Александър Белов
Похищението на Европа (16)

15.

Веднага щом стрелките на часовника показаха шест часа вечерта, Уотсън остави книгата и слезе в централната зала на първия етаж.

Витя продължаваше да седи зад бюрото, загледан в мобилния телефон на Лайза.

— Е? Какво стана? Обади ли се някой? — попита Уотсън.

Злобин се почеса озадачено по бръснатия си врат.

— Ами, не. Обади се някакъв мъж. С американски акцент. Търсеше мисис Донахю. Казах му: „Тя си почива. Кой я търси? Какво да й предам?“

— А той какво каза?

— А той… Каза: „Нека да си почива. Предайте й да не се тревожи за нищо. Всичко върви много добре.“

— И какво означава това според теб? — Сега вече беше ред на лекаря да се чеше замислено по главата.

— Нямам представа… — сбърчи чело Витя. — Той каза още: „Всичко дори е два пъти по-добре, отколкото тя предполагаше.“

— Два пъти ли?

— Да. Кой знае защо той много натърти на това. „Два пъти по-добре“.

— Странно… — Уотсън започна да размишлява над тази фраза. Защо точно два пъти, а не например един път и половина или два пъти и нещо.

Ако допуснеше, че предположенията на Злобин за предателството на Лайза (за което дори не искаше да мисли) не бяха далеч от истината, дали това означаваше, че хонорарът й щеше да се увеличи два пъти? И защо човекът е говорел с акцент? Какъв беше този акцент?

— Витя, сигурен ли си, че постъпваш правилно? — попита предпазливо Уотсън. — Може нещата да не са точно такива, каквито си ги представяш ти?

— Аз вече дори не зная какво да мисля — отвърна Злобин. — А най-важното е, че не зная кого да подозирам. Кой от нас е предателят? Кой доносничи на Зорин?

Уотсън сви рамене.

— Боя се, че не знам какво да ти отговоря. Хайде засега да оставим нещата така. Ще изчакаме Саша да се върне и ще изясним всичко. Съгласен ли си?

— А имаме ли друг изход? — отвърна мрачно приятелят му. — А ти какво ще правиш? Ще се обадиш ли на Шмит?

— Разбира се. Точно затова дойдох.

— Обади му се. — Витя побутна апарата към Уотсън.

Докторът набра номера на мобилния телефон на Шмит и известно време слуша дългите сигнали. Никой не отговори. Най-сетне, когато почти се бе отчаял, сигналите спряха и един сърдит глас каза:

— Да! Слушам!

— Дима, здрасти! Аз съм Станислав Вонсовски.

— А! — зарадва се Шмит. — Здрасти, докторе! Как вървят нещата при вас?

Уотсън погледна към Витя. Нещата не вървяха много добре, но нямаше смисъл да се впуска в подробности. Още повече по мобилния телефон.

— Всичко е наред. А при вас?

— А ние имаме по литър и половина на денонощие! Пълна торбичка! — заяви гордо Дима, а след това добави, понижавайки глас: — Ти като лекар би трябвало да разбереш какво ти казвам?

Честно казано, Уотсън не разбра нито дума, но за всеки случай се съгласи.

— Страхотно е, че имате по литър и половина… А как е Олга?

— Уотсън, какво ти става? — учуди се искрено Шмит. — Ти изобщо чуваш ли ме? Нали ти казах, че имаме по литър и половина на денонощие! Наршак много я хвали!

— А-а-а, сега вече разбрах! — възкликна Уотсън, макар че така и не можа да проумее какво точно имаше предвид Шмит. Само че не му се щеше особено да се впуска в подробности. — Дима! Можеш ли да направиш нещо? Това е… много важно за нас — „също като този литър и половина на денонощието за теб“, едва не добави той, но се възпря навреме.

— Естествено. Само че ако може да стане бързо. Трябва да дежуря до леглото и да свалям показанията на всеки час.

— Какви показания?

— Станислав Маркович — обидено рече Шмит, — подиграваш ли се с мен? Да ти повторя ли още веднъж?

Едва сега Уотсън се досети с какво се занимава Шмит. И смисълът на тайнственото заклинание „по литър и половина на денонощие“ най-сетне му стана ясен.

— Значи ти мериш…

— Контролирам диурезата — потвърди важно Дима. — Ако не си купил дипломата си до някоя спирка на метрото, би трябвало да знаеш какво означава това.

