Александър Белов
Похищението на Европа (29)

28.

За Белов си остана загадка как Шмит успя да намери нужното място в тайгата през нощта. Дмитрий управляваше делтапланера толкова уверено, сякаш курса му насочваше опитен щурман. Може пък да се ориентираше по звездите? Или да бе запомнил картата наизуст? А може би просто усещаше накъде трябва да лети? Белов нямаше отговор на тези въпроси.

Когато гъстият мастилен цвят на нощното небе започна да просветлява и на изток потрепнаха първите лъчи на разсъмването, Шмит потупа Саша по рамото и извика, сочейки надолу:

— Според мен е тук.

Съмваше се бързо. На хоризонта се показа слънцето. Денят пропъждаше нощта на запад. Светът, който до този момент изглеждаше синкавочерен, отново възвърна цветовете си и придоби яркост. Белов направи справка с подробната карта на местността и осъзна, че не може нито да потвърди, нито да отхвърли думите на Шмит.

— Не зная — призна. — Може и да е тук…

— Наблюдавай релефа — каза Дима.

— Какъв релеф. Наоколо е само тайга.

На много километри наоколо, докъдето стигаше погледът, се простираше гъсто море от зеленина. Бледите иглички на лиственицата се сменяха с тъмните оттенъци на кедрите, дългите игли на боровете се редуваха с гиздавите клонки на елите. Всичко това пораждаше чувството за разнообразие, сякаш зеленият килим, който се стелеше под краката им, беше изтъкан от безброй майстори и всеки го бе направил със свой материал.

— Ами, гледай върховете на дърветата — посъветва го Шмит. — Виж, точно пред нас има една вдлъбнатина, която в средата е по-светла, отколкото по краищата. Точно това е Дяволската долина — дълга тясна падина, обрасла с лиственица. А вдясно върховете се разреждат. Забелязваш ли? Това е река Комола. А пък ей там, малко по-нататък, като че ли през короните преминава пукнатина. Виждаш ли я? Да пукна, ако точно там Лебяжи ручей не се влива в реката. Е, сега разпознаваш ли пейзажа?

Едва сега Белов видя всичко. Оказваше се, че от птичи поглед земята не приличаше много на изображението на картата. Топографските символи само обозначаваха географските обекти, но не ги възпроизвеждаха точно. Ако се издигнеш на десет километра над земята, тогава местностите наистина започват да приличат на карта. Но когато летиш само на няколко десетки метра над нея, нещата изобщо не изглеждат така.

Шмит взе курс наляво и мотоделтапланерът започна да описва полегата дъга.

— Какво правиш? — попита Белов.

— Избирам място за кацане.

Саша погледна надолу, опитвайки се да открие покрива на убежището в тайгата, но не успя. Въпреки че в началото на двайсети век в Камчатка едва ли е имало дори един аероплан, Митрофанов е отдавал огромно значение на конспирацията. А може би поляната, на която бе построена къщата, вече е обрасла с млади дървета? Кой можеше да знае? Та нали от тогава бяха минали почти сто години!

Най-сетне Шмит избра подходяща площадка за кацане и започна рязко да пикира. От вида на приближаващите се върхове на дърветата на Белов му прилоша. Още малко и те със сигурност щяха да се сблъскат с тях, но в последния момент Дмитрий изключи мотора и дръпна рязко щурвала към себе си. Делтапланерът вирна нос нагоре, колесникът докосна тревата, машината измина десетина метра по земята и спря.

— Пристигнахме! — каза Шмит.

Известно време двамата седяха мълчаливо. Саша беше поразен от тишината, която цареше наоколо. Но затишието не трая дълго. Колкото повече се издигаше слънцето, толкова повече се усилваха гласовете на събудените птици. Шмит заобиколи делтапланера и огледа делово мотора му. Надникна и в резервоара.

— Всичко е наред — каза. — Кацането беше меко. Имам една добра новина за теб.

Саша откопча колана и стана от седалката.

— Каква?

— Останало ни е малко гориво. Ще стигне, за да излетим.

— И само толкова ли?

Шмит сви рамене.

