Александър Белов
Похищението на Европа (10)

9.

Белов събуди обитателите на къщата на Митрофанов точно в шест часа сутринта. Никой не се учуди, че шефът им вече е на крак. Това бе съвсем нормално, като се имаше предвид неспокойният му характер.

Саша не разказа на никого за нощните си бдения и реши да отложи това за момента, когато се върне в града. Почука деликатно на вратата на Люба, разтърси Зорин, намигна на Уотсън (докторът се събуди от скърцането на отварящата се врата) и дълго се опитва да свести Лукин, който все не можеше да се задържи във вертикално положение.

Фьодор мотивираше това с обяснението, че злият Уотсън го бе натъпкал с цяла опаковка сънотворно, без да му позволи дори да го преглътне с вода. Станислав Маркович сви рамене и свали запушалката на гарафата.

Щом чу мелодичния звън на стъклото, Лукин отвори подпухналото си око.

— Какво смяташ да правиш, Юда?

— Да наръся вярващия със светена вода — отвърна му той.

— Добре, че поне не искаш да ме разпнеш — измърмори Фьодор и седна в леглото.

Той не изглеждаше добре. Белов погледна подутото му и на места посиняло (благодарение на грижовното отношение на момчетата на Княза) лице и реши да не взема Фьодор със себе си.

— Много се притеснявам за психическото здраве на елените — каза Саша и нареди на Лукин да остане в града, за да пази къщата и да ръководи работниците.

Той се съгласи неохотно, защото не му се искаше да прекара още един ден без верните си приятели в опасна близост с призрака.

Уотсън отбеляза, че призраците също са хора като всички останали, само че просто работят нощна смяна.

— Но нали все някога си лягат да спят — отбеляза мъдро той. — Ако не вдигаш шум, няма да го събудиш.

Фьодор бе принуден да признае, че думите му звучат логично, и обеща да приготви изумителен плов по случай завръщането на компанията.

— Пловът става най-хубав, когато се готви на огън — заяви той. — Ще сложа бакърения съд върху тухли, ще запаля огън, ще нарежа моркови, лук и овнешко месо, ще запържа всичко това…

— Просто не искаш да седиш вкъщи — досети се Уотсън. — Добре. Направи плов. Само че наистина го направи, а не само да си чешеш езика.

Лукин се обиди.

Белов остави приятелите си да се дърлят и влезе в спалнята на Лайза.

Тя спеше, свила крака до гърдите си. Саша се наведе и я целуна внимателно по рамото. Лайза се усмихна в съня си и сладко се протегна.

— Излизам бавно от обятията на Морфей — измърка.

— Той е единственият мъж, от който не те ревнувам — каза Белов и я целуна по чистото високо чело.

Сутрин Лайза не позволяваше да я целува по устните, тъй като се боеше, че след съня дъхът й може да го отблъсне. За него тя винаги беше прекрасна — и денем, и нощем, и сутрин, но нима можеше да не угоди на малките женски слабости? Той не харесваше хитростите, не обичаше глупостите и мразеше подлостите, но винаги угаждаше на слабостите, обичаше лудориите и обожаваше прелестите.

— Добро утро, любима!

Лайза отметна одеялото. Тънката нощница се бе повдигнала, оголвайки тъмния триъгълник.

— Какво ти става? — каза замислено Белов.

Лайза се напрегна.

— За какво говориш?

— Когато лягаш да спиш, си красива, а когато се събуждаш, си прекрасна! Това е едно малко чудо, което се случва всеки ден. И то толкова ми харесва!

Тя стана от леглото и отиде до огледалото.

— Ако имаш предвид разрошената ми коса и торбичките под очите ми, това не е чудо, а по-скоро кошмар! Не разбирам какво ти харесва чак толкова?! — възкликна с престорен ужас.

— Всичко! — отвърна той и отново започна да я целува.

Милваше врата, раменете, талията й… Кадифеният й гръб и великолепните й гърди също не можеха да се оплачат от липса на внимание. Белов даваше воля на сутрешния си прилив на нежност и очакваше, че Лайза ще потръпне и ще каже:

— Чакай малко! А какво стана с призрака и онзи ужасен вой?

Но тя не каза нищо и Александър се успокои.

