Александър Белов
Похищението на Европа (14)

13.

Виктор Петрович и свитата му се бяха настанили наблизо. Хайловски тичаше и се суетеше, настанявайки всички по местата им. Нагласи единия оператор малко вдясно от гърба на Зорин, а другият се намести отляво, за да го снима отстрани. Еленовъдите доведоха няколко стари и спокойни елена. Те дъвчеха флегматично трева, а от муцуните им се стичаха зеленикави слюнки. Еленовъдите предвидливо спънаха елените и те стояха, без да помръдват.

Връчиха на Зорин един дълъг ремък от необработена кожа с голямо медно звънче в единия край, който се наричаше чаут. Виктор Петрович сви ремъка в кръг, преметна единия му край през него и направи примка. Развъртя ласото над главата си и го метна, но примката се затегна още повече. Следващите му четири опита също бяха неуспешни.

Елените виждаха издигащия се чаут, потръпваха, но не можеха да избягат. Животните мучаха жално, но веднага щом усетеха, че опасността е преминала, започваха отново да преживят тревата.

— Какво искаш? Да не съм ти каубой? — ядоса се Зорин на Глебушка. — Ела ти да хвърляш това идиотско ласо!

— Виктор Петрович! Моля ви! Само още няколко кадъра. Знаете ли какъв страхотен клип ще стане? — Хайловски вдигна трите си събрани пръста до устата си и премлясна. — Бонбонче!

— Така ли? Е, заради това може… — измърмори Зорин. — Нека някой да ми покаже какво трябва да направя с това нещо.

Един от еленовъдите отиде при тях. Бързо и сръчно извърши всички необходими движения. Вдигна чаута над главата си, разнесе се свистене, след което примката веднага се стегна около рогата на елена.

— За тая работа трябват упражнения — промърмори Виктор Петрович.

Той направи още няколко опита и изведнъж… Успя! Примката падна тежко върху рогата на най-близкия елен. Тъй като се боеше да не би животното да завърти глава и да се отърве от чаута, Зорин дръпна рязко ремъка от необработена кожа.

Еленът залитна, а той се зачерви от усилието и се развика:

— Видяхте ли? Всички ли видяха?

Хайловски отиде при него и започна да ръкопляска.

— Страхотно, Виктор Петрович! Направо великолепно! — След това направи пауза и добави: — Трябва да заснемем отново последния кадър. Лицето ви е прекалено… такова…

Зорин захвърли ласото настрани.

— Подиграваш ли ми се? Лицето ми си е съвсем нормално! Нямам друго!

— Разбирам ви, Виктор Петрович — каза с извинителен тон Глебушка. — Само че това няма да се хареса на избирателите…

 

 

За сметка на това надбягването щеше страшно да се хареса на избирателите, но Белов много се съмняваше, че щяха да го заснемат. През онзи половин час, докато Зорин се правеше на дресьор на елени, Павел Тергуве обясни на Белов правилата на предстоящото състезание. Всички стартираха едновременно по сигнал на дядо Они. Състезателите трябваше да засилят впряговете, да стигнат до свещения стълб, да го заобиколят и да се върнат обратно.

И всичко изглеждаше много просто — побеждаваше онзи, който имаше най-бързите елени. Но Павел успя да посвети Белов в някои тънкости, които страничният наблюдател не би могъл да забележи. Първо, беше много важно да се избере правилно моментът, в който да се направи завоят. Младите и неопитни състезатели щяха да се опитат да завият колкото се може по-рано, веднага след като впрягът им задминеше стълба. Тергуве каза, че това не бива да се прави, защото поне два впряга със сигурност щяха да се закачат един за друг и за тях състезанието щеше да свърши.

Той посъветва Белов да завие последен, макар че щеше да му се наложи да опише най-широката дъга, но за сметка на това щеше да е в безопасност. Като се имаше предвид, че Серту беше най-бързият елен в тундрата, можеше да си позволи да изгуби няколко секунди. Второ, важна бе техниката, по която щеше да направи завоя. Шейната задължително щеше да се наклони към външната страна на дъгата, затова състезателят трябваше да се наведе към вътрешната й страна. Като в същото време трябваше да насочи елените да тръгнат по най-краткия път към финала.

И, трето, след като шейната излезеше от завоя на правата линия, състезателят трябваше да се наведе напред и да легне по корем. Тогава цялата тежест на тялото щеше да се пренесе върху предната част на плъзгачите и те щяха да се движат по-лесно.

— И недей жали елен — добави Тергуве.

В тундрата елените бяха разходен материал. Месо, кожа и средство за препитание. Дори не бяха автомобили. С автомобил можеше да се сравни едно стадо елени. А един елен беше просто няколко литра бензин.

