Александър Белов
Похищението на Европа (25)

24.

Високият слаб човек с гъста бяла грива се щураше нервно из къщата. Може би вече разбираше, че това е краят, а може би се надяваше на нещо.

Но вълненията в града не преставаха. Предишната власт беше свалена, а нямаше кой да въведе ред.

Тълпи от въоръжени хора бродеха из града, търсейки плячка. Те убиваха всеки, който се изпречеше на пътя им. Заради пари или заради един часовник, или заради златна верижка, а понякога го правеха просто така — от злоба или от глад.

Ток нямаше, а нощем от хълма, на който се издигаше къщата, се виждаха милиарди светлинки. Това бяха факлите на развилнелите се разбойници.

Николай Василиевич Митрофанов, който всъщност беше Ерофей Кистеньов, много добре разбираше накъде отиват нещата. Тоягата беше изчезнала. И навън цареше пълна безнаказаност.

Сладкото чувство, че всичко ти е позволено, от което се опиваше в продължение на няколко години, сега беше достъпно за всички. И това плашеше Ерофей най-много. Преди си мислеше, че само той е такъв. Свръхчовек. Човек с несъкрушима жизнена сила. Човек, който веднъж е хванал юздата на съдбата и вече смяташе, че всичко му е позволено.

Но не беше така. Сега той не беше единственият. И всеки негодник, който нямаше Серту, но държеше брадва или топуз, или револвер в ръката си, ставаше равнопоставен с него. И това беше наистина страшно.

Генерал-губернаторът отдавна вече бе заминал за Харбин заедно със семейството си. Разкъсаният на парчета мундир на началника на полицията плуваше в мътната вода на Авачинския залив. Самият началник (също разкъсан на парчета) вече се бе превърнал в храна на свирепите минтаи. Къщите на богатите жители на Петропавловск бяха разграбени и гледаха с празните кухини на счупените си прозорци променилия се за един миг свят.

И единствено Ерофей Кистеньов отказваше да повярва в случващото се. Как е възможно? Защо стана така? „Добре де — мислеше си Ерофей. — Каквото и да се е случило, мен със сигурност нищо не ме заплашва. Защото аз… Аз съм онзи, който открадна Европа. Аз съм всемогъщият Зевс! Аз съм избран! Аз съм човекът, който успя да се появи в подходящия момент на подходящото място!“

„Безнаказаността“ — шепнеше онзи, който стоеше зад лявото му рамо. А сега и да плюеш през ляво рамо, и да не плюеш, вече е късно.

На Авачинското пристанище беше акостирала японската ескадра, но японците не се решаваха да слязат, тъй като се бояха от основната сила на Руския тихоокеански флот.

На бившия флот. Но основната му сила не беше бивша. Тя си оставаше все така страховита.

Всяка нощ пламъчетата, които сновяха из града, се приближаваха все повече към хълма. В паниката си Митрофанов бродеше из анфиладата и старателно се вслушваше във всеки звук, който се разнасяше в двора.

Утрото започваше с ужасяващия вой и денят умираше под същите звуци. Но сега Ерофей имаше чувството, че този вой изобщо не е някаква хитроумна измислица на архитекта. Това беше гласът на душите, които бе погубил. Те бяха някъде наоколо и жадуваха неговата кръв.

Часовникът тиктакаше и Ерофей знаеше, че той отмерва последните му… Какво? Денонощия? Часове? Минути? А може би дори секунди?

Мъчението на неизвестността беше твърде тежко и затова, когато черните фигури нахлуха в централната зала, той изпита нещо като облекчение. А след това усети рязка пареща болка от лявата страна на гърдите си.

Стреля с револвера си. Веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти…

Черните фигури се търкаляха по пода с викове и стонове.

Стиснал парчето острие, което стърчеше от гърдите му, Ерофей започна да отстъпва към анфиладата.

Затваряше всички врати след себе си, докато се озова в последната стая, където се намираше зиданата печка. През последните два месеца беше забранил да я палят, защото очакваше, че пътят за отстъпление може да му потрябва всеки момент. И ето, че най-сетне му потрябва.

Ерофей отвори вратичката. Кръвта шуртеше от него, заедно с нея изтичаха и силите му.

Той дори не затвори вратичката от вътрешната страна. Вмъкна се в комина, напипа изпъкналата тухла и отвори люка.

Падна в шахтата, после грабна подготвената факла и кибрита. Тунелът се освети.

