Александър Белов
Похищението на Европа (6)

5.

Предизборният щаб на Виктор Петрович Зорин се намираше в голяма модерна сграда близо до областната администрация. Просторните помещения бяха облицовани с розов гранит и бял мрамор със синкави като скреж жилки.

Кабинетът на Зорин по размери приличаше на футболно игрище. Върху необятното бюро бяха струпани разноцветни телефонни апарати. Но в момента те не звъняха.

Той седеше в дълбокото кожено кресло. Срещу него на един твърд неудобен стол се бе настанил Глеб Хайловски — специалист по политически технологии от Москва, който беше нает специално за провеждането на предизборната кампания. Глеб имаше кръгло лице и неспокойни очички, които сякаш всеки миг щяха да изскочат през тесните стъкла на очилата.

Хайловски винаги носеше очила. Всъщност не го правеше заради проблемите със зрението, а защото те му бяха необходими като допълнително препятствие, което разграничаваше лъжливия дърдорко от събеседника му.

Зорин и Хайловски мълчаха. Виктор Петрович съсредоточено наблюдаваше работата на двама мъже в сиви костюми. Мъжете държаха някакви засукани прибори и ги прокарваха покрай стените. След няколко минути единият свали слушалките си и каза:

— Всичко е чисто. — Той прибра апаратурата и включи телефоните.

Апаратите моментално настойчиво зазвъниха. Зорин се смръщи и натисна копчето на селектора.

— Прехвърлете всички разговори в секретариата. Зает съм. — След това се облегна назад и си придаде важен вид. — И какво, Глебушка? За какво си говорехме?

Хайловски се приведе напред и угоднически се изкиска:

— Казах, че прекалено много усложнявате всичко, Виктор Петрович. Направо имате някаква мания… Защо трябва всеки ден да проверявате кабинета? Да не мислите, че някой ви е сложил бръмбари?

Зорин се навъси.

— Млад си още, Глеб, не ги разбираш тези неща. Само от две години си в Кремъл, а вече си мислиш, че си хванал господа за… брадата. Ако беше тъпкал и пълзял колкото мен по червените килими, щеше да знаеш за какво става дума.

— Е, да, разбира се — усмихна се любезно Хайловски. Той беше толкова изврътлив и неестествен, че дори на Зорин му прилошаваше от него. — Вие знаете по-добре, Виктор Петрович. Но въпреки това ми се струва, че преувеличавате.

Зорин махна с ръка, сякаш пъдеше досадна муха.

— Това не е твоя работа. Ти си върши своята. Хайде, слушам те. Какво ми носиш?

Хайловски отвори една протрита кожена чанта и стана от стола. Наведе се през широкото бюро и подреди пред него разноцветни диаграми, графики и схеми.

Зорин гледа известно време шарените листове, хвана с два пръста един от тях и моментално го захвърли.

— Не ми показвай, а ми разказвай — рече уморено. — И маймуната може да дращи разни рисунки.

Хайловски отново се усмихна, заобиколи бюрото и застана до Виктор Петрович.

— На тези схеми — започна — е показано процентното съотношение на гласоподавателите в зависимост от пол, възраст, социално положение и местожителство. От всички регистрирани кандидати най-висок рейтинг имате вие и Белов…

При споменаването на Белов Зорин разкриви лице, сякаш го заболя зъб.

— Но нашите шансове са по-големи — добави своевременно Хайловски. — Всички останали кандидати не събират дори десет процента…

— А аз колко имам? — прекъсна го Зорин.

— Малко над трийсет. Трийсет и три, трийсет и четири, ако трябва да сме точни. Белов има почти толкова, но засега малко изостава. На ваша страна са симпатиите на хората в зряла възраст. От четирийсет години нагоре. Имате много силни позиции сред пенсионерите, което, общо взето, е разбираемо. Хората от старата школа искат да видят опитен човек на поста губернатор… Побелял, тъй да се каже, от възрастта…

Угодническият тон на Хайловски подейства ободряващо на Зорин. Той се изправи и вирна глава, вследствие на което двойната му брадичка се изопна и почти изчезна.

— А кой ще гласува за този… бандит с бяла якичка? — попита.

Специалистът съкрушено разпери ръце.