Макар че… Това правило също имаше изключения. И пример за това беше Серту. Той беше единственият, на който Павел бе дал име, а останалите си бяха просто елени.

Белов кимна, но реши, че ще жали елена. Все пак не беше негов, просто бе взел животното назаем. Сребърната табакера и бейзболната шапка на някакъв си идиот, който се тровеше с трева, бяха твърде незначителна цена за живота на един елен. Дори ако собственикът му не мислеше така.

Саша отиде при елена и го погали по муцуната. Поразиха го очите на Серту. Те бяха умни и тъжни и той кой знае защо веднага се сети за Фьодор.

Белов се разсмя и еленът се отдръпна.

— Извинявай, приятелю, но нямам дори морков. Обещавам, че следващия път непременно ще ти донеса цял чувал моркови.

Той се върна на стартовата линия и попита Тергуве:

— Какво означава Серту?

Павел се замисли, опитвайки се да преведе колкото се може по-точно името на руски.

— Огън пада небе — каза след дълъг размисъл.

Белов така и не разбра какво точно падаше — огънят или небето? Но нямаше време да го разпитва повече. При състезателите дойде висок слаб старец с коси като козината на Серту — точно толкова гъсти и бели. Това беше дядо Они.

Той плъзна спокоен поглед по колоната, която се канеше да стартира, и го задържа на Белов.

Дядо Они му размаха пръст и се усмихна широко, оголвайки венците си, които бяха розови и беззъби като на бебе. След това придоби сериозен вид и вдигна лявата си ръка.

Тергуве бутна Белов по гърба.

— Върви вземи твой камшик! Сложи на крак!

Белов видя, че другите състезатели вече стояха до шейните, готови да подхвърлят с крак дългия камшик, след като чуят сигнала. И направи същото.

Армейските боти изобщо не можеха да се сравнят с леките и удобни велурени ботуши, но той нямаше избор. Подхвана лекичко камшика и сви крака си в глезена.

Дядо Они изчака мелгитанина да се приготви и кимна одобрително. Гледаше само Белов, а Белов следеше дядо Они.

Старецът изсвири юнашката с уста като същински разбойник.

В този миг Белов се концентрира напълно. Вече виждаше единствено целта — свещения стълб в далечината. Вятърът повдигаше с нежните си пръсти разноцветните ленти по него, а до стълба стоеше шаманът с шапката от морж.

Саша подхвърли камшика с мълниеносно движение, пръстите му се впиха в изгладеното от стискане дърво и той стисна единия край на камшика под мишницата си.

— Ооп, Серту, ооп! — извика Белов, съзнавайки, че това едва ли би ускорило движението на елена, който се понесе с всичка сила като състезателен автомобил с тази разлика, че гумите му не свистяха и не боксуваха.

Широките му копита разравяха пръстта, под кожата на врата му подскачаха издатините на гъвкавите му мускули и Серту тичаше леко и свободно. За разлика от останалите елени, включително и от този до него, той дори не навеждаше глава към земята.

Белов не беше в състояние да подбере точна дума за тази лудешка езда. Това не беше тръст, не беше галоп, не беше кариер, а нещо изключително странно и непознато до този момент.

По-скоро приличаше на полет. Серту сякаш се носеше над тревата. Тънките изящни крака на елена се движеха толкова бързо, че дори не се виждаха.

Белов забеляза, че тичат наравно с другите впрягове. Концентрира всичките си сили и се опита да тича още по-бързо. Ето, че вече задмина съперниците си с една крачка… И с още една.

Сега вече не виждаше съседните впрягове. Значи бе успял да се откъсне малко напред.

Плъзгачите на шейната свистяха тънко и протяжно. Белов пробяга още няколко крачки и забеляза, че шейната започна да го задминава. Тогава стисна здраво камшика и скочи в шейната. Свистенето моментално се смени със силно скърцане.

Чувствителното му ухо долови промяната на звука отляво и отдясно. Съперниците му също бяха скочили на шейните и сега всичко зависеше от бързината на елените.

— Ооп, Серту, ооп! — крещеше Белов, наместил кръглия накрайник на камшика точно между рогата на елена. Но той се стараеше да не удря животното, а само лекичко да го докосва с шишарката.

Разстоянието до свещения стълб стремително намаляваше, сякаш под диригентството на вълшебна пръчица. Белов вече ясно различаваше фината му резба, пъстрите ленти и дори късите твърди мустаци по муцуната на моржа. Шаманът размахваше ръце и крещеше нещо, но Саша не можеше да разбере какво.

Спомни си наставленията на Тергуве и реши да не завива близо до стълба. Бързо се извърна — най-близкият състезател беше на не повече от три метра зад него.

Видя на дъното на шейната въжена примка, намъкна я на лявата си ръка и се приготви за завоя.