Кистеньов пълзеше в тунела, оставяйки подире си широка кървава диря. Обърна се и видя, че плъховете са се скупчили и ближат кръвта му. Те тичаха и пищяха, предвкусвайки по-вкусната и по-обилна трапеза.

До последния си дъх Ерофей не вярваше, че ще умре. Всеки можеше да умре, но не и той — великият Зевс, който бе откраднал Европа.

В револвера му имаше още патрони. Ерофей ги пазеше за преследвачите си. Накрая вече не можеше да се движи и само лежеше на пода, надявайки се, че силите му ще се възвърнат. Те непременно трябваше да се върнат, защото той беше равен на самия Бог! Плъховете започнаха да тичат по краката му. Той се опита да ги прогони и осъзна, че не може да помръдне. Ръцете и краката му се наливаха с оловна тежест, но все още не бяха изгубили чувствителността си. Усещаха, че хиляди остри зъби започват да откъсват малки парченца от тялото му.

Ерофей се опита да изкрещи, но от него се изтръгна само слаба въздишка. Един голям плъх се покатери върху лицето му, погледна го с любопитство в очите, а след това внезапно се впи в бузата му. Кистеньов вече не можеше да направи нищо, освен да затвори клепачи, за да не вижда как отвратителните твари го изяждат жив. Револверът студенееше в дясната му ръка, но Ерофей не можеше да я вдигне, защото по нея бяха полепнали десетки сиви тела. Те го хапеха, разкъсваха го и го изяждаха. Изяждаха онзи, който съвсем доскоро се смяташе за господар на Камчатка, на света, а и на самия живот! Плъховете се държаха като хора и се опиваха от своята безнаказаност и от беззащитността на жертвата.

В последния момент несъкрушимата жизнена сила на Ерофей му изигра лоша шега, тъй като все не можеше да умре.

Мозъкът му работеше. Мисълта му беше ясна. Онзи, който седеше зад лявото му рамо, му шепнеше в ухото: „Нима ти не искаше това? Нима не знаеше, че за всичко трябва да се плаща? Да се плаща не с нови шумолящи асигнации, а с парчета от собственото ти тяло и с последните минути от живота ти, прекарани в пълно отчаяние? Всяко следствие си има причина и всяка причина си има следствие. Ти открадна Европа и прегази бедните и нещастните. Нима не е справедливо, че сега плъховете те изяждат?“

Най-сетне Ерофей умря, но не в топло легло, заобиколен от разплакани деца и внуци, а в тъмния подземен тунел, застлан с пияните от човешката кръв плъхове. Те бяха покрили тялото му като жив килим.

Кистеньов си отиваше, без да остави след себе си съкровища. И дори без да остави честното си име. А само родовото проклятие, което нямаше да прекрати действието си, докато отмъщението не се състоеше.

 

 

Белов отстъпи. По гърба му полазиха тръпки. Неотменимият житейски закон се възправи пред него с цялата си строга простота и неотвратимост.

„С каквато мярка мерите, с такава ще премерят и вас.“ Ако някой е породил безнаказаност, той не биваше да се сърди, че рано или късно тя щеше да се обърне срещу самия него.

И всички, като се започнеше от дребните търговци на дрога и се стигнеше до обитателите на „Рубльовка“, не биваше да забравят това.

Саша погледна още веднъж скелета. Митрофанов стискаше в дясната си ръка револвера, а в лявата — метален цилиндър.

Саша дръпна цилиндъра и костите на ръката се разпаднаха с глух пукот. Светлината не беше достатъчна, за да види съдържанието на цилиндъра, и той реши да направи това по-късно, когато излезе от подземието.

Прекрачи скелета и продължи нататък.

Не изпитваше нито злоба, нито възхищение, нито съжаление към този човек. Изпитваше единствено досада, че е успял толкова глупаво да прахоса единственото съкровище, което Всевишният му е подарил. Собствения си живот.

Направи още два завоя и изведнъж усети, че свежият полъх се усили. Измина още няколко метра и се натъкна на преграда.

Този път стената не беше каменна, а чугунена и имаше решетка, направена от кръгчета.

Саша реши, че това е врата, която води навън. Включи отново светлината на дисплея и за своя изненада откри, че е бродил из подземните лабиринти цели два часа.

Започна да опипва стените, търсейки някакъв бутон или ръчка. За щастие наистина имаше ръчка и тя беше доста забележима.

