Александър Белов
Похищението на Европа (2)

1.

Лайза погледна през илюминатора. Между облаците, които приличаха на памук, се възвисяваха величествените очертания на Авчинския действащ вулкан, който се намираше на север от Петропавловск-Камчатски. Самолетът се снижаваше към океана, подготвяйки се за кацане. Долу, в Авчинския залив, имаше огромно пристанище, което беше една от най-големите бази на риболовния флот. Отдясно на самолета се показа диспечерската кула на летището. Командирът на самолета снижаваше височината, за да намали скоростта на хоризонталния полет и да кацне точно в началото на пистата.

— След малко пристигаме — каза Лайза и докосна Белов по рамото. — Затегни си колана.

— Какво? — Той отвори очи. Картините от падането на гигантския болид бяха толкова ярки, че още няколко секунди продължиха да стоят пред очите му. — Май че съм задрямал?

Младата жена се усмихна.

— Забелязала съм, че винаги спиш в самолета.

— Понеже не правя нищо. Не ме пускат да управлявам.

— Нищо. Малко остана. Като кацнем, ще трябва да забравиш за почивката.

Колесникът докосна пистата, а двигателите забавиха движението на турбините и намалиха скоростта на самолета. Белов извади мобилния си телефон и го включи. Веднага щом влезе в мрежата, апаратът реагира с бодър сигнал. Саша погледна дисплея. На него беше изобразена смешна муцунка и надписа „Добре дошли!“. Тези две думи уж би трябвало да изразяват доброжелателен поздрав, но… Щом видя кой му е изпратил съобщение, Саша веднага се смръщи. По лицето му премина лека сянка.

— Какво ти е? — попита Лайза, която винаги долавяше и най-малката промяна в настроението му.

Белов прибра мобифона в джоба си.

— Нищо особено… Оказва се, че вече ме чакат.

Тя знаеше това. Пристигането им в Петропавловск-Камчатски не можеше да остане незабелязано. Дори нещо повече — той не трябваше да остане незабелязан и самата Лайза положи доста усилия, за да направи така, че журналистите да ги посрещнат на летището. Защото това не беше посещение на частно лице, както първия път, когато Саша заедно с професор Щернгарт изпробваха новия термоустойчив костюм, а визита на кандидата за губернатор на Камчатка Александър Николаевич Белов.

 

 

Губернатор на Камчатка… Колко пъти Лайза беше чувала тези думи от него! Но дори тя, която прекрасно познаваше неукротимия характер на Александър, не можеше да повярва, че всичко това е толкова сериозно.

А когато повярва, вече нямаше път назад. Както винаги Белов се захвана с тази работа сериозно. Проучи всички бюджети, отчетни нормативни документи на Камчатка за последните четири години, запозна се със схемата, по която се доставя горивото за зимния сезон, и подробно вникна в положението, в което се намираше риболовната промишленост. Онова, което научи, го ужаси.

— Мястото ми е в Камчатка — каза той на Лайза, вдигайки очи от екрана на лаптопа, в който вкарваше новите данни за региона. — Зная какво трябва да се направи, за да измъкнем региона от дълговете, в които е затънал.

Тя не се съмняваше, че любимият й може да се справи с това. Но знаеше и цената на такива победи.

— Саша, а може би няма смисъл да полагаш такива усилия? Тъкмо нещата в Красносибирск се подредиха?

Белов я стрелна с такъв поглед, че Лайза не се осмели да настоява повече.

— Е, добре… Щом искаш да станеш губернатор, стани — каза тя. — След това ще излетим заедно в космоса, а сетне вече ще можеш да се кандидатираш и за президент на САЩ.

Белов прокара замислено ръка през косата си, стана и нежно я прегърна.

— Трудно ли ти е с мен? — попита със съчувствие.

Трудно! Това беше най-мекото определение, което би могла да каже. Трудно не беше подходяща дума. Но вече не можеше да бъде другояче. Понякога тя се улавяше да мисли, че се е впуснала в бесния ритъм на живот, който Александър Белов налагаше на себе си и на всички. Той беше като звезда, която привлича хората към себе си и ги принуждава да се въртят около него.

— Не ми е лесно — прошепна Лайза и нежно го целуна. — Но не мога без теб.

Белов я притисна силно в прегръдката си, но тя го плесна палаво през ръцете.

— Ей, внимавай на завоите, младежо! Пред вас е бъдещата първа дама на Камчатка!

