Александър Белов
Похищението на Европа (22)

21.

— А-у-у-у! О-у-у-у! А-у-у-у! — виеше страховитият глас.

Силният вятър духаше откъм морето. Устройството, вградено в стената или в тавана, издаваше няколко звука едновременно, които се различаваха по тембър и по височина, сливаха се в един и ужасно напомняха човешки глас. Воят беше толкова силен, че заглушаваше трясъка от трошенето на дървото, виковете, ругатните и тропота на бойците от специалните служби.

Белов спря и си пое дъх в стаята, на чиято стена беше направена първата рисунка. Трябваше да забрави, че разполага с броени секунди и изобщо да не мисли за времето. Иначе, ако бързаше и се суетеше, нямаше да може да вземе правилно решение.

Светлината на угасващия ден се промъкваше през малките прозорчета и не му позволяваше да види бледото синкаво сияние. Но картината, изобразяваща хищно озъбения делфин, стоеше пред очите му. Сякаш я виждаше все така ярко и ясно.

В следващата стая трябваше да е нарисувано момичето, а в последната, върху чугунената вратичка на зиданата печка трябваше да се намира бикът. Тази загадка от къщата на Митрофанов остана неразгадана. И Белов разполагаше с няколко секунди, за да намери отговора й.

И така, делфинът, момичето и бикът бяха нарисувани със специална боя, към която бе добавено малко от блестящото вещество на метеорита. Но защо се намираха в различни стаи? Търговецът Митрофанов, който всъщност бе Ерофей Кистеньов, спокойно би могъл да направи рисунките на една и съща стена. Защо му е трябвало да изрисува цялата задънена част от анфиладата?

Може би, за да покаже, че това изобщо не е задънена част? Преминаването от една рисунка към друга те караше да търсиш липсващата част от картината и да вървиш от делфина към бика.

Едва ли тайната вратичка беше скрита под изображението на делфина или Европа, защото стената беше вътрешна и разделяше анфиладата от централната зала. Освен това тази вратичка (ако съществуваше) не можеше да се отвори, без да се изкърти мазилката. Но в такъв случай тя вече нямаше да е тайна.

„Значи, е при бика!“ — реши Белов. Всичко съвпадаше. Последното изображение бе направено върху чугунената вратичка, но страшната муцуна на бика можеше да бъде видяна само ако се доближиш плътно до зиданата печка и заобиколиш най-близкия й ъгъл.

„Точно така! — помисли си той. — Та нали Митрофанов е правил тези рисунки, без да знае, че художникът Серов ще нарисува втори вариант на картината. И вероятно е смятал, че е единственият й притежател, което означаваше, че се е мислел за единствения човек, който познава всичките й фрагменти — делфина, момичето и бика. Ако никога не бях виждал «Похищението на Европа» в Третяковската галерия, дори и през ум нямаше да ми мине да търся бика, още по-малко върху вратичката на зиданата печка. Първите две рисунки породиха у мен чувството за нещо познато, но в същото време и недовършено, затова продължих да търся липсващия елемент, макар да не бях напълно сигурен, че той съществува.“

Без да губи време, Белов се отправи към последната стая. Тук нямаше малки прозорчета и цареше непрогледен мрак, ала сиянието не се набиваше на очи и ако човек не знаеше предварително къде да търси, много трудно би открил главата на бика.

Саша се приближи до зиданата печка и опипа студените изпъкнали кахлени плочки. Заобиколи острия ъгъл, клекна и видя рисунката в цялата й разтърсваща простота.

— Е, какво? Открадна ли Европа? — попита Белов.

Грохотът, трясъкът и виковете ставаха все по-силни. Саша завъртя дръжката и отвори вратичката. И съжали, че този път нямаше фенерче, но си помисли, че в краен случай и дисплеят на мобифона щеше да му свърши работа.

Дръпна предпазителя и втъкна пистолета в колана на дънките си отзад, та оръжието да не му пречи да пълзи. Пъхна главата и раменете си в пещта и натисна бутона на мобифона си. Светлината на дисплея озари каменния тунел.

Пещта беше толкова голяма, че през нея би могла да мине дори малка кола. По решетката имаше пепел.

Белов опипа отвора и изведнъж откри малко резе, скрито в чугунена рамка. Оказа се, че вратичката можеше да бъде заключена от вътрешната страна. Това едва ли беше случайно, защото на кого би му хрумнало да затваря пещта отвътре?