Саша прибра мобифона в джоба си и хвана ръчката с две ръце. Отначало не успя дори да я помръдне.

Той увисна на чугунената ръчка и опря краката си в стената. Тогава тя започна бавно да поддава. Саша подскочи и се стовари отгоре й с цялата си тежест.

В стената нещо изтрещя, ръчката се разтресе и внезапно се превъртя надолу. След кратка пауза, която се стори на Белов като цяла вечност, механизмът се задвижи. Системата от противотежести заработи и тясното пространство на тунела се изпълни със скърцане и тракане.

Преградата започна да се повдига, но Белов осъзнаваше, че това все още не означава нищо. Въжетата можеха всеки момент да се скъсат, преградата отново да падне и тогава той щеше да остане завинаги под земята.

Каза си, че ако е извършил толкова грехове на земята, колкото търговеца Митрофанов, тогава нека стане точно така. Но ако онзи, който стоеше зад дясното му рамо (и дано това да не е Князът), все още вярваше в него, тогава вратата щеше да се отвори и отново щеше да види светлината, града, приятелите си… И Лайза — жената, която обичаше толкова много. Жената, която носеше в утробата си неговите синове.

Саша чакаше решението на съдбата. Секундите се нижеха мъчително дълго. Вратата сякаш се чудеше дали да пусне пленника навън или не?

Тя се повдигна, пропускайки в подземието чист въздух и вечерен мрак.

— Е? Хайде!

Чугунената плоча скърцаше по улеите, стените на тунела се тресяха, от тавана се посипаха парчета гранит.

Белов се досети, че Митрофанов е подготвил за преследвачите си последния най-неприятен сюрприз — заедно с отварянето на вратата сводовете на тунела трябваше да се срутят, погребвайки под камарата камъни всички, които са решили да слязат в подземния лабиринт.

Монолитът стенеше, а от бученето ушите на Саша заглъхнаха.

Най-сетне разстоянието от долната част на отвора до ръба на вратата стана такова, че можеше да се промъкне през него. Без да се замисля, той легна на каменния под и запълзя.

Зад него падаха камъни, а кънтящото ехо обикаляше тунелите, прокопани в земята.

Саша се измъкна до половината. Мястото, към което водеше вратата, не му беше познато, но това не променяше нищо.

Подпря лакти в меката пръст, за да намери опора и да се придвижва. Точно пред него имаше стръмен склон, обрасъл с гъста трева.

Саша събра всичките си сили, отблъсна се с крака от отвора и се претърколи надолу, опитвайки се да не изгуби пистолета, мобилния телефон и металния цилиндър, който намери до скелета на търговеца Митрофанов.

А, да! И още нещо — най-важното! Живота си. Та нали въпреки всичко той все пак се спаси!

Докосвайки земята (която след каменния чувал му се струваше по-мека от пухена завивка), Белов успя да хвърли поглед назад. Вратата падна и скри отвора и сега никой вече не би се досетил, че тук има вход за катакомбата.

Саша лежеше на земята и гледаше как звездите една подир друга изгряват.

След това внимателно се опипа. Беше цял, ако не се брояха синините и натъртванията.

Белов беше много заинтригуван от загадъчния цилиндър, с който търговецът Митрофанов не бе пожелал да се раздели дори и в смъртта си. Разви капачката и погледна вътре. Там имаше навит на руло лист.

От подножието на склона започваше огромно запустяло място. По него като празни кибритени кутийки се издигаха корпусите на изоставен завод. Тук-там между корпусите стърчаха улични лампи, които приличаха на прецъфтели глухарчета с дълги голи стебла и млечно на цвят венче, което потрепваше на влажния въздух.

Саша затвори цилиндъра, стисна го под мишница и се отправи към близката лампа. Нямаше търпение да разбере какво беше пазил до последния си миг Ерофей Кистеньов.

Наоколо беше тихо и нямаше жива душа. Саша се озърна, опитвайки се да види къщата на Митрофанов, но не я откри. Очевидно подземният тунел се бе оказал много по-дълъг, отколкото предполагаше.

Внезапно мобифонът му мелодично пропя. Погледна дисплея — търсеше го Олга. Той натисна бутона за свързване.

— Здрасти!

Бившата му жена му се обади в неподходящ момент. Сега не му беше до разговори. Приготви се да чуе поредните оплаквания и капризи, но вместо това Олга най-неочаквано попита:

— Саша, добре ли си? Къде си?