— Предимно младите хора. Предполагам, че предизборната кампания на Белов ще бъде изградена върху една-единствена теза: ето човекът, който сам е създал себе си. Вероятно той ще говори за значителни данъчни облекчения за малкия и средния бизнес и ще обещава да увеличи производството и да се заеме с проблемите на младите семейства и на демографското състояние като цяло… Вашият коз е да наблягате на социалната политика. „Пенсиите и помощите ще се изплащат в пълен обем и навреме!“ — изрецитира той подготвения лозунг.

— Така ли?

— Разбира се! Не забравяйте и за още едно много важно обстоятелство. По принцип избирателната активност на пенсионерите е много по-голяма от тази на младите хора. Старците и без това нямат какво да правят и ще отидат до урните в пълен състав. Но младежите… Изобщо не се знае дали ще се появят в секциите. Особено ако в деня на изборите има някакъв грандиозен рок концерт… Или бирфест. Какво ще кажете?

— Че какво толкова? — засия Зорин. — Според мен това е добра идея. Тези две мероприятия дори могат да се съчетаят.

Хайловски завъртя глава като цирков кон.

— Не се тревожете. Ще разработя подробно този въпрос. Освен това за половин година всичко може да се случи. Могат да изплуват някакви тъмни дела на господин Белов, могат да се появят разобличителни публикации…

— За бившата му жена наркоманка, добра идея, нали? — самодоволно се изсмя Зорин.

— Свалям ви шапка — поклони се учтиво Хайловски. — Това наистина е чудесно. Най-важното е да накараш човека да обяснява, че не е камила. Учудвам се откъде имате такава информация?

Усмивката на Зорин се стопи. Той стана сериозен и дори мрачен.

— Имам си свои източници — каза, — но няма нужда да знаеш кои са. Ами, ако започнеш да работиш и за нашите, и за вашите… И да въртиш опашка пред всички, стига само да ти плащат достатъчно?

— Какво говорите? — изобрази благородно негодувание Хайловски. — Как е възможно да ме подозирате в такива неща?

— Само не ми дрънкай глупости за пословичната си честност — сряза го Зорин. — Честността и целесъобразността са различни неща. Честността, братко, е хубаво нещо, но тя не струва кой знае колко. Докато…

Той не довърши. Разнесе се тъничък мелодичен писък. Зорин извади мобифона от джоба на сакото си и прочете съобщението, което бе получил. А колкото повече четеше, толкова повече лицето му се заливаше с пурпурна червенина. Той се зачерви толкова много, че Хайловски се изплаши да не би работодателят му да получи инсулт.

— Ти ли ми каза, че следят Белов? — попита любезно Виктор Петрович, но от тона му специалистът разбра, че не го очаква нищо добро. Той се концентрира и се приготви да парира всеки възможен удар.

— Да, следят го. Но вие не се притеснявайте. Тези хора не разполагат с цялата информация. Те дори не знаят за кого работят… Те…

— А знаят ли, че днес Белов се е срещнал с Александър Семьонович Хусточкин?

— С Хусточкин ли? — Хайловски се опитваше да си спомни кой беше той. Тази фамилия определено му беше позната и той я беше срещал някъде из купищата досиета.

— Хусточкин всъщност е Князът — припомни му Зорин.

— А, да. Разбира се, че е Князът! — Хайловски се плесна лекичко по челото, сякаш се ядоса на досадната си разсеяност.

— А защо аз научавам за това преди теб? — попита заплашително Зорин.

На Хайловски не му оставаше нищо друго, освен да свие рамене.

— Ще разбера всичко, Виктор Петрович. Дайте ми един час. Ако наистина е имало такава среща, репортажът за нея ще се появи още във вечерните вестници. А в сутрешните ще излязат големи коментари. Като се има предвид престъпното минало на Белов, от тази информация ще стане истинска бомба…

Той продължаваше да говори, но Зорин вече не го чуваше. Имаше лоши предчувствия.

„Този келеш — мислеше си за Белов — има страхотен късмет! Сякаш някой го движи напред с магия. Разбира се, Хайловски е майстор на задкулисните интриги… Но се боя, че тук няма да са достатъчни само интриги. Проблемът трябва да се реши по по-радикален начин. Трябва…“

Самият той нямаше представа какво точно трябваше да се направи. Махвайки леко с ръка, Зорин отпрати Хайловски, като му заръча: „Докладвай!“

Специалистът натъпка с чевръстите си като на котка лапички графиките, схемите и диаграмите в чантата си и излезе, кланяйки се непрекъснато.

