Александър Белов
Похищението на Европа (18)

17.

Саша имаше чувството, че обратният път от Илпирск до Петропавловск-Камчатски трая много по-дълго. Но вероятно просто му се струваше, че е така, защото всяко завръщане винаги е дълго. Пък и часовникът не подсказваше нищо подобно.

По време на полета Зорин на няколко пъти се опита да подхване непринуден разговор с него, но той само се усмихваше загадъчно и си мълчеше. Освен това двигателят бучеше толкова силно, че не се чуваше нито дума.

Когато вертолетите се подготвиха да кацнат в Петропавловск, часът беше десет и половина. Машините се приземиха близо до диспечерската кула. Белов, Зорин, Хайловски и журналистите стъпиха на тревата, която също беше гъста и зелена, но все пак се различаваше от онази в Илпирск. Очевидно в нея имаше по-малко живот.

Първото нещо, което направи Белов, бе да включи мобилния си телефон (по време на полет мобифоните задължително трябваше да бъдат изключени) и да се обади на Витя. Щом чу гласа на шефа си, Злобин се зарадва неописуемо и обеща след петнайсет минути да бъде при него.

След това Саша отиде при журналиста, облечен и подстриган като московчанин, и му върна раницата, якето и табакерата с думите:

— Дай ги на приятеля си. И му кажи, че на един мъж на неговата възраст никак не му отива да пуши трева.

Журналистът боязливо се огледа.

— Надявам се — рече, подбирайки старателно думите си, — че за в бъдеще това няма да ви…

— Никога не съм доносничил за никого — прекъсна го Белов. — Просто зная, че човек се отдава на тази гадория от безделие. Нека да си намери някаква работа, която ще го погълне изцяло.

Той се обърна и тръгна към края на полето — там, където започваше неравният асфалт на пътя.

Витя пристигна дори по-бързо, отколкото му бе обещал. Огромната черна тойота се появи на хоризонта като малка точка, която се уголемяваше с всяка изминала секунда. Джипът спря пред Белов, оставяйки черни следи по асфалта.

Злобин изскочи от колата и с преувеличена бодрост започна да разтърсва ръката на Саша.

— Шефе — нареждаше той, — толкова се радвам. Как мина пътуването ви? Наред ли е всичко?

Белов го изгледа внимателно и се качи в колата, без да каже нито дума. Злобин подкара тойотата.

— Как мина пътуването ви? — повтори. — Видяхте ли се с Рултетегин?

— При мен всичко е наред — отвърна Саша. — Но ако съдя по това, че ми говориш на „ви“, при вас май се е случило нещо.

Витя се направи, че изцяло е съсредоточен в пътя.

— Олеле! — мърмореше тихичко. — Какви дупки… Оттук може да се минава само с трактор…

— Какво е станало? — попита спокойно Белов. — Недей да протакаш, нали и без това ще науча каквото трябва.

Витя осъзна, че рано или късно трябваше да му разкаже всичко. Вярно, той не знаеше с какво да започне. И как да формулира по-деликатно мисълта, че жената, на която Белов имаше пълно доверие, се бе оказала…

— Уф-ф-ф! — въздъхна. — Виж какво, Саша… Само не се ядосвай… Добре, че забелязахме това навреме… Сега вече всичко ще е наред… Абе, общо взето, Лайза…

— Зная — каза Белов. — Вече зная всичко и много се радвам. Хайде да минем през пазара и да й купим един голям букет цветя. Имаш ли пари в себе си, защото аз нямам нито копейка? В тундрата тези хартийки нямат абсолютно никаква стойност.

— Ти знаеш, че… Знаеш ли? — Витя окончателно се обърка.

Оказваше се, че Саша вече беше в течение и се канеше да й подари цветя, макар че според Злобин Лайза по-скоро заслужаваше един хубав бой. От изненада едва не подмина нужния завой, но в последния момент овладя колата и потегли към града, а не към къщата на хълма.

— Да — изрече замечтано Саша. — Вярно, малко странно е да чуеш такова нещо от чужд човек, но това е човек, на когото не може да не вярваш.

— От Зорин ли го чу? — Нещастният Витя окончателно престана да разбира каквото и да било. — И той ти призна всичко, така ли?

Саша се засмя. Смееше се силно и весело, така както можеха да се смеят само истински щастливите хора.