— Това изобщо не е малко. А сетне ще измислим нещо. Хайде да решаваме проблемите един по един.

— Да не се надяваш, че ще заредиш във въздуха?

— Просто се надявам на нещо. В момента не мисли за това. Лайза, Витя и Уотсън ми разказваха за някаква къща. Нали заради това дойдохме тук?

— Да. — Белов извади картата и я разстла на земята. — След като се ориентираш толкова добре в непозната местност, защо не ми кажеш къде се намира тя?

Дмитрий помисли малко, погледна към слънцето и към върховете на дърветата, обърна се на деветдесет градуса и уверено заяви:

— Там! — И за още по-убедително дори посочи с пръст по посока на един склон.

— Сигурен си ли?

— Саня — обиди се Шмит, — май си забравил, че имах най-добрите инструктори в света. Знаеш ли по какво се различава войската със специално предназначение от института за благородни девици?

— По какво?

— В института за благородни девици те учат на добри маниери и на бродерия. А пък във войската със специално предназначение те учат на всичко останало, а бродирането го минаваме факултативно само за половин ден.

— Добре. Повече няма да задавам глупави въпроси. Да вървим.

— Чакай малко! — каза Шмит. — Защо не ми дадеш пистолета? Все пак стрелям по-добре от теб.

— Не — отсече Белов. — Той се води на Витя. Ако от черепа на някого извадят куршум с познат нарез, всички камъни ще се стоварят върху неговата глава. Тъй че забрави за пистолета. Аз няма да стрелям и на теб също няма да ти позволя.

— Прекрасно! — каза Дмитрий. — Излиза, че нямаме истински пистолет, а детска играчка за сплашване. Също като във вица: тръгваме с боси пети срещу щиковете!

— Ако нещо не ти харесва, можеш да се качиш на делтапланера и да се върнеш обратно — посочи машината Белов.

— Как ли пък не! — възмути се той. — И аз искам да пишат за мен във вестниците! Може и да греша, но мисля, че лавровият венец на победител много ще ми отива. — Изпъчи се с ръце на кръста и вирна горделиво брадичка. — А? Какво ще кажеш?

— Направо виждам снимката! — отвърна Белов. — И текста под нея: „Дмитрий Андреевич Шмит, мечтата на измъчените домакини и на девойките от горните гимназиални класове.“

— Мислиш ли, че ставам само за такива? — разтревожи се приятелят му.

— Е, по теб вехнат и съхнат почетните членки на клуба „За жени над трийсетте“. Най-малко с двайсетгодишен стаж зад гърба.

— Саша! — обиди се Шмит. — Способен си да убиеш и най-прекрасния порив на човека. Не зная защо правя всичко това… — Въздъхна и разпери ръце. — Но въпреки всичко ще дойда с теб. Оказва се, че да бъдеш герой е трудна и досадна работа, която изисква постоянно самоотрицание.

— А ти какво си мислеше! — подхвана в същия тон Белов. — Ако ме беше попитал, веднага щях да ти обясня за какво става дума. И знаеш ли кое е най-обидното?

— Кое?

— Че героите рано се пенсионират.

— Надявам се, че ние не сме застрашени от това? Поне в обозримо бъдеще.

— Ще видим.

Слязоха по склона и тръгнаха на северозапад. Шмит непрекъснато сверяваше посоката с компаса, който взе от таблото на мотоделтапланера.

Непроходимите дебри, препречени от повалени дървета, се смениха с по-рехава гора, по чийто край растяха диви ягоди. Двамата приятели се стараеха да не вдигат шум и да не разговарят, защото може би вече ги бяха засекли.

Те подминаха Дяволската долина — дълга и тясна падина, сякаш разрязана със скалпел. Саша се изкачи по стръмния склон и изведнъж…

— Виж, ето я!

Белов не довърши. Шмит го удари толкова силно по рамото, че той падна на земята. Дмитрий отскочи встрани, претърколи се и сложи пръст до устните си.