Зорин се отпусна в дълбокото кресло. Той сякаш се бе състарил с десет години, юначният му вид се изпари, а двойната му брадичка увисна над яката на ризата му. Виктор Петрович осъзнаваше, че постът губернатор на Камчатка е последният му шанс. Преди две години се бе простил с длъжността представител на президента в Сибирска област и това до голяма степен стана благодарение на Белов.

Да, трябваше да отдаде заслуженото на този хлапак — Белов не тичаше насам-натам и не се оплакваше на „големия батко“ за постоянните интриги и притеснения, които му създаваше пълномощният представител. Държеше се достойно, макар силите да не изглеждаха равни, защото какво представляваше един директор на комбинат за алуминий пред Зорин — опитния интригант от Кремъл, който се крепеше във властта още от времето на Брежнев?

И въпреки това Белов победи. Как можа да стане така? Зорин нямаше отговор на този въпрос. И не разбираше къде се корени слабостта на неговата позиция. Слава богу, държеше на хранилката си нужните хора и част от печалбите от финансовите му операции редовно отиваха където трябва… Зад кремълската стена имаше кой да се застъпи за Виктор Петрович Зорин. И въпреки това…

„Това е просто късмет и толкова! — ядосваше се той. — Просто му върви както на никой друг. Сигурно този сополанко — не искаше да назовава фамилията на Белов дори наум — отваря тестето карти, а в него има трийсет и два туза. И всичките са все козове.“

Подобно обяснение беше изгодно за него. Проблемът се състоеше в друго. Всичко това беше лъжа и късметът нямаше нищо общо с тези неща. И нямаше защо да залъгва себе си, приписвайки отчаяно всичко на късмета.

Белов беше ярък представител на новата порода, която се бе пръкнала през последното десетилетие. Той не раболепничеше и не чакаше милостиня, а си вършеше работата тъй, както можеше и както смяташе за необходимо. Каленият му в битките характер не му позволяваше да отстъпи от нито една цел, която си поставяше.

В това беше основната разлика между двамата: Зорин винаги избираше лесния и заобиколен път, а Белов тръгваше по пряката, най-трудна и опасна като военно трасе пътека. Зорин беше предпазлив и обмисляше всяка своя стъпка, преценявайки точно силите и средствата, а противникът му вървеше напред, без да обръща внимание на синините си. Зорин виждаше предварително хлъзгавите места и ги застилаше със слама, а Белов не се замисляше, падаше и се удряше болезнено един път, два пъти, десет пъти, сто пъти… И винаги се изправяше.

Това беше най-голямото му предимство: да паднеш седем пъти, но да се изправиш осем пъти. Зорин не можеше да действа по този начин. Затова в битката с Белов му оставаше само една последна надежда — младежът толкова ще се увлече в движението си напред, че рано или късно ще падне и ще се размаже.

Виктор Петрович не разчиташе кой знае колко на помощта на Хайловски, защото според него Глебушка (макар да би било по-точно да го нарича Юдушка) вършеше всичко много сложно.

Но Зорин също криеше една белязана карта в ръкава си — имаше свой човек в обкръжението на Белов. Разбира се, бръмбарите бяха много хубаво нещо, но старите методи бяха по-сигурни. И той току-що се убеди в това.

Белов се бе срещнал с Княза, а шпионите на Хайловски нямаха представа за това.

— Дрисльовци! — изруга ядосано Зорин. — Не могат дори да си изкарат хляба. Но нищо…

Нищо. За сметка на това той имаше едно качество, което бе незаменимо в апаратните игри — умееше търпеливо да изчаква своя час. И щеше да го дочака.

Зорин сладко се протегна. Слабата надежда, че Белов все някога ще сгреши, постепенно се засилваше и се превръщаше в убеденост.

 

 

Това вече беше прекалено. Дори винаги спокойната Лайза не издържа:

— Знаеш ли какво, Фьодор… Според мен ти преувеличаваш. Бих могла да повярвам, че някой наблюдава къщата… Но защо това да е точно призракът на бившия собственик? Не, скъпи мой. Извинявай. Струва ми се, че ни баламосваш. Само не мога да разбера защо го правиш? Какво е това? Някаква шега ли е? Кажи ми честно, защото вече до гуша ми е дошло от твоите номера…

Лукин не можеше да повярва на ушите си. Нима Лайза, която се нагърби с ролята на негова застъпница, изведнъж смени гледната си точка и премина на страната на противниците му?

В очите му се появиха сълзи.

— Миличка… — подхвана.

— Не съм ти миличка! — отряза го тя.

