Александър Белов
Похищението на Европа (23)

22.

— Къде е Александър Белов? — Командирът на баретите се разхождаше из централната зала в къщата на Митрофанов.

Лайза, Витя, Уотсън, Лукин и Люба стояха пред него, строени в редица. Бойците току-що бяха разбили и последната врата и не бяха открили никого в анфиладата. Белов сякаш беше потънал вдън земя. На командира на щурмовата група дори и през ум не можеше да му мине колко близко до истината беше това.

За всеки случай нареди да разбият вратичката на зиданата печка и да проверят комина и сега чакаше резултатите.

— Разрешете ми да попитам с какво право нахлувате в частна собственост? — попита Лайза.

Командирът я погледна.

— Имаме съответната заповед — отвърна, надявайки се, че няма да последват други въпроси. Ала Лайза нямаше никакво намерение да отстъпва. Дори тъкмо обратното — едва сега започваше да изяснява всички обстоятелства около нашествието.

— А документът подписан ли е от прокурор? — продължи тя.

— Можете да не се съмнявате.

— И вие смятате, че употребата на огнестрелно оръжие също влиза в правомощията ви? — не преставаше Лайза.

Командирът се замисли за миг. Устно му казаха, че няма какво да се церемони и че всички средства са подходящи, но сега кой знае защо започна да се колебае.

— Някой оказал ли ви е съпротива? — не се предаваше тя.

— Специалната проверка ще установи всички обстоятелства — отвърна командирът.

— Разбира се, че ще ги установи — сопна му се Лайза. — Но аз бих искала да науча някои неща още сега.

— От къде на къде?

— Аз съм личният адвокат на господин Белов и имам право да зная в какво е обвинен.

Командирът се сепна. Случайно беше чул нещо подобно за някакъв адвокат.

— Ако ми дадете няколко минути, ще ви предоставя всички необходими документи — каза Лайза. — Те са горе, в стаята ми. Между другото, смятам за свой дълг да ви предупредя, че ще подам жалба срещу необосновано грубите действия на вашите хора. Дори не ми позволиха да се облека.

Шефът на баретите се чудеше какво да направи. „Малката победна операция“ най-неочаквано се препъна, а основният заподозрян се измъкна. По-нататък всичко можеше да тръгне по абсолютно непредсказуем сценарий. Но командирът със сигурност знаеше, че каквото и да стане, накрая той щеше да опере пешкира. Което означаваше, че нямаше смисъл да бъде прекалено рязък.

Побутна един стол към Лайза.

— Как се казвате?

— Лайза Донахю. Аз съм американска гражданка.

Нещата вземаха много лош обрат. Никой не го беше предупредил за това.

— Вие сте американска гражданка и в същото време сте адвокат на господин Белов, така ли?

— Доколкото ми е известно, това не противоречи на руските закони.

Командирът се почеса по врата. Тук наистина нямаше никакво противоречие.

— И какво искате да знаете? — попита.

— Вече ви казах: в какво е обвинен господин Белов?

Той прецени, че въпреки всичко рано или късно щеше да му се наложи да каже това.

Един боец, целият омазан с пепел и сажди, влезе от двора в централната зала.

— Проверихме целия комин — прошепна той в ухото на началника си. — Никъде го няма.

Командирът кимна машинално и махна уморено с ръка. Бойците се отправиха към изхода, трополейки с подкованите си обувки. Операцията по залавянето завърши без успех.

— Той е обвинен в убийство — обърна се командирът към Лайза. — Преди един час близо до вашата къща е намерен трупът на Виталий Сергеевич Кондрашов. Гражданинът Кондрашов е бил убит с нож, върху който са открити отпечатъци на Белов.

Подобна оперативност говореше за много неща. Да намериш трупа, да изпратиш оръдието на престъплението за експертиза, да свалиш отпечатъците, да ги сравниш с базата данни в компютъра и да свършиш всичко това за един час просто не беше възможно. Нещата очевидно не бяха чисти. Лайза поклати глава.

— Като адвокат не смятам това за достатъчно основание за вашето нахлуване в къщата. Дори нещо повече, мога да заявя, че господин Белов има стопроцентово алиби, защото от момента, в който убитият е бил видян жив за последен път, и докато нахлуете тук, той беше непрекъснато с мен.

— Вие не можете да бъдете свидетел. Вие сте заинтересовано лице — заяви командирът.

— Как така? — прекъсна го Лайза. — Според законите на Руската федерация свидетел може да бъде всеки човек, който може да внесе яснота в разследването.

— Че какво неясно има тук? — попита той. — Има труп, има оръдие на престъплението, има и отпечатъци от пръсти.