Те лежаха в течение на няколко минути, без да помръднат. Белов разглеждаше ниската къща, която навремето е била построена по заповед на търговеца Митрофанов. Убежището в тайгата изглеждаше внушително — дебелите здрави стени бяха изградени от масивни трупи. Тук-там под самия покрив бяха направени малки тесни прозорчета, покрити с кепенци. Пък и самият покрив изглеждаше някак странно. Той беше покрит с чимове и бе обрасъл с гъсти ниски храсти.

„Намерихме я — помисли си Саша. — Най-сетне.“

Обърна се към Шмит и установи, че той е изчезнал. „Разузнава местността“ — досети се. И наистина, не можеха да станат просто ей така и да отидат до къщата, без да проверят дали не ги чака засада. Саша реши, че ще е най-благоразумно да поизчака малко. В крайна сметка приятелят му умееше да прави това по-добре от него, защото навиците, които инструкторите му бяха набили в школите на войските със специално предназначение, никога не се забравяха.

Верният пинчер не го подведе и този път. След няколко минути Шмит се показа зад отдалечения ъгъл на постройката. Стъпвайки безшумно, той стигна до входа, изкачи две стъпала и огледа вратата. Доколкото Белов можеше да различи от разстояние малко повече от петдесет метра, на вратата нямаше ключалка. Строителят, който бе изградил горската къща, се бе ограничил само с едно дървено резе — то беше достатъчно за защита от дивите зверове, а ключалката и без това не можеше да те предпази от хората. Шмит се убеди, че те щяха да са първите, които ще влязат в крепостта сред тайгата от сто години насам, и махна на Белов. Саша хукна към къщата приведен, като непрекъснато се оглеждаше.

— Е, какво става? — попита той Шмит.

— Няма никакви следи. Сами сме, но мисля, че трябва да побързаме.

Белов кимна. Изведнъж гърлото му пресъхна. Опитваше се да си представи какво биха могли да видят вътре.

Шмит извади тежкото резе, което също бе издялано от лиственица (дървесината й имаше една много ценна особеност — гореше лошо и почти не гниеше), почака малко и дръпна към себе си тежката врата. Ръждясалите панти тревожно изскърцаха. Дима вдигна ножа си и отблъсна Белов.

— Чакай, аз ще вляза пръв. — И с тези думи той се шмугна през вратата.

Известно време Саша чуваше само скърцането на пода, а след това Шмит се прояви на прага.

— Няма никого — каза, — да вървим, ще ми помогнеш да отворим кепенците.

Светлината, която проникваше през отворената врата, беше достатъчна да се види вътрешното разположение на къщата. До стената беше изправена стълба на колелца. Шмит се изкачи по нея и извади кукичката, която държеше кепенците от вътрешната страна. Той обиколи и трите стени, на които имаше прозорци, и ги отвори. Те бяха тесни, изсечени почти под покрива и приличаха повече на отвори за наблюдение.

Пред изумения поглед на Белов се разкри гледка, от която дъхът му спря. В четирите ъгъла на стаята бяха поставени обковани с желязо сандъци. Единият от тях беше пълен със златни монети. В другия Саша намери бижута — пръстени, гривни, колиета и диадеми. В третия бяха сложени едри парчета самородни метали. Четвъртият беше пълен до половината с грижливо подредени златни кюлчета, а до него стоеше сандъче от ковано желязо, украсено с едри бисери. Белов отвори капака му и разноцветните лъчи го заслепиха. Сандъчето беше пълно със скъпоценни камъни — рубини, сапфири и изумруди с изумителна чистота и размери. Отделно в една торбичка имаше брилянти.

На стените имаше полици с древни ръкописи. Състоянието им беше направо великолепно и Саша се изненада как са успели да се запазят толкова добре. Огледа внимателно стените и разбра защо — горната и долната им част беше облицована със самурена кожа, така че гризачите — мишки и плъхове, се бояха дори да се приближат до къщата. Всички знаят, че въпреки малките си размери самурът е най-кръвожадният хищник в тайгата.

Белов беше чувал от старите ловци, че ако действа заедно, едно семейство самури може да победи дори лос. Младите самци съскаха, пищяха и хапеха чифтокопитното за крака, като го принуждаваха да тича в определена посока, а старите скачаха от дървото на гърба на лоса и впиваха малките си остри зъби в здравата му кожа, като постепенно достигаха до главната артерия. Когато едрото животно изгубваше сили от загубата на кръв и вече преставаше да се държи на краката си, цялото семейство се нахвърляше върху него и започваше да го яде още живо.