Всички я погледнаха учудено. Белов не можеше да разбере откъде се взе тази рязка промяна в настроението й. Той се приближи до любимата си и я хвана за ръката. Лайза внимателно, но решително я отдръпна.

— Може би ще е, по-добре да се захванем за работа? — каза тя. — А Фьодор… трябва да си почине. Докторе — обърна се към Уотсън, — моля ви, заведете го горе. В стаята му. Нека да поспи.

Уотсън разбра, че е по-добре да не й противоречи. Погледна я изпитателно, но тя издържа на погледа му.

Станислав Маркович подхвана нежно Фьодор под мишниците и го изправи на крака.

— Хайде да вървим, проповеднико. Недей да спориш. Наистина изморяваш всички.

Лукин се опита да се съпротивлява. Започна да мърмори нещо несвързано, но Уотсън не го слушаше. Лекарят взе походната си аптека и отведе новоизлюпения Ван Хелсинг в спалнята на горния етаж.

Фьодор трескаво шепнеше:

— Ще ви докажа… Ще ви докажа, че съм прав.

А Уотсън го успокояваше:

— Разбира се, че ще ни докажеш. Само че утре. Вече мръква. А пък утре, като се събудиш, ще се огледаш и току-виж всичко се променило. Хайде да вървим, ловецо на призраци.

Вторият етаж беше разделен на шест различни по размери стаи. Лайза и Белов се бяха настанили в най-голямата. Люба беше в най-малката, но за сметка на това най-светлата стаичка. Една от стаите беше обща, онази, в която се намираше стълбището, беше преходна. В първата от останалите стаи, чиито прозорци гледаха към портала, се настани Витя, а Уотсън и Фьодор си поделиха втората.

Доктор Уотсън настани нещастния търсач на приключения на леглото и му помогна да си свали обувките и пуловера.

— Легни, Фьодор…

Лукин се вкопчи в ръката му.

— Уотсън — зашепна трескаво. — Поне ти вярваш ли ми? Всичко ще ти покажа. Там, до централния пазар, на улица „Тарас Шевченко“… Там…

— Разбира се, че ти вярвам — отвърна Уотсън. — Само че това ще го направим утре, нали?

— Ще идем още сутринта — нареждаше Фьодор. — Непременно ще отидем…

— Непременно — успокои го той. — Да ти дам ли сънотворно?

— Какво сънотворно? — махна с ръка Лукин. — Цяла опаковка да изпия, пак няма да заспя.

Той се свлече на възглавницата и само след миг захърка, тъй като преживяванията от дългия и труден ден си казаха думата.

Известно време Уотсън го погледа, а сетне почеса гладката си глава.

— Същинско дете, честна дума! Не бива да го изпускаш от очи. Добре, че поне не е окичил цялата къща с чесън…

Той се усмихна, затвори тихо вратата и слезе в централната зала, където Лайза издаваше разпореждания.

— Така — каза тя, поглеждайки в лаптопа. — Планът за утре е следният. В село Илпирск има празник на лятото. Еленовъдите ще закарат стадата си там. Трудно може да се намери по-добър повод за контакт с камчадалите. Не бива да се забравя, че те също са избиратели. За нас е важен всеки глас. Камчадалите — каза назидателно тя, обръщайки се към Белов — са коренното население на Камчатка, в което влизат ителмените, чуванците и коряките. Запомни ли?

Александър повтори като прилежен ученик:

— Ителмените, чуванците и коряките.

— Добре. Постарай се да поговориш с колкото се може повече хора и да вникнеш в проблемите им и в насъщните им нужди. Не забравяй, че всички те са деца на природата, които се прехранват предимно с еленовъдство и лов. Сегашният губернатор оряза квотите им за улов на риба и лов на диви зверове, а това е все едно да забраниш на един европеец да ходи по магазините, разбираш ли?

— Аха — кимна Белов.

— Една от първите точки в програмата ти е опазването на природните богатства. Обаче не можеш да пазиш природата от камчадалите, защото самите те са част от тази природа. И още нещо. — Тя прехвърли няколко електронни страници и намери онази, която й трябваше. — Задължително трябва да се срещнеш с Иван Пинович Рултетегин. В Камчатка езическите традиции все още са много силни, а той е най-уважаваният шаман. Внимавай да не сбъркаш името му — Иван Пинович Рултетегин.

— Добре — отвърна Белов.

Слънцето залязваше. Огромният му оранжев диск се врязваше в синкавата тайга като острие на електрическа резачка.

