Александър Белов
Похищението на Европа (26)

25.

Шмит направи всичко, което му нареди Белов. Намери в бюрото най-малко десетина различни карти на Камчатка — географски, климатични и дори такива, които бяха надраскани с някакви неясни символи, чието значение не разбра веднага. Едва когато се вгледа по-внимателно, осъзна, че на картата са отбелязани местонахожденията на полезните изкопаеми и местата, на които се извършваше промишлен риболов. Когато ситуацията изискваше, Белов можеше да бъде сериозен и прецизен.

След това намери сред дрехите на Белов грейка и дънки и ги сложи в найлонов плик. Бръкна в походната си чанта и взе продълговатия предмет, който приличаше на сгъваем чадър. Уж не се очертаваше да вали, но предстоящата разходка можеше да поднесе много изненади.

Взе от Витя ключовете на тойотата, седна зад волана и запали мотора. Излезе на пътечката, която водеше към шосето, и зави надясно. В огледалото за обратно виждане забеляза как след кратка пауза от страничната линия на шосето потегли един автомобил.

„Следят ме“ — разбра Дмитрий, но реши да не придава кой знае какво значение на това. Бившият боец от войските със специално предназначение (макар че тези бойци никога не ставаха бивши) разполагаше с цял арсенал от нетрадиционни начини за шофиране, но засега не искаше да ги прилага или поне докато Белов не се свържеше с него. Понеже Саша не му каза изрично, че задължително трябва да се отърве от опашката.

Той си пусна музика и караше бавно, сякаш отиваше на гости на тъща си. В устройството имаше диск с класика, но Шмит не искаше да се впуска в излишни подробности и например да се сети кой е композиторът.

Времето беше прекрасно, пътят беше пуст (ако не се броеше колата, която се движеше на около петдесетина метра след него), а настроението му беше бодро. Както винаги срещата със стария приятел предвещаваше весели приключения и той беше доволен.

Барабанеше с пръсти по волана, стараейки се да следва такта на музиката.

Шофьорът, който караше сивия джип „Нисан максима“, не схвана веднага какво става, а когато схвана, вече бе късно.

 

 

Да, разбира се, той видя фигурата, която изтича иззад ъгъла на изоставения заводски корпус. Човекът с тъмното сако бягаше бързо към колата, но това не предизвикваше никакви подозрения, защото в края на краищата те не бяха дошли тук на пикник и трябваше да бързат. Да очистиш краля на алуминия, който напираше да стане губернатор на Камчатка, беше сериозна работа, макар че, честно казано, не беше чак толкова трудна. Понеже „обектът“ се оказа доста скапан — разнервничи се, сам излезе срещу изстрелите, защура се насам-натам, получи един куршум в бедрото и изпълзя нанякъде. А да му пуснеш един контролен изстрел в тила направо си беше фасулска работа.

Шофьорът тъкмо се канеше да вземе радиостанцията и да рапортува за изпълнението на задачата (с която между другото бойците от щурмовата група не се справиха), но в последния момент реши да не бърза и да изчака колегата си.

Светлината на лампата падаше откъм гърба на човека, затова шофьорът не можеше да види лицето му. Той се ориентираше по дрехите и по-точно, по сакото и… Стоп!

Нещо не беше наред. Сакото беше комбинирано с панталони, а мъжът беше с дънки и това…

Шофьорът посегна към оръжието, но преди да успее да бръкне под мишницата си, дулото на пистолета „Макаров“ се заби право в челото му.

— Не прави резки движения, че ще се изнервя и това ще свърши зле. Имам предвид, че ще свърши зле за теб. Разбра ли ме?

Шофьорът кимна. Мъжът измъкна пистолета от кобура му, извади пълнителя и сръчно прещрака затвора. Разглобеното на части оръжие вече не представляваше опасност.

Мъжът захвърли настрани разглобения пистолет и седна на предната седалка.

— Къщата на Митрофанов далеч ли е?

— Не много — каза шофьорът, като се стараеше да не трака със зъби от страх.

— Тогава да вървим натам! — каза Белов.

— Ами… — Шофьорът посочи красноречиво с глава към корпуса на завода.

— Ще се наспи и ще му мине. Ако не му свидят пари да отиде на зъболекар — отвърна Саша. — Ти кой си? Откъде си?

Белов претърси бързо шофьора, измъкна портфейла от джоба му и прегледа документите му.

— Охранителна фирма „Бриз“ — прочете. — „Бриз“… — Сбърчи чело. — Това ми е познато… Я ми припомни, кой е собственикът ви?

— Формално — синът на губернатора. Но всъщност това е Зорин.

Той се надяваше да изненада непознатия, но постигна тъкмо обратния ефект.

— А-а-а, старият лисунгер — засмя се Белов. — Ами да, разбира се, как не се сетих веднага? Значи той вече е подготвил плацдарма си тук? Има и риболовна компания, и охранителна фирма, сигурно се е сдобил и с един-два завода… Работи с размах човекът, нали така?

