си. Леглото, в което според Шмит, скоро щяха да направят двама истински бойци от войските със специално предназначение — същински орли на Зевс. Саша се радваше за него.

Връщайки се назад и анализирайки всичко, което му се бе случило, Белов беше недоволен само от едно — от това, че не го оставиха да победи в честна и открита борба. Излизаше, че в нужния момент могъщият покровител беше постлал килим там, където Белов би трябвало да падне, и по този начин му бе отнел радостта от победата. Тази мисъл тровеше живота му. Саша осъзнаваше, че няма нищо общо с това, но въпреки всичко…

Белов се приближи до микрофона, сложи ръка върху дебелата книга с червена корица — Конституцията на Руската федерация. И се вгледа в тълпата пред себе си. Хиляди очи го гледаха с надежда и очакване.

Всичко вървеше както трябва. Половината му живот бе изминал. Макар животът му невинаги да бе такъв, какъвто му се искаше. В него имаше много грешки и заблуди, но все пак хубавите и дори прекрасни неща бяха повече. Нещо, за което той винаги щеше да е благодарен на съдбата. Но по-важна бе втората част от живота му. Умната, осъзнатата, която трябваше да изживее разумно в полза на себе си и на хората.

Белов напълни гърдите си с въздух и изрече уверено в микрофона:

— Аз, Александър Николаевич Белов, встъпвайки в длъжността губернатор на Камчатка, тържествено се заклевам…

Мощните тонколони многократно усилиха гласа му…