Двамата се разсмяха, а сетне затанцуваха като луди нещо средно между танго и рокендрол. Той потропваше със стъпките на чечотка и заставаше на колене пред дамата, а Лайза повдигаше полата си и кокетно я развяваше като циганка.

Танците бяха най-сигурният начин да се отърват от негативната енергия и да избегнат ненужния конфликт. Това беше тяхно изобретение, с което тайно се гордееха. След като се повесели и се поуспокои, Белов отново седна пред лаптопа. Лайза се настани в дълбокото кресло, започна да препрочита камарата документи и да отбелязва с червен химикал онези моменти, които според нея бяха изключително важни.

— Погледни, Саша — казваше от време на време Лайза и безпогрешно вадеше необходимия лист от купчината. — Купували са мазута за зимата по заобиколен път, чрез подставени фирми. Струва ми се, че това ще ти свърши работа.

Той кимаше и слагаше листа на скенера, прехвърляйки печатния текст в електронна форма.

— А пък това е още по-интересно. Една и съща компания получава най-големите квоти за улов на камчатски раци. Как мислиш, защо става така?

— Сигурно собственикът й има много хубави очи — предположи Белов. — Или подходяща фамилия. Или едното, или другото, но второто ми се струва по-вероятно.

Лайза закачливо размаха пръст.

— Доста досетлив си за един директор на комбинат за алуминий. Направо си ясновидец, а не директор. Собственикът на компанията е син на сегашния губернатор. И, естествено, фамилията му е правилна.

— Ще го имаме предвид. — Белов пъхна поредния документ в скенера.

Компанията носеше красивото име „Бриз“ и неин формален собственик наистина беше синът на губернатора. Но това беше само върхът на айсберга. Саша дори не можеше да предположи в чий джоб влизаха парите от улова на раци и с кого му предстои да се сблъска.

 

 

Самолетът премина по бетонната писта и спря срещу сградата на летището. Усмихнатата стюардеса взе микрофона:

— Уважаеми пътници! Самолетът кацна на летище Петропавловск-Камчатски. Температурата на въздуха е осемнайсет градуса. Според прогнозите на синоптиците през деня се очаква променлива облачност и кратки превалявания. Екипажът на самолета ви пожелава всичко най-добро и ви благодари, че се възползвахте от услугите на нашата авиокомпания.

Белов и Лайза разкопчаха коланите си. Изглежда, прогнозите на синоптиците бяха верни. Дъждът оставяше дълги тънки бразди по прозрачното стъкло на илюминатора. Саша извади сгъваем чадър от дипломатическото си куфарче.

— Предвидих, че ще стане така.

— Не се и съмнявам! — усмихна се Лайза. — Според мен вече си голям специалист по сегашното положение в Камчатка.

— Губернаторът е длъжен да знае всичко, включително и особеностите на местния климат — каза Белов. — Да вървим, Витя ни чака в залата за посрещачи.

 

 

Виктор Злобин се разхождаше нервно из огромната зала и поглеждаше ту към часовника, ту към групата журналисти. Репортерите разговаряха оживено и уговаряха реда на въпросите си. Журналистите от радиото се бутаха напред, та веднага след като Белов се появи, да му тикнат микрофоните си, които приличаха на ръчни гранати. Двама оператори от конкурентни телевизии си помагаха взаимно, за да монтират осветлението си. Единият от тях — високо слабо момче, с избелели от пране дънки, погледна към монитора на камерата и кимна на другия — едър мъж с дълги черни коси, вързани на опашка, за да му даде знак, че всичко е наред и че ще има хубави кадри. Вестникарите — най-напористите представители на журналистическата гилдия, нетърпеливо пристъпяха от крак на крак като спънати жребци.

През огромната витрина на стената те видяха как самолетът се приближи до стълбичката. Вратата му се отвори и пътниците започнаха да излизат. Сред последните, които се появиха, беше Белов. Той държеше отворен чадър над Лайза.

Двамата слязоха по стълбичката и се отправиха към сградата на летището. От края на чадъра по рамото на Белов се стичаше вода, но той не забелязваше това. Шумът и нестройният говор внезапно стихнаха. Витя хвърли още един напрегнат поглед към журналистите. Естествено, той не знаеше имената на всички, а още по-малко знаеше какви въпроси щяха да задават, но много се надяваше, че поне няма да бъдат провокационни.