— Извинявай, Дима. — Уотсън едва сдържаше смеха си. — Не съобразих веднага. Общо взето, това е лекарска процедура и дори не мога да си представя, че са поверили толкова важна работа на непрофесионалист.

— Нищо — каза с нечувана скромност Дима. — Ще се справя.

— Дима, и все пак… Мога ли да те помоля за една услуга?

— Разбира се. Кажи какво трябва да направя!

Той обясни накратко задачата. Шмит обеща да я изпълни веднага след като направи следващото замерване.

 

 

Мракът се спусна над тундрата толкова бързо, сякаш някой натисна невидим бутон. Когато Саша и Рултетегин стояха до свещения стълб, Белов все още виждаше всяка тревичка, но когато стигнаха до юртата на Тергуве, всичко наоколо се покри с гъст синкав мрак — и тревата, и небето.

Иван Пинович напипа отвора на юртата с тоягата си, отметна завесата и влезе пръв, а гостът го последва.

Насред юртата догаряше огън. Рултетегин седна върху протритите кожи и кръстоса крака. На светлината от огъня лицето му изглеждаше още по-величествено. Саша се настани срещу великана и се приготви да слуша.

— Твоите сънародници, мелгитанин — каза Иван Пинович и той долови в гласа му презрение, — в момента пият водка със старейшините и ядат месото, което донесоха със себе си. Странни гости са те, гнусят се от нашата гощавка…

Той замълча, а Белов не знаеше какво да му отговори. Тергуве влезе при тях и сложи пред двамата мъже две големи дървени чинии, пълни догоре с парчета еленско месо, от което се вдигаше пара. В една плоска чиния имаше сос от боровинки и къпини с парченца риба.

Рултетегин му благодари, кимвайки с глава, а Тергуве се поклони и излезе.

— Ще ти обясня за какво става дума — продължи шаманът. — Те не се смятат за гости. Те си мислят, че са господари.

Иван Пинович взе парченце месо с два пръста, топна го в соса и го сложи в устата си. А след като го преглътна, избърса бавно гъстите си черни мустаци.

Изведнъж Белов се сети, че не е ял нищо от сутринта. Избра си едно по-тлъсто парче, натопи го в соса от боровинки, къпини и риба и с удоволствие започна да дъвче.

Месото беше малко жилаво и имаше странен вкус. Ала сосът беше хубав, боровинките му придаваха сладост, от къпините леко киселееше, а рибата му добавяше изненадващ, но много подходящ аромат.

Саша действаше усърдно с челюстите си, но месото изобщо не омекваше.

— Мелгитанин, ние гълтаме еленското месо — подсказа му Рултетегин. — Човекът от тундрата никога не знае кога ще яде следващия път. И ако гълта месото, без да го дъвче, се засища по-добре.

Белов реши да се вслуша в съвета му и преглътна.

— Да не мислиш, че това е празник на лятото? — попита най-неочаквано шаманът. — Не е. Навремето той се наричаше другояче. Казвахме му празникът на Серту.

Добре, че Саша вече беше преглътнал месото, защото със сигурност щеше да се задави.

„Серту“… Днес вече бе чул тази дума. „Огън пада небе“ — преведе му я Павел. — „Метеорит“ — досети се Белов. Сега щеше да провери дали догадката му е вярна.

— Серту означава „божествен огън, слязъл от небето“ — каза Рултетегин. — Някога, много отдавна, когато онези, които живеят незримо сред нас, все още били голобради момчета, които не са впрегнали първия си елен, на нашата свещена земя слязъл огън, изпратен от великото Божество.

— Той предизвикал голям пожар… Тогава изгорели много млади и стари дървета. Серту дал топлината си на дърветата и изстинал. А на хората оставил светлината — ясна и чиста като светлината на Великата истина.

— Серту станал наш покровител и животът ни се променил. В тундрата дошли стада елени, рибата в реките никога не свършвала, а плодовете на храстите покрили земята с гъст килим…

— Тогава сме си мислели, че докато Серту е с нас, винаги ще бъде така. Моят прадядо, който е живял толкова отдавна, че вече дори не си спомням лицето му, станал първият Пазител.