Белов сви рамене. Тъй като не знаеше къде е, отвърна уклончиво:

— Аз ли? В Камчатка. Благодаря, добре съм. А ти как си? В клиниката ли си?

— Не, в болницата съм — каза тя.

— Искаш да кажеш, че си при Наршак, нали? — уточни той.

— Не, при Лайза съм.

Белов се стъписа и едва не изпусна цилиндъра.

— Къде си?

— С Дима пристигнахме днес. Зная всичко. Опитай се да изчакаш някъде няколко дни. Веденски вече е в течение и обеща да помогне…

— Какво е станало с Лайза? — попита той и усети студен лепкав страх: „Наистина ли с нея се е случило нещо? Никога няма да си простя това!“ — Какво й е? — повтори по-високо, боейки се, че Олга умишлено се бави с отговора.

— Получи кръвотечение. Имаше реална опасност да изгуби бебетата, но лекарите казват, че вече всичко е наред… Саша, скрий се някъде. Веденски нареди да се скриеш. Той вече действа, само трябва да изчакаш малко…

Белов крачеше бързо към лампата и почти не чуваше думите на Олга. Увереността, че самият ход на събитията ръководи действията му и го направлява в нужната посока, не го напускаше.

Да се скрие ли? Да чака, докато Веденски му хвърли спасителния пояс и го измъкне от водовъртежа на приключенията на безопасно място? Това наистина беше смешно.

„Ще мине време и отговорите ще се намерят от само себе си“, така бе казал Рултетегин. А освен това той бе накарал Тергуве да му каже, че „светлината на Серту ще му помогне“. Да! Неслучайно метеоритът е бил свещен за камчадалите: „Серту помагал в лова и в боя, лекувал раните и болестите, но най-важното било, че помагал на жените от нашия народ да се разделят с бременността си лесно и без болка. Нито една майка не умирала по време на раждане, нито едно дете не умирало от глад и болести.“

Серту! Метеоритът беше точно онази ос, около която се въртеше всичко.

Белов измина на бегом разстоянието, което го делеше от лампата. Отвори капака на цилиндъра и внимателно извади листа.

— Саша?! — повиши глас Олга. — Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

— Да, чувам те — отвърна той. „Но едва ли ще те послушам.“

Той разгърна листа и го доближи до очите си. На листа беше нарисуван ескиз на „Похищението на Европа“ — на онзи, първоначалния вариант.

Когато се вгледа по-внимателно, видя някакви кръстчета, кръгчета и пунктири, които прозираха под рисунката.

В горния ляв ъгъл, точно срещу муцуната на хищно озъбения делфин, Саша зърна звездичка с осем лъча. В долния десен ъгъл, до бика имаше още една. До долната звездичка минаваше едва забележима линия. Тя беше странно извита и очертанията й му изглеждаха познати.

„Ако това е същото, за което си мисля, значи имам шанс да изпреваря убийците на Кондрашов. Да речем, че те са тръгнали към тайгата веднага след като са се сдобили с картата. В такъв случай имат два часа преднина. Но Кондрашов твърдеше, че картата му не е много подробна и местонахождението на къщата е посочено твърде условно. Тогава…“

— Оля! — каза Белов. — Наистина ли всичко е наред с Лайза? Или криеш нещо?

— Засега е наред — отвърна тя. — Но да не си посмял да идваш тук. Всичко може да се случи… Ти си обявен за издирване…

— Да, да, зная. А къде е Шмит?

— Донесе някакви неща на Лайза и се върна в къщата. Защо питаш?

— Искам да го помоля да ми помогне да изкопаем землянка. Нали трябва да се крия, забрави ли?

— Белов — каза Олга, — ти си непоправим.

— А може би това не е чак толкова лошо? — попита той. — Благодаря ти за помощта. Не се притеснявай, скоро всичко ще свърши. Извинявай, не мога да говоря повече. До скоро. — И прекъсна връзката.

Пресметна, че откакто е излязъл от катакомбите на Митрофанов, бяха изминали около седем минути. Мобилният телефон беше прекрасно нещо, но само някой много наивен човек би могъл да си мисли, че този тип комуникация му дава някаква допълнителна свобода.

Мобилният телефон означаваше преди всичко тотален контрол. Нямаше никакъв проблем да се подслушват разговорите, освен това по посоката и интензивността на сигнала, който постъпваше в централата, лесно можеше да се определи местонахождението на абоната.

