Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (16)
Оригинално заглавие
Похищение Европы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Похищението на Европа

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2006 г.

ISBN: 954-9395-48-0

История

  1. — Добавяне

29.

Игор Леонидович Веденски успя да хване самолета на Домодедовските авиолинии, който излиташе от Москва в 18.15 часа. Предстоеше му да лети близо девет часа. Генералът никога не беше обичал кой знае колко полетите. Не заради страх от височините и не защото се боеше от катастрофа. Просто в самолета се чувстваше откъснат от целия останал свят.

Седиш в тясната пластмасова кутия, слушаш напрегнатото сумтене на съседите си, въздишките на чувствителни госпожици и подвикванията на пияните мъже. Кой знае защо никой от пътниците не успяваше да запази спокойствие и да сдържа емоциите си. На височина девет хиляди метра фактически никой не оставаше равнодушен към факта, че твърдата майка земя е страшно далеч! Въпреки че според статистиката много повече хора загиваха в автомобилни катастрофи, но статистиката беше нещо, което… Сухите й цифри се възприемаха много по-лесно, когато си седнал на мекия диван пред телевизора. А в самолета нещата все пак изглеждаха другояче. Докато си над облаците, дори едно такова прозаично събитие като отиването до тоалетната ти се струва важно и рисковано.

Веденски принадлежеше към онази многобройна група пътници в самолетите, които изобщо не се стряскаха от самия полет. Стряскаше го друго — теснотията, дългото седене в креслото, изработено за някакво митологично средностатистическо човешко същество, което очевидно бе напълно лишено от система за кръвообращение, и принудителното бездействие. Генералът дори не можеше да се свърже със земята и да обсъди неотложните въпроси.

Вярно, разполагаше с документите, които Батин му връчи. Да остави Зорин, който напираше към властта с цената на физическото унищожение на Белов, за Игор Леонидович беше абсолютно неприемлив вариант. Генералът започна да чете листовете с гриф „За служебно ползване“ и след известно време с изненада откри, че това четиво го грабна почти със същата сила, с която би го завладял някой моден бестселър.

Не си водеше никакви бележки по полетата, макар че това беше напълно допустимо, защото му бяха дали ксерокопие, а не оригинали, но ясният му аналитичен ум избистряше самостоятелно и без помощта на записки различните обвързаности и схеми.

Блестящото юридическо образование, получено във Висшата школа на КГБ, му позволяваше да определи каква линия щеше да поддържа защитата от многобройни адвокати. Генералът виждаше кои моменти в обвинението можеха да изглеждат спорни и кои — несъмнени за съда. Той временно оставяше настрана първите и се съсредоточаваше върху вторите.

Изчете дебелата папка с обем от почти триста печатни страници за четири часа. Естествено, в нея беше събрано далеч не всичко. Вероятно материалите по делото бяха няколко десетки тома, а в тези документи се съдържаше само най-важното, „есенцията“, но и това беше достатъчно на Игор Леонидович, за да разбере, че Виктор Петрович щеше много дълго да лежи в затвора.

Държавната машина — това тежко и тромаво съоръжение, бе започнало бавно да набира скорост. През последните десет години в Русия се случиха невъобразими неща. Никога досега в световната история не бе имало преразпределение на собствеността от такъв мащаб. Най-богатата страна на света беше разграбена. Размахът на кражбите беше такъв, че страната изостана дори далеч след Африка, а там, както е известно, се краде в нечувани размери.

Но сега, когато Батин смени вечно пийналия мъж с подпухнало лице на президентския пост, ситуацията започна да се променя. Новоизлюпените милиардери, които бяха усвоили до съвършенство схемите за източване на държавни (тоест на народни) пари, притихнаха и се кротнаха. Преди те тръбяха за своята гениалност, която им помагала да спечелят колосални средства, а пресата и политиците предпочитаха да мълчат за това, че тези средства не са спечелени, а са откраднати.

След идването на Батин на власт нещата най-сетне започнаха да се наричат с истинските им имена. Нямаше как да спечелиш милиарди, без да произвеждаш нищо! Бил Гейтс беше натрупал състоянието си, като продаваше на целия свят програмни продукти, семейство Марс търгуваха с шоколади, „Проктър енд Гембъл“ с пот на чело пакетираха прах за пране и паста за зъби и единствено нашите новородени олигарси успяваха да направят пари буквално от нищото. От въздуха!

И на всичкото отгоре важно се пъчеха и се чувстваха равни на Господа Бога. Измина едно десетилетие и се оказа, че това не е точно така. Държавата най-сетне се размърда, а прокуратурата много ясно обясни за какво става дума. Погледнато отблизо, стана ясно, че олигархът може да лежи в затвора точно както всеки друг простосмъртен, осъден за кражба на чуждо бельо или за пиянско сбиване.