„Сигурно наистина е забравила всичко. Уотсън беше прав — задействала се е защитната реакция на организма. Паметта сама е изхвърлила излишния спомен.“

Ала кой знае защо с Фьодор не се случи нищо подобно. Но Белов отдаде това на по-фината и нежна настройка на женския организъм.

„В крайна сметка основните разлики между половете дори не са анатомични, а психологически. Устроени сме по различен начин и това е всичко. И няма защо да умувам.“

Но все пак се боеше да не би Лайза да е забравила прекалено много неща. Затова предпазливо каза:

— Сега ще закусим…

— И ще заминаваме за летището — довърши вместо него тя. — Трябва да отидем на празника на лятото, нали не си забравил?

— Разбира се, че не съм.

— И ти трябва да си поговориш с Иван Пинович Рултетегин. Помниш, нали?

— Как няма да помня гениалния шаман на Горния свят? — изненада се престорено Белов. — За какъв ме мислиш?

Той се шегуваше, но дори не подозираше, че срещата с този човек щеше да преобърне живота му.

 

 

След кратък спор решиха да оставят и Люба. За да помага на Фьодор или пък Фьодор да помага на нея — това вече беше въпрос на формулировка.

Белов, Лайза и Уотсън се качиха в тойотата, а Витя седна зад волана.

— Е? — Саша погледна часовника си. Беше седем и половина. — Тръгваме! Към обяд ще сме в Илпирск!

Злобин запали мотора, джипът зашумоля с широките си гуми по чакъла на пътечката и излезе на шосето.

Летището, на което кацаха вертолетите, обслужващи местните авиолинии, се намираше на десетина километра на север от града. То представляваше огромно поле, заобиколено с бодлива тел, в чийто край скромно се бе свряла диспечерската кула.

Полетът за Илпирск беше планиран точно за осем часа. Те стигнаха до летището за петнайсет минути. Оставаше им още четвърт час.

Белов погледна документите.

— Тук е посочен Ми-8 с борден номер четирийсет и едно нула осем. Командирът на екипажа е пилот първи клас Николай Рудницки.

— Аха! — Злобин свърна от шосето по един разбит път, който водеше към кулата, и Лайза едва успя да хване портативния компютър, който направо се изплъзна от ръцете й.

— По-леко, Витя! — Белов погледна през прозореца. — О, няма да сме сами!

Покрай кулата се бе събрала оживена тълпа. Хората пушеха и нервно разговаряха за нещо. Двама души държаха професионални телевизионни камери, а останалите носеха раници на раменете си, но никой не би се усъмнил каква е професията им, още повече, че Белов видя всички вчера сутринта на летището.

На стотина метра от тях бяха подредени три вертолета Ми-8, боядисани в тъмнозелен цвят, с лениво отпуснати перки. Покрай тях се суетяха техниците и пилотите.

От диспечерската кула излезе висок човек с камуфлажна униформа. Той имаше наперен вид и красиво пригладени благородно прошарени коси.

— Страхотна компания се е събрала — отбеляза Белов. — Май че няма да скучаем.

Лайза извърна глава в същата посока, в която гледаше и Белов.

— Това Зорин ли е? — навъси се тя. — Той също е тук!

— Това е доста забавно — отбеляза Уотсън. — Сега двамата с него сте в един впряг. Въпросът е кой ще стигне пръв?

Журналистите изтичаха при Зорин, но той им махна с ръка и им посочи към небето.

— Иска да почакат до Илпирск — досети се Лайза. — Правилно, там всяко изявление ще прозвучи много по-ефектно. И ефективно — добави след кратка пауза.

Витя спря джипа до черната волга. Белов излезе от колата. Репортерите моментално се обърнаха към него, но някакъв човек с кръгло лице и неспокойни очички зад тесните стъкла ги възпря. Саша разбра, че точно той щеше да дирижира предстоящото събитие.

„Какво пък? Тъй да бъде!“ Взе документите за наемането на вертолета и тръгна към машината, на чийто борд с бяла боя бяха изписани цифрите „4108“.

Белов крачеше бързо, а Лайза, Витя и Уотсън едва го догонваха. Саша осъзнаваше, че щом Зорин се е появил наоколо, нищо добро не го чака.