Белов се отблъсна леко от пода и се скри във вътрешността на пещта. А вътре клекна и се обърна. Светлината на дисплея му беше достатъчна, за да види кръглата дръжка, която едновременно задвижваше четири резета — по едно от всяка страна на отвора.

Затвори плътно вратичката зад себе си и натисна кръглата дръжка. Наложи му се здравата да се понапъне, за да задейства механизма, който беше доста повреден. Разнесе се силно изщракване и четирите резета застанаха на мястото си.

Белов запълзя напред към комина.

Според него вече бе пропълзял около двайсетина метра, когато усети, че стената вляво от него се разтърсва от тежестта на ритмични удари. Баретите трошаха поредната врата.

„Значи — досети се Белов, — коминът заобикаля цялата сграда, а самите стени са кухи и служат за нещо като радиатори.“

Много се изненада от това. Подобно решение бе приложил Константин Мелников, когато строил прочутата си „кръгла къща“ на улица „Кривоарбатска пресечка“.

Но в такъв случай това означаваше, че можеше да пропълзи през стените на къщата чак до покрива, а горе, до комина, щяха да го чакат бойците с белезници в ръце.

Подобна перспектива не го устройваше. Нямаше смисъл да влиза в печката, за да чуе как се закопчават гривните на китките му. Продължаваше да вярва, че всичко това не е направено току-така — нито рисунките по стените, нито резетата от вътрешната страна на вратичката.

Това му вдъхна сили и той запълзя по-бързо. Но, изглежда, не прецени добре движенията си и се спъна, ако изобщо можеше да се каже, че човек, който пълзи, може да се спъне.

Мобифонът му падна на дъното на комина, а Белов политна напред и едва не си разби носа. И със сигурност щеше да го разбие, ако не беше изпънал ръце навреме и не бе предотвратил падането си.

Под меката пухкава пепел имаше грапава зидария, която на места беше остра като брадва. Саша усети болка в издраните си длани.

Сдържа вика си и се извърна. Мобифонът му светеше на два метра зад него и той си помисли, че това е единственият източник на светлина, с който разполагаше. Трябваше час по-скоро да се върне и да вземе апарата, иначе дисплеят щеше да угасне и тогава за нищо на света не би могъл да открие мобифона си.

Започна да се обръща, но, изглежда, направи твърде рязко движение, удари болезнено главата си в свода и тихичко изруга.

Така изгуби още две скъпоценни секунди. Изведнъж светлината на дисплея бързо започна да губи силата си.

— Не! — възкликна Белов и се втурна към мобифона си, но в този миг екранът на неговата „Нокиа“ окончателно угасна и той се озова в пълна тъма.

Стана толкова тъмно, че той не можеше нито да различи разстоянието, нито да избере правилно посоката.

Саша започна да шари с ръка по дъното на комина. Раздраните му длани продължаваха силно да го болят, те бяха изгубили чувствителността си.

Той вземаше всяка неравност за своя изгубен мобифон. Всеки път си мислеше, че това е апаратът, и всеки път го очакваше разочарование, защото това беше поредната тухла, която стърчеше от неравната зидария.

Най-сетне му се стори, че го намери. Белов стисна пръстите си в юмрук, но те прилепнаха плътно до дланта му и в ръката му се озова само пепелта.

— По дяволите! — извика той. Шансовете да намери апарата намаляваха с всеки изминал миг, а без тази светлина пътешествието му по дългия комин се превръщаше в напразно губене на време. — По дяволите! — В отчаянието си удари с юмрук по неравния под и изведнъж…

Усети как дъното се изплъзва изпод краката му. Някъде долу се чу силно равномерно тиктакане, сякаш в зидарията беше скрит часовников механизъм. Въздухът се сгъсти, застояла сладникава смрад облъхна Белов, той изгуби равновесие и полетя в тясната шахта, която се спускаше вертикално надолу.

Тя беше толкова тясна, че Саша едва се провираше през нея. Това до голяма степен забави падането му, но всеки медал си има и обратната страна. Белов издра раменете си, а леката бяла риза се превърна в мръсна дрипа.