И тогава „великите бизнесмени на нашето време“ завряха амбициите си на онова място, което слънцето никога не огрява, и полека-лека се изнизаха в чужбина като ято прелетни птици.

Чужбина! Руснакът винаги е вярвал много силно в справедливата и разумна чужбина, защото там нещата си вървяха както трябва. Там цареше пълно благополучие и всеобщо разбирателство, за разлика от родното безобразие и свинщина.

Веденски подозираше, че изтичането на руски капитали в чужбина е свързано точно с това. Защото олигарсите са хора като всички останали. Те също наивно се надяваха, че умните мениджъри в чужбина ще могат да накарат откраднатите пари да работят. А те само ще си крадат. Понеже още не сме се научили от тях да управляваме капитали и да правим изгодни капиталовложения.

Това беше причината и за непрекъснатите вопли във вестниците, че Русия е „зона за рисков бизнес“. Но се получаваше нещо странно: най-големите западни корпорации (на първо място — за хранителни стоки и автомобили) кой знае защо не се страхуваха да рискуват, строяха заводите си тук и ги караха да работят. А нашите не можеха да го направят. Може би проблемът не беше в неумението? Защо „Форд“ и „Макдоналдс“ носеха огромни печалби, а нашите съсипваха всичко?

Веденски отдавна бе забелязал, че руските олигарси имаха много притеснени физиономии. Сякаш непрекъснато се измъчваха от два въпроса и все не можеха да намерят отговорите им: как докопах всичко това и какво да правя с него по-нататък? Естествено, държавните структури (например тази, към която принадлежеше Веденски) забелязаха притеснението на родните новобогаташи, съжалиха се над тях и им се притекоха на помощ.

Игор Леонидович държеше папка, в която беше ясно изложено как господин Зорин е докопал благините. Е, и какво щеше да прави с тях по-нататък… Общо взето, това също можеше лесно да се разбере, защото в страната беше пълно с гладни пенсионери и хора на държавна служба, които влачеха жалко съществуване с мизерните си заплати.

Но въпреки цялата си вродена омраза към клана на високопоставените крадци, които бяха успели да отмъкнат най-тлъстото парче от баницата, Веденски винаги отделяше Александър Белов от тези хора, които си приличаха като братя близнаци в затворнически дрехи. Защото той наистина страшно се различаваше от всички останали.

Генералът най-добре от всички знаеше с какво започна Белов и докъде стигна. Да, Саша използваше съмнителни методи, но това беше по времето, когато други просто не съществуваха. И трябваше ли да бъде обвиняван за това?

Освен това Веденски знаеше и още нещо. Белов винаги бе имал някакъв вътрешен живец, който му позволяваше да не се променя, независимо от това какво му се случваше и колко пари имаше в личната си сметка. Защото Александър знаеше на каква цена е спечелено неговото състояние и как трябваше да го използва. Но най-важното бе, че не беше поразен от вируса на бясното противопоставяне на държавата. Признаваше съществуващите правила на играта и много добре виждаше чертата, която в никакъв случай не биваше да се пристъпва. Вероятно точно затова Батин му симпатизираше.

Веденски беше в добро настроение, тъй като усещаше, че мисията му ще бъде успешна. Но за целта трябваше много добре да състави план на действията си. Компроматът срещу Зорин беше само един инструмент за натиск и нищо повече. Но първо трябваше да свали ужасното обвинение, което висеше над Белов.

От разговора си с Лайза разбра, че Саша е обвинен в убийство. Неопровержимите улики бяха налице, но точно заради това ситуацията изглеждаше много абсурдна. Ключовият елемент беше ножът с отпечатъците на Белов — оръдието на убийството, което е било намерено на местопрестъплението. Естествено, инсценировката беше твърде примитивна, но за сметка на това — ефектна. И трябваше да се започне точно оттук — да се установи как ножът, който е бил в къщата, се е озовал в ръцете на убийците. Генералът моментално отхвърли като пълна глупост идеята, че Белов е убиец.

Той също така изключи от списъка на заподозрените и Лайза, макар че му трябваше известно време, за да вземе това решение. От собствен опит знаеше, че мотивите за едно престъпление могат да бъдат много объркани и на пръв поглед абсолютно невероятни.

И все пак… Веденски извади Лайза от сметката и остави Витя, Уотсън, Лукин и Люба в качеството на вероятни помощници на Зорин.

„Един от тези четирима е“ — реши и се облегна назад. Предстоеше му да лети още четири часа и нещо и генералът искаше малко да поспи, та някак да компенсира часовата разлика. Все пак той излетя от Москва привечер, а щеше да кацне в Камчатка точно по обяд. Щеше да е нелепо да отиде да спи в хотела, когато го очакваха важни дела.

Веденски сложи папката зад гърба си, облегна глава назад и след две минути вече спеше. Той можеше моментално да изключва. Беше си създал този навик по време на дългата си служба.