Те излязоха на шосето и шофьорът натисна газта.

— Я ми кажи честно — рече Белов. — Отвсякъде ли сте ме завардили?

Шофьорът кимна.

— Градът е отцепен. Къщата е под наблюдение. Милицията ви търси като заподозрян за убийство. Не вършете глупости…

— Приятелю! — прекъсна го Саша. — Хайде да се разберем така. Повярвай ми, аз изобщо нямам намерение да те убивам. Тъкмо обратното, искам да се прибереш вкъщи. Но понякога ме хващат дяволите и върша неща, за които после съжалявам. Не ме изкарвай от кожата и ще се разделим като приятели. Е, или почти като приятели. А засега ще оставим настрана това, че двамата с твоето другарче искахте да ми пробиете една-две дупки. Става ли?

Шофьорът отново кимна. Отдясно се показа къщата на Митрофанов.

Белов заби цевта между ребрата на мъжа:

— Дай газ! Защо пълзиш като катафалка! Дори велосипед ще ни задмине!

Мъжът натисна послушно газта. Светещата стрелка на скоростомера се доближи до резката с надпис 120. Разбитият път не позволяваше да вдигне по-висока скорост.

Шосето беше пусто.

Белов изглеждаше весел и в същото време беше съсредоточен.

След няколко минути той видя едно мицубиши галант, което се движеше зад познатата тойота.

— Това твои колеги ли са? — попита шофьора. — И те ли са от „Бриз“? Любители на вятъра и морето, така ли?

Този път младежът замълча. Всъщност Белов разбра всичко по физиономията му.

Саша включи телефона си и набра Шмит.

— Дима! Здрасти! Как си?

Нисанът се изравни с мицубишито. Белов заповяда на шофьора с жест да намали скоростта и да се движи успоредно с колата, която преследваше Шмит. Сега те се носеха по двете паралелни платна на шосето.

— Всичко е наред — отвърна Дмитрий. — Къде си?

— До теб — отвърна Белов. — А какво свири в колата ти?

Шмит потърси обложката на диска, но не го намери.

— Бетховен — каза наслуки.

Белов се засмя. Натисна бутона за отваряне на прозореца и затъмненото стъкло бързо се спусна надолу.

Саша се подаде от прозореца. Силната струя въздух тласна ръката му назад, но той се съсредоточи и успя да се прицели точно.

Шофьорът на мицубишито забеляза заплахата и завъртя волана наляво, но вече беше късно. Белов натисна два пъти спусъка. Звукът от изстрелите се разнесе зад тях. Пробитата гума бързо спадна и след няколко секунди се чу скърцането по асфалта.

— Това е Бах, Дима! Бах е! — поправи го Белов и се обърна към шофьора: — Карай след него!

Шмит наблюдаваше всичко в огледалото за обратно виждане. И се усмихна.

— Саша, ти ли гърмиш?

— Не, Дима, аз не гърмя. Просто осигурявам работа на автосервизите. Предлагам ти да спреш и да ме вземеш на борда.

— Ясно!

Черната тойота намали скоростта си и се придвижи към единия край на шосето.

Белов нареди на шофьора да спре до джипа. Извади ключа от таблото на нисана и го попита:

— Постът пред нас ли е?

— Да.

— А през това поле — посочи вляво — можем ли да го заобиколим?

— С джипа ли? Сигурно.

— Благодаря — каза Саша. — Ще ти дам един съвет: час по-скоро си намери друга работа. След една седмица концернът „Бриз“ ще се спука като сапунен мехур.

— Ще видим — отвърна младежът.

Белов вдигна назидателно пръст.

— Послушай ме. Никога не говоря празни приказки. Още повече, че един губернатор не може да лъже избирателите си.

— Саша, побързай! — подкани го Шмит.

Белов прибра ключовете от нисана в джоба си и седна на предната седалка на джипа.

— До скоро! — кимна на шофьора.

Шмит натисна педала на газта и масивната тойота рязко потегли напред.

— За какво си говореше с него? — попита недоволно Дмитрий.

— Разговарях с народа — отвърна Белов. — Свиквам полека-лека с новата си длъжност.

— Те го преследват, а той говори с народа! Непоправим си! — извика Дима.

— Днес това вече го чух. Между другото, съвсем скоро. От моята… от твоята… от нашата бивша жена. Радвам се, че мненията ви за мен съвпадат.

От дясната им страна се мярнаха наклонени стълбове. Между тях беше опъната няколко реда бодлива тел.

— Защо му каза, че искаш да минеш през полето? — измърмори недоволно Шмит.

— Не съм му казал. Попитах го. Това са различни неща. Впрочем, я завий наляво и спри.

Шмит се подчини.

— Къде са картите?

Дмитрий му посочи задната седалка. Саша извади навития на руло ескиз от цилиндъра, разгърна го и го сложи на коленете си.