Аким му разказа, че е виждал празни кожи, опънати върху скелетите на животните. Отстрани лосът изглеждал цял, но в действителност бил кух като барабан. Затова не беше странно, че мишките и плъховете са заобикаляли къщата сред тайгата на цяла верста разстояние. По стените висяха старинни оръжия и приклади от червено дърво, целите покрити с позлатени нарези и обрамчени с филигранни орнаменти.

На стената срещу вратата висеше старинно огледало в рамка от чисто злато, украсена с лозници, цветя и крилати купидони. Самото стъкло изглеждаше тъмно и мътно, защото бе изработено в онези далечни времена, когато току-що са изобретили амалгамата. Саша предположи, че това е едно от прочутите венециански огледала, което може би беше от първите. Ако това беше така, дори бе трудно да си представи каква ли е неговата стойност. Не беше изключено огледалната му памет да е запазила отраженията на императорски и кралски особи. За миг дори забрави защо са дошли тук.

— Дима! — подвикна Саша, но не чу отговор. — Шмит!

От ъгъла се разнесе металически звук. Белов се обърна. Дмитрий бе надянал един масивен златен синджир, беше окичил главата си с княжеска корона и се въртеше пред огледалото. Казано накратко, той не се държеше като боец от войските със специално предназначение, а като някаква си Мария-Антоанета.

— Внасям поправка! — каза. — Първото, което ще направя, когато се върна в града, е да отида в милицията и да си сменя фамилията. Повече не ме наричайте Шмит, вече съм граф Монте Кристо! — Огледа синджира. — Всъщност какво е това овне, дето се мотае тука?

— Това е орден „Златното руно“, графе! — отвърна му Белов.

Шмит порови из сандъка, измъкна още един синджир като първия и го сложи отгоре му.

— Не е зле! — отбеляза. — Сега съм два пъти орденоносец! Между другото, случайно да знаеш на кого е тази корона?

— Нямам представа. Зная само, че обикновено са ги сваляли заедно с главите! — каза Саша.

Шмит веднага свали короната и я захвърли обратно в сандъка.

— Пу-пу-пу! — плю той през лявото си рамо. — Това е на лошо. Да не дава господ!

Саша замислено огледа съкровищата.

— Шмит! Знаеш ли колко би могло да струва всичко това?

Дмитрий сви рамене.

— Зависи как ще го пласираш. Ако го занесеш в някоя петропавловска заложна къща ще е едно, а ако го предложиш на публичния търг „Кристис“… Е, тогава султанът на Бруней ще се изчерви от срам, защото ще се окаже, че просто е един бедняк.

Белов обиколи още веднъж стаята. До входа висеше картината на Серов — първия вариант на „Похищението на Европа“. Махна от картината лепкавите нишки паяжина и отново беше поразен от мощната и невероятно негативна енергия на изображението… Сякаш Ерофей Кистеньов през цялото време е стоял зад гърба на живописеца със злобна усмивка на уста.

Картината си беше на мястото. Но все още не бяха открили метеорита. Вероятно Митрофанов е осъзнавал, че златото, книгите, оръжието и скъпоценните камъни са нищо в сравнение със Серту. Ако не е бил „Огъня, който пада от небето“, изключително богатата колекция също нямаше да я има.

Но къде ли можеше да е той?

Минутите се нижеха бързо. Още малко и Князът щеше да пристигне заедно с момчетата си. Но Белов не се страхуваше от това. Щеше да е много по-лошо, ако другите — убийците на брат му, които бяха откраднали картата, го изпревареха. Трябваше да побързат.

— Дима! — каза той. — Търси камъка.

— Вече го търся — отвърна Шмит, ровейки из сандъка. — Как изглежда?

— Де да знаех — измърмори Белов. — Би трябвало да свети, но…

Никъде не се забелязваше нежно синкаво сияние. Изведнъж Саша се досети.

— Чакай! Вероятно той е действал по стереотипа си! В онази къща има подземие, сигурно и в тази също има.