Когато свещеният стълб се мярна покрай него той премести камшика вляво, вкопчи се във въжената примка и се наведе назад и надясно.

— Ооп, Серту! — пришпори елена.

Еленът зави много остро наляво и сблъсъкът със състезателя зад него като че ли беше неизбежен. Белов вдигна бързо камшика, Серту изгуби от поглед дразнещия го предмет и намали скоростта.

„Оказва се, че и тук всичко е както в автомобила — досети се Саша. — Когато показваш или скриваш камшика, можеш много добре да контролираш завоя.“

Другите състезатели нямаха късмет. Както предсказа Павел, стараейки се да спечелят разстояние, те се скупчиха около свещения стълб. Виковете им се сляха ведно, след това се разнесе силният пукот на дървените шейни и отчаяният вопъл на човек, който бе паднал на земята.

Белов нямаше време да се оглежда. Стиснал примката, той седна на крайчеца на шейната и се наведе към вътрешната страна на завоя като опитен яхтсмен. А в същото време се стараеше да контролира правилно Серту с камшика, заставяйки го да описва идеална дъга.

Според терминологията на „Формула 1“ той вземаше завоя по външния радиус, докато останалите го вземаха по вътрешния.

Вдясно от впряга на Белов тичаха два елена с красив шоколадов цвят, а състезателят безмилостно шибаше водещото животно между рогата. След още няколко метра впрягът му започна да се откъсва напред.

Белов се метна в шейната и легна по корем.

— Ооп, Серту, ооп! — крещеше, без да жали дробовете си, но все пак щадеше елена. Камшикът в ръцете му едва докосваше челото на елена.

Умното животно сякаш почувства доброто отношение на човека към себе си. Напрегна всичките си сили, с няколко мощни скока догони съперника си и известно време двата впряга се носеха един до друг, като почти се докосваха.

Образно казано, Белов натисна педала на газта до дупка и вече не вдигаше крак от него, но дори нямаше представа какво трябва да направи, за да ускори бяга на елените.

— Ооп, Серту, ооп! — викаше отчаяно. — Хайде, напред!

И… стана чудо. Или еленът пожела човека да победи, или животното се изплаши от непознатия език, но започна да се откъсва напред.

Кожата по гърба му пращеше от напрежение, сякаш всеки миг щеше да се спука и да оголи пулсиращите му мускули. Белов се боеше, че другият елен няма да издържи на бясното темпо, с което препускаше Серту, и ще се препъне и падне. Ала Серту водеше впряга и поемаше по-голямата част от натоварването.

„Огън пада небе“ се носеше като вихър, широките му ноздри се разтваряха и отново се свиваха, хвърляйки настрани късове бяла пяна.

И Белов изведнъж разбра какво означаваше името на Серту — „Огън, който пада от небето“. Това беше метеорит!

И, изглежда, наистина беше така. Еленът летеше, а земята глухо потръпваше от неговия бяг.

Впрягът, воден от Серту, задмина двойката елени с шоколадов цвят вече почти с половината от тялото си. Финалната линия бързо се приближаваше.

Мъжете, жените и децата, които се бяха събрали, за да поздравят победителя, се разбягаха. Само високият човек с червеното наметало с черна яка от кучешка кожа остана неподвижно на мястото си. Той държеше дълга тояга, а през рамото му бе преметната кожена каишка. До краката му спокойно стоеше младо куче.

— Стой! — чу Белов вика на Павел. Тергуве изрече тази дума като „стои“.

Саша захвърли камшика и дръпна юздите. Щом видя, че заклетият му враг е на земята, Серту направи още няколко крачки и спря.

Високият човек с червеното наметало тръгна към Белов. Той забеляза нещо странно в походката и стойката му. Но само след миг разбра какво беше то.

Човекът не отваряше очи, а лицето му беше неподвижно.

Мъжът спря на няколко крачки от него и застина. Саша щеше да си помисли, че той внимателно го оглежда, ако… Ако слепецът можеше да вижда.

— Победата те обича, мелгитанин — изрече с дълбок гърлен глас човекът с червеното наметало. — Защото ти обичаш победата.

Белов слезе от шейната. Цялото му тяло трепереше. Направи няколко неуверени крачки.

„Сигурно отстрани изглеждам смешно — помисли си. — Голяма работа, какво значение има как изглеждам? Най-важното е, че победих!“

Приближи се до високия човек. Кучето наостри уши, погледна Белов и изръмжа, оголвайки белите си зъби.

— Стой мирен, Тума — скара му се мъжът. — Аз съм Иван Пинович Рултетегин.

Той протегна широката си ръка.

Саша се приближи до него и замря от възхищение. Иван Пинович беше толкова висок, че той едва стигаше до гърдите му.

— А пък аз съм Белов — каза и стисна ръката му. — Александър.