— Празникът на лятото ще бъде отразен от медиите много подробно — каза Лайза. — Според мен това е изключително подходящ момент да направиш силно предизборно изявление. Днес, по време на пресконференцията на летището стана фалстарт. Утре това не бива да се повтаря. Няма смисъл да правим такива разкошни подаръци на съперниците си.

— Съгласен съм — каза Саша.

Гласът на Лайза малко поомекна, но устните й бяха все така строго присвити. Тя някак незабелязано пое ръководството, ала колкото и да бе странно, никой нямаше намерение да спори с нея по този въпрос.

— Засега толкова — заяви тя. — Време е за сън. Честно казано, аз се изморих, а ни предстои труден ден. Витя, заключи портала.

Злобин стана с нежелание и тръгна към изхода. Целият му вид подсказваше, че за нищо на света не би послушал американката, но след като дори шефът му не се осмеляваше да й възрази, то… Какво можеше да направи човек?

Белов наблюдаваше съсредоточено Лайза, опитвайки се да разбере какво става с нея? Може би лудешкият ритъм на живот и непрекъснатият недостиг на време бяха започнали да й се отразяват? Може би тя не издържаше на това натоварване и сега подсъзнателно искаше само едно — начинанието с изборите да свърши колкото се може по-бързо, пък макар и неудачно.

„Не — тръсна глава той, пропъждайки мрачните си мисли. — Това не може да бъде. Каквото и да се случи, ние ще бъдем заедно. Лайза няма да ме подведе.“

Но рационалната част от съзнанието му твърдеше друго: след като веднъж вече се беше случило нещо подобно с Олга, защо да не може да се случи и с Лайза?

„Защото аз не искам да се случва така. Не искам да повтарям старите грешки“ — помисли си. Реши да си поговори откровено с нея за всичко, но не веднага, а когато самата Лайза поискаше да го направи. Трябваше просто да прояви малко търпение.

Лайза съсредоточено прехвърляше електронните страници на портативния компютър. На няколко пъти улови крадешком напрегнатите погледи, които й хвърляше Белов, но се направи, че не забелязва нищо.

Най-сетне не издържа, изключи компютъра и заяви:

— Край. Обявявам отбой. Трябва хубаво да се наспим.

Напусна първа централната зала и се качи в стаята си на втория етаж.

Саша изчака няколко секунди. Изпуши цигара, размени няколко думи с Витя и Уотсън, след това пожела лека нощ на Люба и отиде в спалнята си.

Лайза вече беше в леглото, завита догоре с лекото одеяло.

— Не светвай лампата… — помоли тя, когато чу проскърцването на пода и тихите стъпки на Александър. — Вече спя.

Той не й възрази, съблече се и се пъхна в леглото. В полумрака на стаята се различаваха само очертанията на телата им и те си бяха толкова скъпи едно на друго… и толкова съблазнителни. Саша целуна Лайза по рамото и бавно прокара ръка по кръста й.

Тя се отдръпна и тихо, но ясно изрече:

— Недей…

Белов изпита раздразнение, но моментално се опита да го възпре. В края на краищата не биваше да бъде такъв егоист! Нима желанията им винаги трябваше да съвпадат?

Животът му с Лайза го научи на много неща. Преди беше свикнал само да взема, възползвайки се от правото на силния. Не се съобразяваше с желанията на другите и смяташе, че няма смисъл да го прави. Но с течение на времето се оказа, че така губи близки и скъпи за него хора. Примерът с Олга беше много красноречив.

Да, човек трябваше да е силен, за да отстоява гледната си точка, но понякога се искаха много повече сили, за да потиснеш самолюбието си и да отстъпиш. Особено пред онзи, който е беззащитен пред теб.

Внимателно отдръпна ръката си и целуна още веднъж Лайза по рамото — леко и нежно, сякаш искаше прошка.

— Проблеми ли има? — попита я. — Да не ти се е случило нещо? Искаш ли да поговорим?

Тя мълчеше. И като че ли се колебаеше. Белов дори си помисли, че след миг ще се обърне към него и ще му разкаже всичко, което я тревожи… Но Лайза само въздъхна и прошепна:

— Не сега. Нека да смятаме, че за днес няма повече нерешени въпроси.

— Както кажеш — отвърна Белов. — Обичам те. Лека нощ.

За съжаление това не беше истина. Нерешени въпроси имаше и дори нещо по-лошо — те бяха много. А с някои от тях им се наложи да се сблъскат само след няколко часа.