Александър Белов
Похищението на Европа (33)

32.

Ако Белов знаеше къде точно се намира петропавловската болница, сигурно щеше да накара Шмит да приземи машината в двора й. Но Саша си спомняше със сигурност къде се намира само къщата на Митрофанов, затова кацнаха на пътечката, която водеше към къщата. Приятна изненада очакваше Белов — освен Витя и Лукин, го посрещна и старият му познат генерал Веденски.

— Как е Лайза? — беше първият въпрос, който Саша зададе на Уотсън.

— Добре е. В болницата е, Олга е с нея. Ние също се канехме да ходим там, но…

— Какво има? — Белов огледа всички присъстващи.

— Ела, Александър — каза Веденски. — Ще ти покажа нещо.

Влязоха в централната зала. На бюрото имаше една дебела папка с червена кожена подвързия. Генералът извади от папката няколко листа и ги сложи пред Белов.

— Тези показания са достатъчни, за да свалят обвиненията от теб. А по-късно ще ми трябват, за да ги приложа към материалите по делото на господин Зорин.

Белов взе първия лист и започна да чете.

Аз, Любов Николаевна Фомичева, заявявам…

— Къде е тя? — попита Саша, след като изчете всичко докрай.

— Горе. Заключена е в стаята си — отвърна Веденски.

Без да каже нито дума, Белов се качи на втория етаж и отиде в дъното на коридора. Спря пред заключената врата, сякаш се замисли за нещо, след това превъртя решително ключа в ключалката и влезе. Дребничката крехка жена седеше на леглото. Големите й очи бяха пълни със сълзи. Той взе един стол, сложи го внимателно до леглото и седна.

— Защо? — попита.

Люба отново се разплака, но Белов поклати глава.

— Недей. — И пак попита: — Защо го направи?

Тя извади носната си кърпичка, избърса очите си и издуха носа си.

— Брат ми беше взел кредит от една банка. Искаше да започне свой бизнес. Но не успя да върне парите навреме. Зорин изкупи дълга му и започна да го шантажира…

— Защо не ми каза?

Жената сви рамене. Той въздъхна и отново отмести стола.

— Върви си! — каза й.

— Аз не знаех — започна да се оправдава бившата секретарка. — Дори не предполагах, че Зорин ще стигне чак дотам… Той ми каза, че му трябва парченце метеорит за анализ… И ми обеща…

Белов вече не я слушаше. Огледа стаята и видя, че Люба вече е успяла да събере багажа си. Двата куфара и чантата й бяха затворени.

— Таксито ще дойде всеки момент. Върви си. — И той излезе от стаята.

Белов слезе в централната зала и отиде при Витя.

— Извикай такси, нека да я закара на летището. И й дай пари, изплати й командировъчните.

— Шефе! — възмути се Злобин. — Вместо да я…

Белов не му позволи да довърши.

— Стига! Всичко свърши. Преживяхме го, направихме си изводите и вече сме го забравили. Край!

— Да. — Уотсън засука мустаци. — Ето на, вземеш, че направиш добро на някого, а пък сетне той те продаде за три копейки… Уф! — И махна с ръка.

Саша не можа да сдържи усмивката си.

— Уотсън! Недей да обобщаваш. Не всички жени са такива. Има и други. И аз… — Погледна към Шмит и се коригира: — И сега ние ще отидем при тях. Защото ние ги… — Замълча и погледна с очакване Дмитрий.

Той сви рамене и пъхна ръце в джобовете си, очевидно за да прикрие смущението си.

— Ами, да — каза. — Общо взето, обичаме ги, защо трябва да крием…

 

 

Изкъпан, гладко избръснат и с чисти дрехи, след половин час Белов влезе в болничната стая, където лежеше Лайза. Под мишницата си носеше някакво вързопче.

Олга стана да го посрещне. Погледна боязливо към Лайза, но сетне събра кураж и се хвърли на врата на Белов.

— Ти си жив и здрав? Слава богу!

Шмит, който стоеше зад гърба на Саша, се покашля високо.

— Ако някой се интересува… В което между другото много се съмнявам… Аз също съм жив и здрав. Лайза! След като тези двамата не ни обръщат никакво внимание, хайде и ние с теб да се целунем!

Олга пусна Белов и разцелува Шмит.

— Глупчо! Как бих могла да не ти обръщам внимание! Ти си толкова… Силен, мъжествен и смел!