И стана точно така. Той дори не се изненада, когато Николай Рудницки — едър мъж с гъсти рижави коси, погледна бегло документите и изрече:

— Няма да стане. Полетът е отменен.

— Как така е отменен? — ахна Лайза. — Но ние…

— Чакай малко — възпря я Белов. — Николай… Може ли на „ти“? — Пилотът му кимна в знак на съгласие и той продължи: — Кой отмени полета?

Рудницки сви рамене. Личеше, че цялата тази история никак не му харесва, но нищо не зависеше от него.

— Диспечерът — отвърна пилотът и добави, изпреварвайки следващите въпроси: — А пък на него му се обадиха от Комитета по авиацията. А пък на тях сигурно също са им се обадили. И тъй нататък, и тъй нататък. Казват, че трябва да се извърши спешна проверка на вертолета. Двигателят е изчерпал лимита си на работа. Но машината е наред, аз вече я проверих. Ако искаш, можеш да ме убиеш. Излиза, че кръгът се затваря с мен… — Рудницки извади от горния джоб на пилотското си яке смачкан пакет „Родопи“ и запали цигара. Дръпна няколко пъти и стъпка яростно цигарата.

— Не, последен в този кръг по-скоро се оказах аз… — рече Белов.

Погледна към тълпата, застанала около кулата. Вниманието на журналистите беше насочено към Саша и придружителите му.

Нямаше никакъв смисъл да искат нещо от пилота. Той просто изпълняваше заповедта на старшия и никой не можеше да го упрекне за това.

— Познат почерк — каза Белов. — Няма значение, ще измислим нещо…

Обърна се и тръгна към кулата. Човекът с камуфлажната униформа следеше всяко негово движение.

 

 

— Здравейте, Виктор Петрович! — каза Белов, когато се приближи до Зорин.

— Александър Николаевич! — зарадва се престорено той и се направи, че едва сега го забелязва. — И вие сте тук!

Зорин му подаде ръка и Белов бе принуден да я стисне. Фотоапаратите защракаха. Репортерите бързаха да фиксират срещата на основните конкуренти в борбата за губернаторския стол.

— Да не би случайно да сте тръгнали за Илпирск? На празника ли отивате? — Зорин плъзна насмешлив поглед по Белов и хората му.

— Там отиваме, там, къде ще се денем — отвърна му по същия начин Александър. — Само че възникна малък проблем. Казват, че моят вертолет е неизправен.

— Какво говорите? — съчувствено поклати глава Зорин. — Стават такива неща. Забелязали ли сте, че вертолетите не са най-подходящият транспорт за губернаторите? Спомнете си генерал Лебед. Такъв орел беше, а колко трагично свърши!

— Да, въпрос на късмет — кимна Белов, — но въпреки това аз трябва да отида там. Нали знаете, че когато си наумя нещо, винаги го правя.

— Е-е-е… — разпери ръце Зорин. — Щом е така, желая ви успех.

— В такъв случай, Виктор Петрович, дали във вашия вертолет ще се намерят няколко места за мен и за моите хора? — продължи Белов, без изобщо да се притеснява.

— Александър Николаевич! Какво ви става? Нима вие ме молите за нещо?

Около двамата се образува свободно пространство. Никой — нито журналистите, нито Лайза, нито Хайловски, можеха да чуят за какво си говорят. Освен това другите два вертолета започнаха да загряват двигателите си и бученето им заглушаваше всички думи.

— Не, Виктор Петрович, не ви моля, питам ви.

— Така ли било? Тогава отговарям. В моя вертолет няма място нито за вас, нито за вашата бригада… — натърти на последната дума Зорин, — не ми се сърдете. А другият вертолет е изцяло зает от тъй наречената свободна преса. Така че размахайте криле и може да стигнете дотам.

Виктор Петрович си придаде непристъпен вид, показа плешивината си на Белов, като сведе рязко глава в офицерски поклон, и крайно нелюбезно се обърна с гръб към него. Белов се разсмя на глас, с което малко поразвали настроението на победителя.

Притичвайки покрай Саша, Хайловски намести тесните рамки на очилата си, махна му с ръка и ехидно попита:

— Да поздравя ли шамана от вас? — А след това заситни към вертолета след Зорин.