Александър Белов беше известна личност и анализаторите определяха шансовете му за победа като много добри. И кой ли от представителите на четвъртата власт би поискал да развали отношенията си с бъдещия губернатор?

Но въпреки това Злобин беше длъжен да изчисли всички тънкости и нюанси и да предвиди възможните клопки и усложнения. Започна да си припомня от коя медия беше всеки от насъбралите се журналисти. За импровизираната пресконференция бяха дошли само четиринайсет репортери. Дванайсет от тях познаваше по физиономия, тъй като разузнаването му здравата се потруди, за да събере информация. За всеки случай Витя се приближи до групата, понеже, както е известно, покритото мляко котка не го лочи.

Белов и Лайза вече се приближаваха към огромния портал на летището. Репортерите застинаха. Сигурно точно такава стойка заемаше хрътката, доловила миризмата на дивия звяр. Александър отвори вратата, направи път на Лайза, след това сгъна чадъра и се усмихна широко.

— Добър ден! — каза и се приближи към журналистите.

Едно слабичко момиче, което представляваше местното младежко радио, опъна ръката си, в която държеше диктофона.

— Александър Николаевич — започна, — какво ви накара да се кандидатирате?

Пресконференцията започна. Витя, който бе ангажиран да държи под око залата, едва чуваше отговорите на шефа си и изобщо не се заслушваше във въпросите. А те се сипеха сякаш от рога на изобилието. Журналистите се интересуваха предимно от плановете, които Белов чертаеше за бъдещето. Саша се държеше непринудено, усмихваше се и елегантно се шегуваше с пишещото братство. Когато пресконференцията наближи края си, един от непознатите репортери внезапно направи крачка напред и извика:

— Господин Белов! Знаете ли, че един от най-видните политици, които управляват в Кремъл — Виктор Петрович Зорин, също обяви намерението си да се кандидатира за губернатор на Камчатка? Не се ли страхувате от такъв сериозен съперник?

Този въпрос моментално сложи всичко на мястото му. Казано с думите на Висоцки, Зорин както винаги мътеше водата в езерото. Белов сви рамене:

— Първо, аз никога и от нищо не се страхувам. И, второ, познавам Зорин от много време и не искам да говоря за него нито добро, нито лошо. Това би било некоректно от моя страна. Ще кажа само, че искам да превърна Камчатка в процъфтяващ икономически развит регион, в който всеки избирател да усети повишаването на жизненото равнище. Обещавам да създам нови работни места и да осигуря пълна трудова заетост на населението в този край. Моята задача е да изравня Русия с Европа. И това да се усети чак до нос Дежньов. Можете да не се съмнявате, че зная как да постигна това.

И в този момент прозвуча следващият въпрос на журналиста, когото Витя не познаваше.

— Александър Николаевич, как ще коментирате състоянието на вашата съпруга Олга? Вярно ли е, че сте напуснали жена си, когато сте научили, че тя е зависима от алкохола?

Саша потръпна. Това беше удар под кръста. Усмивката му бавно се стопи. Настъпи напрегната пауза.

— Бившата ми жена — поправи той машинално журналиста. След това се съсредоточи и добави, гледайки го в очите: — Да, тя има известни проблеми, но се справя с тях. И, разбира се, аз ще направя всичко възможно, за да й помогна. — Вдигна ръка в знак, че е с това въпросът е изчерпан и че пресконференцията е приключила. — Благодаря ви за вниманието, беше ми много приятно да си поговоря с вас.

Повечето репортери смутено мълчаха. Играта очевидно щеше да бъде мръсна, без правила и дори без каквото и да било джентълменство. Всички осъзнаваха, че не е хубаво да приключат пресконференцията толкова минорно, но негативното впечатление вече не можеше да се поправи…

 

 

През десетината минути, докато траеше срещата с журналистите, Уотсън успя да вземе багажа и да го натовари в колата — една японска тойота лендкрузър с волан от дясната страна.

Белов и Лайза се сбогуваха с репортерите и седнаха отзад, Витя се настани зад волана, а Уотсън се намести до Злобин.

— Здрасти! — усмихна се широко докторът. Той умираше от желание да си поговорят, ала щом забеляза, че Белов е вкиснат, попита: — Какво е станало? Защо сте толкова мрачни?

— Стана — отвърна му Лайза. — Някой ни е изпреварил и ни е заложил капан. Както казва Щирлиц, запомня се последната фраза. Всяко начало е трудно. Първо отиваме в щаба.