— И съм два пъти кавалер на ордена „Златното руно“, моля да не се забравя! — добави. — А той — посочи с глава към Саша — не е нищо особено. Само някакъв си бъдещ губернатор на Камчатка.

Когато остана насаме с Лайза, Белов разгърна вързопчето.

— Лайза, това е Серту!

Тя докосна камъка.

— Серту, това е Лайза! — каза тя в същия дух.

Белов сложи ръка на корема й и изведнъж… Не, това просто не беше възможно, бременността й беше още в началото. Вероятно просто така му се стори. Стори му се, защото много искаше да повярва в това, но… Сякаш два чифта малки, но много силни крачета започнаха да ритат едновременно.

— Ти… усещаш ли нещо? — попита Белов Лайза.

Тя се усмихна.

— Разбира се. Аз усещам всичко. И те също усещат.

Саша целуна пръстите й и малко се притесни от сълзите, които най-неочаквано се появиха в очите му.

— Аз… малко се уморих — смутено изрече.

Дори нямаше нужда да казва това. Лайза разбираше всичко. Тя го галеше нежно по ръката и в прекрасните й очи се отразяваше синкавото сияние, което излъчваше Серту.

 

 

Вечерта Веденски изпрати шифрограма до администрацията на президента. Батин веднага отговори: „Чакайте указания“. Игор Леонидович не знаеше какви щяха да бъдат те. Батин не беше споменал нищо такова по време на последния им разговор. А през нощта събитията от последните два дни стигнаха до логичния си завършек.

 

 

Когато се върна от болницата, Белов веднага легна да спи. Той беше изтощен и смяташе, че нищо не би могло да го събуди, преди да са изтекли поне две денонощия. Но точно в полунощ някаква сила сякаш го накара да стане и да отиде до прозореца. Долу, по сребристата пътека от лунната светлина видя една висока фигура на човек с тояга в ръка. До краката на човека клечеше куче.

Макар да продължи да си мисли, че това е мираж, Белов се облече набързо и изтича надолу по стълбите. В ръцете си носеше вързопчето. Излезе навън и се втурна към човека с кучето.

— Иван Пинович! Вие ли сте? Как се озовахте тук?

Рултетегин се усмихна.

— Дойдох, мелгитанин! За да стигнеш донякъде, трябва да вървиш. Непрекъснато да вървиш. Има ли друг начин?

— Иван Пинович! Намерих Серту! — каза Белов, макар в същото време да имаше чувството, че Рултетегин вече знае всичко.

— Готов ли си да се разделиш с него? — попита шаманът.

— Разбира се. Той е ваш.

— Браво, мелгитанин! Виждам, че си се научил да прокарваш русло. Ето тук. — Докосна слепоочието си с дългия си пръст. — Това е по-важно, отколкото да притежаваш Серту. Късметът е капризен и изменчив. А умението никога няма да те подведе.

Той протегна ръка и Саша му подаде като хипнотизиран метеорита, увит в парчето обработена кожа.

Рултетегин пое внимателно камъка и го притисна до гърдите си като грижовна майка, която прегръща детето си.

— Серту! — прошепна.

След това свали торбата от гърба си, развърза я и сложи метеорита вътре.

— Каква награда искаш, мелгитанин?

— Награда ли? — не разбра Белов. — Нямам нужда от награда. Вече получих всичко. Нали сега мога да прокарвам русло?

Шаманът кимна.

— Петър и Павел — каза. — Те ще бъдат велики воини, можеш да не се съмняваш. Ще бъдат като теб.

Рултетегин се обърна и се отдалечи от къщата с широки уверени крачки. Белов не можеше да го остави да си отиде просто така, без да се сбогува с него. Той се опитваше да подбере нужните думи, но не можеше. Съзнавайки, че изрича някаква глупост, Саша извика:

— Иван Пинович! Все исках да ви питам. Защо вашето куче се казва Тума? Какво значи това?

Рултетегин спря за миг.

— Тума значи приятел. Приятелят винаги ти помага да намериш верния път, дори ако си сляп. — Помълча малко, а след това махна с тоягата си и каза: — Напред, Тума! Води ме, приятелю!

Шаманът крачеше след кучето по лунната пътека, а Белов имаше чувството, че те всеки момент щяха да се издигнат над асфалта и да тръгнат по нощното небе натам, откъдето Серту беше дошъл на земята.