— Охо! — подсвирна приятелят му. — Това е „Похищението на Европа“! Но… е по-различно…

— Точно така — потвърди той. — Ще ти разкажа тази история, само че малко по-късно. Я виж. — Прокара пръст по линията в дясната част на рисунката. — Това напомня ли ти нещо?

Дмитрий се вгледа в причудливата извивка, но не забеляза нищо познато. И сви рамене.

— Не.

— Защото не си проучвал внимателно картата на Камчатка. Това е очертанието на Авачинския залив. — Той му показа картата.

— Да, прав си — съгласи се Шмит.

— Задачата ни е да намерим подходящ мащаб и да го наложим на рисунката. Тогава ще разберем къде точно се намира мястото, на което трябва да отидем. — Измъкна безпогрешно нужната карта от камарата. — Я да видим!

Долната звездичка съвпадна с местоположението на къщата на Митрофанов — с онази, която се намираше в Петропавловск. Което означаваше, че горната посочваше къде се намира крепостта в тайгата.

Белов порови в жабката, извади химикалка и направи голяма точка.

— Ще намериш ли това място в гората? — обърна се той към Шмит.

— Искаш да ме обидиш, така ли — отвърна Дмитрий. — Мога да те прекарам през дебрите на Амазонка по чертеж върху кутия от папироси. — Погледна Белов и едва сега забеляза, че е облечен някак странно. — Какъв е този тоалет? Да не си го взел от търговеца Митрофанов? Веднага да го съблечеш. В такъв вид няма да дойда с теб дори в тайгата!

— Нали затова те накарах да ми вземеш дрехи. — Саша свали чуждото сако и го сложи на седалката. — Изгаси фаровете, карай само на габарити. Ей сега ще се обадя за последен път и сме готови.

Той взе мобифона и набра един познат номер.

— Ало? Княже? На разсъмване дясното ми рамо ще бъде в тайгата. Няма проблеми да намериш това място. — Наведе се над картата. — Дяволската долина, там, където Лебяжи ручей се влива в река Комола. Запомни ли? Всеки от нас ще намери там онова, което търси. Аз — метеорита, а ти — убийците на брат си. Отбой. — Сложи апарата върху сакото.

— Защо направи това? — разтревожи се Шмит. — При всички случаи те подслушват.

— Много добре. Ще прекарат една безсънна нощ. А на сутринта в тайгата ще се съберат само онези, които успеят да стигнат дотам. В смисъл, най-добрите. Нека на шахматната дъска да останат само най-силните фигури, искам да изиграя една красива партия.

Саша заобиколи колата и свали чистачките. След това седна зад волана, включи предното предаване и настрои разпределителната кутия на ниска скорост. След това нагласи стрелката на автоматичното подаване в положение „drive“ и натисна газта.

Тойотата запълзя бавно през полето. Джипът щурмуваше уверено неравностите около двайсетина метра. Белов разбра, че колата нямаше да заседне никъде, освен ако не се натъкнеше на някаква преграда. Тогава премести седалката на шофьора напред и закрепи чистачката между педала на газта и възглавницата на седалката.

Саша изскочи от джипа в движение и за известно време остана на място, изпращайки го с поглед.

— Какво правиш? — попита изуменият Шмит.

— Пуснах го на автопилот — обясни той. — Наистина ли си помисли, че ще тръгнем през полето? Не, уважаеми, ние сме в обратната посока.

Притиснал картата до гърдите си, той притича през улицата и внимателно разтвори бодливата тел на оградата. Двамата преминаха през дупката, помагайки си един на друг, и се озоваха на летището.

— Искам да полетя като птица! — заяви Белов. — И много разчитам на помощта ти.

В далечината се белееше диспечерската кула. Вляво от нея имаше огромен хангар.

— По моите изчисления разполагаме с около петнайсетина минути. За това време или ще се издигнем над земята…

— Или?

— Или ще полегнем в нея на два метра дълбочина. Ти какво избираш? — Саша започна лекичко да подтичва.

— Не искам да ставам банален, но предпочитам небето.

— Не знам защо, но и аз си помислих същото — кимна Белов.

 

 

— Сигналът е равномерен и постоянен — докладваше мъжът с военна стойка, доближил радиостанцията до лицето си. — Джипът се движи през Данилова ливада, заобикаля поста на пътната милиция. След няколко минути ще излязат на Старокировския път. Мисля, че оттам ще тръгнат по шосе Кировско, а сетне — към Милково. Какво? Не ви разбрах! — Мъжът се навъси от пукотевицата на смущенията, изслуша събеседника си и кимна: — Да, напълно възможно е призори да стигнат до Дяволската долина. Най-много на около четиристотин километра… Не, до самата долина не може да се стигне с кола, ще им се наложи да извървят пеша около десетина версти… Че дори може и да са двайсет. Тъй вярно! Разбрах: „по всички възможни начини“! — Той прибра радиостанцията в джоба на сакото си, качи се в колата и каза на шофьора: — Карай към Старокировския път, бързо!