Седем минути бяха прекалено много. Беше крайно време да излезе от мрежата. Но преди това…

Набра номера на Шмит.

— Дима? Аз съм! Не ми задавай излишни въпроси, просто направи това, което ще ти кажа. Слез в централната зала. Там, в чекмеджето на бюрото има най-различни по големина карти на Камчатка. Поне десетина са. Вземи ги, вземи и малко дрехи, качи се в колата и тръгни на север по шосето. Не си изключвай мобифона, ще ти се обадя. Това е, до скоро.

Белов прекъсна връзката. По пътечката, която водеше към портала на изоставения завод, се показаха светлини на фарове. Големият автомобил превключи от дълги на къси светлини и намали скоростта си.

— Ама, че сте бързи, момчета! — измърмори Белов и се отдалечи от лампата.

Които и да бяха противниците му, не биваше да ги подценява. Трябваше да признае, че работеха стегнато и оперативно.

От мястото до шофьора слезе един човек и отиде до портала. Дръпна висящата на него верига и каза нещо на шофьора.

Саша изключи мобифона си и временно изчезна от екрана на радара като невидимия самолет „Стелт“. Предстоеше му да реши задача с много неизвестни. Шмит трябваше да стигне до мястото на предполагаемата им среща за около петнайсетина минути. През това време Белов също трябваше да се озове там. Но как? Първо, трябваше да разбере къде се намира и, второ, трябваше да намери кола.

Е, с колата нещата горе-долу бяха ясни. Трябваше да действа грубо и решително. Момчетата, които пристигнаха с автомобила, се смятаха за „ловци“, а Белов беше за тях „дивеч“. И те дори не предполагаха, че „зайчето“ може да има остри и много опасни зъбки.

Автомобилът бавно потегли покрай ниската ограда от метална мрежа.

Белов стоеше зад ъгъла и нямаше намерение да бяга. Фаровете на автомобила отново превключиха на дълги светлини и сега пътечката покрай оградата се виждаше като на длан.

„Ще обикалят покрай завода, докато чакат подкрепление — помисли си. — Интересно, колко ли са? И дали са достатъчно, за да следят едновременно и мен, и Шмит?“

При най-лошия вариант вероятно бяха достатъчно. Но при всички случаи градът вече беше блокиран и нямаше да може да се измъкне от него. „По обичайния начин — поправи се. — Но ние ще се опитаме да го направим по необичайния. Е, време е!“

Джипът се изравни с ниската двуетажна сграда, зад която се криеше Белов. Само тази ниска ограда и трийсетината метра открито пространство, осветено от лампата, го деляха от преследвачите му.

Когато равномерното бучене на мотора започна да се чува много добре, той внезапно изскочи на светлото и започна да тича насам-натам. Видя джипа и замря. Но това продължи само няколко секунди. В автомобила се мярна сянка, а след това стъклото на прозореца на предната врата се смъкна.

Белов моментално се втурна напред и хукна към следващия корпус, който беше в сянка. След това като че ли размисли, обърна се рязко и хукна обратно, защото, макар и да бе осветена, първата сграда беше по-близо.

С изострения си слух чу бързото изтракване на затвор и една доловим пукот — стреляха с пистолет със заглушител.

Изглежда, един от куршумите го засегна. Белов стъпи накриво и падна на земята, вдигайки облак прах. След това отново се изправи и продължи да бяга, накуцвайки. Сега вече тичаше по-бавно.

До ъгъла на сградата оставаха някакви си пет-шест метра. Куршумите се забиваха в бетонната стена и къртеха остри парчета от нея. Белов навеждаше глава и влачеше крака си. На две крачки от спасителния ъгъл отново падна и запълзя.

Погледна към преследвачите си само два пъти. Автомобилът спря, от предната седалка изскочи човек с тъмен костюм и прескочи оградата.

Щом се озова под защитата на стената, Белов се изправи на крака и измърмори:

— Тази пантомима направо си е за „Оскар“. Неслучайно хората казват: „Талантливият човек е талантлив във всичко.“ Дали пък да не се пробвам в Холивуд?

Но преди да опита силите си в киното, трябваше да се отърве от преследвачите си. Стараейки се да оставя ясни отпечатъци от подметките си в прахта, дотича до изоставената сграда и скочи през дупката на прозореца. Местните жители отдавна бяха отмъкнали и стъклата му, и рамката.

Той прибра пистолета си, притисна се до стената и зачака.