Застанаха на колене и започнаха да проучват пода, но между плътно долепените дъски нямаше никаква пролука.

— Нищо не разбирам… — каза Белов. — Къде може да е?

Започна да обикаля стаята.

„Къщата — мислеше си — е хранилище за скъпоценности. Скъпоценностите ги намерихме с изключение на най-важната — Серту. Да не би пък Митрофанов да го е скрил на друго място? Тогава излиза, че всичко е било напразно. И че трябва да започнем всичко отначало. Но къде да го търсим? Къде можем да намерим поне някакъв белег, някакъв намек за местонахождението на метеорита?“

Шмит толкова се увлече по меренето на кралските регалии, че не забелязваше нищо наоколо. Беше извадил един скиптър от сандъка и го прехвърляше от дясната в лявата си ръка и обратно.

— Саня! — каза озадачено. — Според мен този комплект не е пълен. Сигурно твоят търговец е купил пръчката с намаление, а за топчето не са му стигнали парите.

— Тази пръчка с топче се нарича жезъл — отвърна машинално Белов. Усещаше, че отговорът на загадката е някъде наблизо, но къде?

Стоеше насред стаята. Вдигна глава и видя в огледалото неясното си изображение. Зад него — зад лявото му рамо, висеше картината.

— Похищението на Европа — каза. — Похищението на Европа… Стоп!

Той се измести малко надясно. Картината се виждаше, но отражението й изчезна. Той се върна обратно и се премести вляво. Сега тялото му изцяло скриваше картината. Излизаше, че картината висеше срещу огледалото по такъв начин, че винаги да се вижда през лявото му рамо — тоест там, където обикновено стоеше дяволът.

„Интересно, какво ли е искал да каже с това? — помисли си Белов. — Че дяволът му е взел ума ли?“

Спомни си думите на Княза. Той първо му каза, че ще стои зад дясното му рамо като ангел-хранител. След това, по време на телефонния им разговор, го заплаши, че застава зад лявото му рамо. „Колко много си приличат! И това изобщо не е случайно! Ерофей! Навсякъде все Ерофей, като че ли е някакъв призрак! Изглежда, Фьодор има известно право.“

— Дима! Ями дай ножа!

Той му подаде продълговатия предмет, който приличаше на сгъваем чадър.

— Заповядай. Само че не разбирам какво се каниш да режеш. Тук… Ей! Какво правиш?

Саша не го слушаше. Той отиде до огледалото, замахна и удари отражението си. Дебелото стъкло се спука с глух трясък. Оказа се, че зад огледалото има вдлъбнатина. Белов пъхна ръка в нея и напипа някакъв предмет, грижливо увит в парче обработена кожа. Без все още да вярва на късмета си, започна да разгръща кожата. Почти тъмното помещение се озари от нежно синкаво сияние.

Саша усети слаба топлина, която се излъчваше от камъка.

Метеоритът наистина притежаваше чудотворна сила. Издраните му рамене и длани изведнъж престанаха да го болят. Имаше чувството, че се е подмладил с двайсет години. Тялото му стана леко и гъвкаво, а сърцето му се изпълни с мир и спокойствие. Вероятно всичко това можеше да се обясни със самовнушението. Саша беше очаквал този момент, искрено вярваше в разказа на Рултетегин за невероятните свойства на магическия камък и изобщо не се съмняваше в тях. Но поне едно беше неоспоримо — метеоритът беше съвсем лек. Почти безтегловен, сякаш сияещата му обвивка беше пълна с въздух.

— Серту — изрече тихо Белов. — Дима! Виж! Според мен той няма никакво тегло. Или просто така ми се струва?

Реакцията на приятеля му беше странна. Той за миг се вцепени, а сетне се втурна и хукна към вратата, захвърляйки скиптъра на земята. Затвори вратата и пусна вътрешното й резе. Металната кука изтрака силно, влизайки в дупката. В същия миг по дървените стени заудряха куршуми. Те влязоха и през прозореца, но за щастие не можеха да причинят никаква вреда. Куршумите се впиваха със свистене в тавана и изтръгваха множество трески оттам. След това стрелбата спря и един непознат глас извика:

— Белов, дай камъка и можеш да вървиш където ти видят очите!