След няколко секунди падна върху нещо меко, което изхрущя и се разпръсна под тежестта му. Разнесе се отвратително силно цвърчене, а в тъмнината блеснаха стотици червени точки — това бяха свирепите очи на плъховете.

Саша побърза да се изправи и се изтупа. Падайки долу, той бе попаднал право в котилото на плъховете и сега разярените опашати твари жадуваха за мъст. От отворения люк върху него се сипеха сажди, а от тях носът го сърбеше, а очите му сълзяха.

Мобифонът, който остана някъде горе, изведнъж иззвъня.

„Тъкмо навреме — помисли си Белов. — Сигурно, след като не ме откриха в последната стая, ще поискат да им кажа къде съм и да се предам. Ама, че смешно, честна дума! На какво разчитат?“

Мобифонът светеше, подскачаше и се приближаваше към дупката.

„Хайде, още малко“ — примоли се Белов. Той вече виждаше как мобифонът му балансираше на самия ръб. Още две-три позвънявания и щеше да падне право в ръцете му.

Равномерното тиктакане отново се разнесе. Този път то беше по-силно, защото механизмът се намираше някъде наблизо. Противотежестта изчака малко, започна да се придвижва в обратната посока и люкът постепенно се върна на мястото си.

Белов започна трескаво да опипва стените с надеждата да намери тайна ръчка или бутон, само и само да спре противотежестта. В никакъв случай не искаше да остане затворен в този каменен чувал без светлина, насаме с пълчищата гладни плъхове.

Изведнъж мобифонът му престана да звъни и Белов си помисли, че търпението на онзи неизвестен човек, който искаше да си поговори с него, се бе изчерпало съвсем ненавреме. Какво му костваше още малко да подържи апарата до ухото си?

Зад тънката преграда, най-вероятно от дясната му страна, както му се струваше в този момент, се чуваше движение на зъбчато колело и шум от опъване на въжета. Неумолимият механизъм продължаваше да работи. Още малко и люкът щеше да се затвори. И какво щеше да прави тогава? Да се бори с плъховете, доколкото му стигнат силите?

— Ей, вие! — извика той. — Някой да си спомни за Саша Белов! Обадете ми се!

И изведнъж… Това беше прекалено хубаво, за да е истина, но се случи. Мобифонът отново зазвъня.

Белов вдигна глава и се загледа нагоре, без да обръща внимание на саждите, които се сипеха право в очите му. Апаратът звънеше. Движението на механизма зад стената се ускори, а шумът от опъването на въжетата се смени с досадно скърцане на метал.

Мобифонът вече беше на ръба на самия кладенец. Олюля се, наклони се на една страна и полетя право в ръцете на Саша. В същия миг се чу удар на метал в метал и плочата, с която се затваряше люкът, застана на мястото си, отцепвайки подземието от комина.

Саша хвана мобифона и натисна бутона за свързване. Но напразно. Той се намираше под земята, в лабиринта, изкопан право в скалната маса, и сигналът не можеше да пробие през масивната гранитна преграда.

На дисплея се изписа „Търсене“. Саша отвори менюто и видя от кого са двете обаждания.

Първото беше от Шмит. А второто…

„Странно — помисли си той. — Това пък какво значи?“

Но нямаше време да размишлява. Усети, че грабливите нокти на лапичките пробиваха дънковия плат и се изкачваха все по-нагоре и по-нагоре. Плъхът вече се бе покатерил почти до дясното му коляно, а други два плъха скочиха едновременно на левия му крак.

Белов замахна силно с ръка и отхвърли единия плъх от тялото си, а след това разтърси крака си и се отърва и от другите плъхове. Реши да не чака следващото нападение на тварите и премина в настъпление, като отчаяно тъпчеше пищящия жив килим.

Надигна се страшен вой, дългите голи опашки се плъзгаха по глезените му, но след малко плъховете започнаха да отстъпват. Свирепите пламтящи очи застинаха на почетно разстояние от човека там, където той не можеше да ги достигне.

Белов едва успяваше да сдържи отвращението, но все пак си пое дъх.

— Трябва да намеря изхода — извика, за да се окуражи. — Тук задължително трябва да има изход. Той винаги съществува, просто трябва старателно да го потърсиш.

Погледна батерията на мобифона. Той беше зареден почти изцяло. Натисна бутона и насочи дисплея пред себе си. Слабата несигурна светлина разкри дълга черна дупка, която водеше в неизвестна посока. Размерите й бяха толкова големи, че беше достатъчно само да се наведе, за да мине през нея.