— Още е рано да се говори за това. Първо следствието трябва да установи всички обстоятелства по делото. Имате ли някакви претенции лично към нас?

Командирът се колебаеше. Беше получил заповед да арестува Белов и нямаше никакви други нареждания.

— Не — отвърна. — Нямам претенции.

— Значи, ние сме свободни? — уточни Лайза.

— Абсолютно.

— Прекрасно! — Тя погледна към Витя, Уотсън, Фьодор и Люба и посочи красноречиво към бъркотията, създадена от щурмоваците. — Време е да почистим. И на вас също ви е време да си ходите — каза на командира.

Той кимна, обърна се рязко и тръгна след бойците си към автобуса, който ги чакаше на шосето. Ядосваше се, че позволи да го забъркат в тези мръсни интригантски игрички.

Лайза го изчака да се отдалечи и попита Злобин:

— Къде е Саша?

Той разпери ръце.

— Де да знаех?

— Звъни му на мобифона. Непрекъснато. А пък аз ще се свържа с Игор Леонидович Веденски. Усещам, че няма да минем без неговата помощ. Между другото кой би могъл да ми каже какъв е този нож, за който те непрекъснато говореха?

— Саша го донесе от Рултетегин. Това е нож, в чиято дръжка е вградено парче от метеорита — намеси се Уотсън. — Саша го показа по време на обяда. Ти не го видя, защото спеше.

— Стоп! — каза внезапно Лайза. Всички замлъкнаха и я погледнаха. — Аз не съм виждала този нож. И не съм знаела нищо за него. Отхвърляме версията, че Саша се е възползвал от него, за да убие човек. Което означава, че остават четирима души: вие, Станислав Маркович, Витя, Фьодор и Люба.

— В какъв смисъл остават? — не разбра Фьодор.

— В смисъл, че — поясни тя, натъртвайки на всяка дума, — доколкото ми е известно, ножовете не могат да летят из въздуха. Къде стоеше?

Витя едва сега се досети какво имаше предвид тя. Той се изчерви до ушите, а след това моментално пребледня. Челото му се покри с едри капки пот.

— Ножът беше в сейфа — изрече едва чуто.

— Кой знаеше къде стои ключът от сейфа? — продължи Лайза.

— Всички — отвърна й Вонсовски. — Там не държим нищо ценно, затова ключът стоеше в чекмеджето на бюрото.

— Значи всеки от вас би могъл да вземе ножа и да го даде на убиеца. Или пък — а аз не изключвам и тази възможност — сам да убие нещастния Кондрашов. Така ли е?

— Ами-и-и… — поколеба се Витя.

— Майчице! — възкликна Фьодор и плесна с ръце.

Витя сведе очи. Люба мълчеше.

— Един от вас — Лайза отронваше думите като тежки камъни — е предател и убиец. По негова вина едва не загина един човек, който ми е много близък. Най-близкия ми човек. Бащата на моите деца. И това ме ядосва. Дори по-лошо — това ме вбесява. По-добре ще е този човек да си признае веднага. В противен случай не отговарям за себе си.

Тя не повиши тон, но всички неволно замълчаха. Досега никой не я беше виждал такава. В сравнение с нея всяка вълчица, която защитава малкото си, би изглеждала като очарователна блондинка, която иска да ти близне ръката.

Чу се шум от приближаваща се кола.

Витя понечи да погледне кой още е дошъл при тях, но Лайза нареди:

— Никой да не мърда! — И той не можеше да не я послуша.

Лайза стана и излезе навън. От спрялото такси слязоха двама души — един мъж и една жена. Тя познаваше мъжа — това беше Шмит. А жената бе виждала на малкото снимки, които се пазеха в семейния албум на Белов. Беше Олга, първата му съпруга.

Лайза искаше да слезе и да посрещне гостите, но изведнъж всичко пред очите й се завъртя. Нетърпима режеща болка я присви в долната част на корема, разля се по цялото й тяло и сякаш обгърна раменете й с дебело бодливо одеяло.

Лайза притисна с ръце корема си, а погледът й спря върху пода. Между домашните пантофи, с които беше обута (щурмовата група я завари по нощница и по пантофи), се появи тъмночервено петно с големината на монета. Чу се едва доловим звук и на пода се появи още едно петно. А след това още едно и още едно.

„Господи, това е от мен!“ — помисли си тя.

Вероятно физиономията й се промени, защото Шмит захвърли чантата и се втурна да й помогне.

— Къде е Саша? — попита Лайза и изгуби последните си сили.

Тя си мислеше, че всеки миг ще падне и ще се удари силно, но това не се случи. Силните ръце я подхванаха.

— Обади се на „Бърза помощ“! — чу тя сякаш изпод някаква възглавница.

А после стана тихо.