Саша се подсмихна. На негово място дори и най-наивният човек не би повярвал, че тези хора щяха да го оставят жив. На кого му трябваха излишни свидетели и политически конкуренти?

— Ами, опитай се да си го вземеш! — отвърна.

Шмит се приближи до него и му прошепна в ухото:

— Саша, дай ми пистолета!

Белов поклати глава.

— Няма да убиваме никого.

— Тогава ще убият нас — изсъска Шмит. — А на мен не ми се ще да ме награждават два пъти с ордена „Златното руно“ посмъртно! Ш-шт! — Вдигна пръст до устата си. — Дай ми пистолета! Обещавам ти, че няма да убия никого!

Саша неохотно му подаде оръжието.

— Внимавай, обещал си ми…

— Ш-шт! — повтори той. — Млъкни!

Хвана пистолета с две ръце, застана в средата на къщата и затвори очи. Навън беше тихо. След това откъм дясната страна се разнесе едва доловимо шумолене — някой се катереше към прозореца. Всички прозорци бяха направени в типичния стил на Митрофанов и бяха толкова тесни, че човек не би могъл да се промъкне през тях. Но да пъхнеш ръка и да откриеш насочена стрелба беше напълно възможно. И Шмит се боеше точно от това.

Белов стоеше до него. Нямаха къде да се скрият, защото в къщата имаше само една голяма стая. Саша приклекна, притискайки Серту до гърдите си, защото не искаше да пречи на Шмит. Не забеляза как на едно от прозорчетата (те бяха по четири на всяка стена) предпазливо се появи ръка с пистолет. Шмит също не забеляза това, но го чу. Обърна се рязко по посока на слабия звук и стреля. Ръката с пистолета отскочи встрани. Навън се разнесе отчаян вопъл и шум от паднало тяло.

— Пианистите на света станаха с един по-малко — прошепна Шмит. — Ще живее, но никога няма да може да свири. Колко патрона имаме?

— Витя обикновено зарежда девет — отвърна Белов. — Аз изгърмях два по гумата и един изгърмя ти. Остават общо шест.

— Не е много. — Шмит отново зае позиция.

Саша не се съмняваше, че той щеше да неутрализира шест атаки. Но какво ли щеше да стане на седмата?

„Дали не е време Князът да се появи? — помисли си Белов. — Ето го часът на истината. Сега ще стане ясно зад кое рамо стои — зад дясното или зад лявото?“

Но най-странното бе, че не изпитваше никакъв страх. Може би събитията от предишната вечер и последвалата след тях нощ бяха изцедили всичкия му адреналин, а може би Серту му действаше по този начин, но той не усещаше никакъв страх, а само твърдата увереност, че нищо не е случайно. И всичко щеше да стане така, както трябваше да бъде.

— Добре — извика мъжът. — Щом не искате с добро, ще действаме по друг начин.

Той тихо каза нещо. Приятелите чуха забързани стъпки.

— Какво би направил на негово място? — попита Дмитрий.

— Бих се предал — отвърна Саша.

— Боя се, че той има други планове. Малко по-лоши…

Пукотът на сухи клони потвърди опасенията на Шмит. Очевидно струпваха съчки от всички страни на къщата.

— Давам ви последен шанс! — извика неизвестният мъж. — При всички случаи ще стигнем до вас! Дори и да сте пушени, дори и да сте печени!

Саша съжали, че мобифонът му не е с него. Макар че… каква полза от това? В тайгата нямаше никакъв обхват. Отвън се разнесе миризма на дим. Огънят влизаше през прозорчетата, близваше с белезникавите си езичета тавана и бавно се спускаше към пода. Шмит погледна Белов.

— Лиственицата гори лошо — поясни Белов. — Ще им трябват най-малко два часа, за да запалят къщата.

— Знаеш ли защо не се страхувам, че ще изгоря? — попита Дмитрий. — Защото много преди това ще се задушим. И какво ще правим сега?

Саша се усмихна. Изглеждаше съвсем спокоен.

— Ще чакаме — каза.