Обърна се на сто и осемдесет градуса. В обратната посока имаше още една такава дупка. Обърна се надясно и видя още един тунел. Наляво се виждаше същото.

Саша стоеше в средата на кръстовището от подземни тунели, прокопани в земята. Трябваше да избере една от посоките и да стигне до края й.

Освети пространството над главата си и направи малка резка с дръжката на пистолета, та ако му се наложи да се върне, да не обърка тунела и да не тръгне повторно в същата посока.

След като свърши с приготовленията си, той пое напред, усещайки противно пльокане и тъничко хрущене, сякаш стъпваше по пергамент. За миг се замисли какво би могло да пльока и да хрущи и едва не повърна.

По-добре беше да не мисли за това.

 

 

— Какво? — попита Олга.

Шмит сви рамене.

— Не се обажда. Сигурно е зает. Или спи. Или пък гледа телевизия.

Той прекъсна повикването и прибра мобифона в джоба си.

Самолетът, извършващ полета от Москва, беше кацнал в Петропавловск-Камчатски преди петнайсет минути. Шмит и Олга стояха в залата за пристигащи и чакаха лентата да докара скромното им имущество — две малки пътни чанти.

— Да спи ли? — подсмихна се Олга. — Или пък да гледа телевизия? Имам чувството, че говорим за различни хора: аз говоря за Белов, а ти говориш за някой друг.

— Ами, тогава не зная — отвърна той. — Честно казано, изобщо не мога да разбера цялата тази работа. Ти се държиш като прилежна съпруга, обаждаш се и предупреждаваш мъжа си, че скоро ще си бъдеш вкъщи. Какво искаш от него — да натика набързо любовниците си в гардеробите или да ги скрие под леглото?

Олга забели очи, защото Шмит понякога говореше такива глупости, че направо й прилошаваше.

— Какво общо има това?

— Има — повиши глас той. — Нали и без това след половин час ще бъдем там. Защо му се обаждаш?

Олга не му отговори. Как можеше да обясни на един мъж какво изпитва? Той мислеше в прости и ясни категории от сорта на „две и две прави четири“ или „Волга се влива в Каспийско море“. И нямаше никаква представа какво означава женската интуиция, за която в най-добрия случай щеше да каже: „женски глупости“. А в най-лошия — да се усмихне презрително.

И затова, тъй като не искаше да губи време в празни спорове, извади мобифона си и набра номера на Саша. Апаратът й отвърна с дълги сигнали. Олга чакаше търпеливо, без да прекъсва повикването. Сигналите следваха един след друг, но тя кой знае защо усещаше, че не бива да бърза. И продължаваше да чака, без да обръща внимание на ехидната усмивка на Шмит.

В мембраната се разнесе мелодичен звук и механичният глас каза: „Временно няма достъп до този номер“.

Олга кимна, сякаш изобщо не бе очаквала да чуе нещо друго.

— Какво, намери ли го? — попита Дима.

— Потърсих го — поправи го тя.

— А защо се обаждаш, след като не искаш да го намериш?

— Няма значение. Ето чантите ни, вземи ги и да вървим. Знаеш ли адреса?

— Бившата къща на търговеца Митрофанов — отвърна Дмитрий.

Той стоеше, загледан в приближаващите се по лентата чанти, и си мислеше, че капитанът не го подведе, защото на летище „Домодедово“ не откриха универсалния нож на диверсанта. Вярно, ножът не му потрябва за отвличането на Олга и той дори не можеше да си представи някаква ситуация, в която би му свършил работа.

„Но за сметка на това — помисли си — ще направя хубав подарък на Саша. Той обожава такива неща.“

Честно казано, той също ги обожаваше, но гледаше да не го показва, защото се чувстваше някак неудобно като голям чичко, който още не се е наиграл на война.

Не му се искаше да се разделя с ножа, но един подарък беше толкова по-ценен, колкото повече не ти се ще да се разделиш с него. А освен това такова нещо като универсалния нож на диверсанта в някакъв момент можеше да ти спаси живота.

„Вярно — мислеше си Дима, — това не се отнася за нашата ситуация.“ Той беше прекалено рационален и напълно лишен от предчувствия човек.