— Серту ни помагал в лова и в боя, лекувал раните и болестите, но най-важното, което правел, било да направи така, че жените от нашия народ да се разделят с бременността си без болка. Нито една майка не умирала при раждане, нито едно дете не умирало от глад или от болест…

— Ето какво бил Серту за нас…

Белов слушаше шамана с интерес, макар дълбоко в душата си да възприемаше разказа на Рултетегин просто като красива приказка.

Иван Пинович замълча. Протегна ръка и напипа опушен бакърен чайник. Свали капака му и изсипа във водата съдържанието от едната плоска кутийка, което приличаше на сушени корени. Шаманът сложи чайника върху нажежените въглени и докато го чакаше да кипне, започна да тъпче къса глинена лула с тютюн, който извади от втората кутийка.

— Серту… — повтори замислено Рултетегин. — Светлината му сгрявала народа ни в най-лютите зими. Той пазел нашите елени от злите вълци. Носел ни мир и късмет. Но сетне… — Иван Пинович взе с пръсти едно въгленче от огъня. Белов си помисли, че ще се изгори и дори се наведе напред, но Рултетегин разпали лулата си и след това все така внимателно остави въгленчето на мястото му. — Някои мъже са приказливи като сойки и започнали да се хвалят пред мелгитаните с нашето съкровище. Слънцето довело два пъти пролетта по нашите земи, а на третия път заедно с пролетта дошли и белите хора. Те се нарекли експедиция и поискали да им покажат Серту.

— Моят прадядо — първият Пазител, им го показал с надеждата, че ще се успокоят. Но тогава мелгитаните поискали да им дадат малко парченце от камъка. Пазителят им отказал. Заповядал на племето да вдигне тихичко стана си през нощта и да се скрие в тундрата. Ха… Мелгитаните сигурно много са се изненадали, когато на сутринта открили, че са останали сам-сами.

— Пазителят отвел племето и отнесъл Серту. Така станало…

Водата в чайника завря. Рултетегин извади две чаши и наля в тях силната отвара. Едната чаша остави пред себе си, а другата даде на Белов.

— Пий, мелгитанин! Трябва да видиш това…

Той не посмя да не се подчини и поднесе чашата към устните си. Напитката беше много горчива и щипеше силно небцето и езика му, но Белов се застави да отпие голяма глътка.

— Пий, мелгитанин!

Гласът на Рултетегин вече напомняше гръмотевичен трясък и изпълваше юртата, а Саша не на шега се изплаши, че шатрата всеки момент ще се вдигне над земята и ще отлети нанякъде.

Отпи още веднъж и погледна шамана. Дали това стана наистина, или само така му се стори, но образът на Рултетегин изведнъж започна да се размазва и да потрепва. Пурпурните отблясъци на огъня станаха още по-ярки и заподскачаха по тялото и лицето на великана като ято бързи птици.

Рултетегин дръпна от лулата си и изпусна облаче сивкав дим. Саша гледаше това облаче като омагьосан. То се разпадна на безброй тънки струйки, които започнаха да тъкат неясни образи като с конци.

Шаманът продължаваше да говори, но Белов не го чуваше. По-точно, слушаше го, но думите се плъзгаха покрай ушите му и влизаха в самото му сърце.

— Първият Пазител бил смел и умен, но — уви! — не бил достатъчно хитър. Той имал чиста душа и не знаел на какво коварство е способен белият човек. Това е точно така, мелгитанин! Изминали още две пролети и веднъж в стана се появил един мъж. Той едва се държал на краката си, а цялото му тяло било покрито със струпеи и язви. На глезените му подрънквали парчета от синджири, те били впити чак до костите му, а оттам се носело зловоние. Моят прадядо — първият Пазител, бил виждал такива рани. И си помислил, че този мъж никога повече няма да може да стъпи на земята, защото краката му били почернели чак до коленете.

— Човекът не можел да говори и тихичко скимтял. Венците му били подути, а зъбите му се клатели. Той не можел да яде месо и Пазителят му давал мляко.

— Ако не бил Серту, този човек никога нямало да види новолунието. Но моят прадядо сложил камъка до мелгитанина и… Раните му започнали да заздравяват.

— Ловци разкъсали синджирите му. Вие, белите хора, ги наричате вериги. Мъжът започнал бързо да се оправя, а сетне… Ето какво се случило сетне…

Белов потръпна, защото видението беше много ярко. Стените на жилището се разтвориха, струйките тютюнев дим се сплетоха в сложни възли и образуваха страховита картина.

Един висок и слаб мъж с дълги бели коси се прокрадваше посред нощ през стана. Промъкна се покрай юртите и хвърли на кучето малко чироз. Псето изръмжа глухо и не се разлая.

Мъжът отметна завесата и влезе в юртата, в която живееше Пазителят. Ръката на предтечата на Рултетегин галеше увит с кожа вързоп, в който се пазеше най-скъпото му.

— Дай ми камъка, старче! — прошепна мъжът. Зад гърба си държеше ножница с къс нож.

Пазителят поклати глава и леко се усмихна:

— Нали знаеш, че не мога да ти го дам. Серту е наш.

— Дай ми камъка и няма да те убия! — каза дрезгаво мъжът и извади ножа от ножницата. Лицето му и цялата му фигура се сториха странно познати на Белов, сякаш вече ги беше виждал някъде. Но къде? Не можеше да си спомни.

— И да ме убиеш, и да не ме убиеш, това няма да промени нищо. Но Пазителят не може да даде онова, което е призван да пази.

— Така ли, инатливо човече! — изкрещя мъжът. — Сам си си виновен!

Той се хвърли напред като котка и преди старецът да успее да вдигне ръка, за да се защити, заби ножа в сърцето му чак до дръжката.

Убиецът грабна вързопа и го притисна до гърдите си.

— Серту! — каза алчно той. — Моят Серту!

Изсмя се и излезе от юртата в непрогледната нощна тъма. Краката му бяха дълги и бързи и мъжът тичаше като същински елен.

Меките велурени ботуши не оставяха никакви следи по земята, а мускулите му се напрягаха и не сещаха умора.

Но Пазителят виждаше с угасващия си взор своя душманин. Той протегна окървавената си ръка, стисна дръжката на ножа, който стърчеше от гърдите му, и рече:

— Проклет да си! И ти, и твоят род до последно коляно! — и умря.

На Белов му се зави свят. Почувства, че всеки миг ще се свлече на земята. Пред очите му се появи същият нож с късо острие в ножница от еленова кожа. Но той не беше съвсем същият като онзи, който зърна във видението си.

Сега в дръжката му беше вграден малък камък колкото нокът. И този камък излъчваше меко синкаво сияние.

 

 

Когато на вратата настойчиво се почука, докторът подскочи.

— Уотсън, отвори! — разнесе се гласът на Витя.

Фьодор пъхна лъжицата в буркана с компот от праскови и го скри под леглото. След това грабна кърпата, която висеше на рамката на леглото, и светкавично избърса мустаците и брадата си.

— Какво е станало? Пак ли се обади някой? — попита Уотсън.

Злобин завъртя глава.

— Не. Дойде факс. От Шмит. — Той дори не поглеждаше към Лукин. — Хайде да вървим, трябва да видиш това. — И Витя заслиза по витата стълба, трополейки с обувките си.

Уотсън захвърли книгата на леглото и хукна след него. Фьодор посегна да вземе отново компота, но се отказа и побърза да настигне приятелите си.

Витя даде пристигналия факс на лекаря. Черно-бялото изображение беше размазано, но въпреки всичко онова, което Уотсън видя, го накара да потръпне.

Той препрочете надписа под снимката: „Николай Василиевич Митрофанов. Търговец от първа гилдия.“

Фьодор надникна през рамото на Уотсън и рече:

— Е? А аз какво ви казвах? Прав ли съм?

Докторът остави внимателно листа на масата, сякаш се боеше от нещо, и придърпа лампата. И тримата се надвесиха над неясното изображение.

— Витя — рече шепнешком Уотсън. — Поправи ме, ако греша. Може би просто имам халюцинация? Може би спя? Ох! — извика, защото Фьодор го ощипа болезнено по ръката. — Не, не спя. Тогава кажете ми дали и вие виждате същото, което виждам аз.

— Разбира се — потвърди Лукин. — Това е призракът!

— Да — каза Витя. — Това е Князът!

От снимката ги гледаше познатото лице с груби и резки черти. С пронизващи сиви очи под гъстите вежди и гъста грива от бели коси. Това наистина беше Князът, който по необясним начин се бе озовал на страницата на списание „Вестител на Камчатка“ от хиляда деветстотин и осма година.