— Какво общо има с това Зорин? — едва успя да изрече. — Не, това не е негово дело. По-точно, не съвсем… Голям човек си, нали разбираш за какво става дума? Не, виновникът за тържеството съм аз. А пък това ми го каза Рултетегин.

Злобин стисна силно волана. Изобщо не можеше да разбере за какво си говорят.

— Чакай малко, Саня — изрече бавно Витя. — Рултетегин ти е казал, че…

— Че скоро ще стана баща… — довърши вместо него Белов.

Тойотата поднесе встрани. Влезе в насрещното платно, сетне мина през крайпътната канавка и продължи да се носи около десетина метра. Белов се хвана за дръжката, която стърчеше от таблото, и го направи тъкмо навреме, иначе щеше да пробие тавана с глава и да излети навън.

Добре, че на пътя нямаше други коли. Витя дойде на себе си и върна колата на шосето.

— Не разбирам — каза Саша, след като си пое дъх. — Защо реагираш толкова бурно? Да не би да ревнуваш?

— Господи, шефе! — възкликна Витя. — Значи Лайза… Какво?

— Лайза е бременна — кимна той.

Витя не знаеше дали да плаче, или да се смее. Камък му падна от сърцето.

— Бременна ли е?

— И то с близнаци — уточни Белов. — Две момченца — Петър и Павел.

— Естествено… „Всичко е дори два пъти по-добре, отколкото тя предполагаше“ — изрече той кой знае защо с американски акцент и изведнъж изкрещя: — Ама, че идиот?!

— Кого имаш предвид? — не разбра Саша.

— Не ми обръщай внимание, шефе. — Злобин вдигна ръка от волана и започна отчаяно да търка очите си. — Това е от радост. Не ми обръщай внимание. Сега ще отидем на пазара, ще вдигна задната седалка и ще натъпча цялото купе с цветя, ще купим толкова, колкото може да побере тази консервена кутия. Господи — прошепна. — Колко е хубаво!

Саша гледаше притеснено Витя. Не очакваше такава бурна реакция и не можеше да предположи от какво е предизвикана тя.

Белов предпазливо започна да задава уточняващи въпроси, на които Витя отговаряше еднозначно: „Аз съм идиот, шефе“ и „Не ми обръщай внимание“. От време на време вдигаше очи към небето и шепнеше: „Господи, колко е хубаво“, макар тази фраза да бе по-скоро част от репертоара на Фьодор, отколкото на железния Злобин.

„Поуката е — помисли си Белов, — че не бива да ги оставям дълго време сами. Без мен са като малки деца.“

На пазара Витя взе юздите в свои ръце. Той наистина вдигна задната седалка, тръгна покрай цялата редица от сергии с цветя, посочваше най-големите букети и се разпореждаше да ги пренасят в джипа.

Цветята му струваха две месечни заплати, но това не го възпря. Той едва успя да затвори вратата на багажника. Розите стърчаха от отворените задни прозорци. А когато зави по пътечката, която водеше от шосето към къщата, натисна клаксона и не вдигна ръка от него.

Очите му блестяха. Витя мърдаше беззвучно устни и непрекъснато повтаряше: „Ех, че хубаво!“ Около половин час, след като радостните викове, поздравленията и шегите по повод завръщането в семейството малко постихнаха, когато Фьодор тържествено се закле все пак да приготви страхотен плов (въпреки липсата на брезови дърва), когато Витя и Люба тръгнаха за града да купят вази за цветята, а Уотсън бе обладан от желание („Сериозно! Ще изясня за какво става дума!“) да си поговори с гинеколога и отиде да се издокара с най-хубавия си костюм, Белов и Лайза най-сетне останаха сами.

— Защо не ми каза нищо? — попита Белов, обсипвайки с целувки врата, раменете и ръцете й.

— Защото не бях сигурна! — отвърна тя. — За пръв път ми се случва. Мислех, че по време на бременност мензисът спира, но при мен кой знае защо продължи. Вярно, не беше чак толкова обилен както обикновено. И затова реших да отида в клиниката към американското консулство. Там ми направиха всички изследвания, прегледаха ме и с ултразвук и потвърдиха, че зародишите са два. Това е рядкост, но се случва. Няма нищо патологично.

— А защо не отиде при нашите специалисти?

— Не забравяй, че аз съм американска гражданка. Нямам нито руски паспорт, нито жителство.

Саша се навъси.

— Значи и децата ще бъдат американци?

— Това вече зависи само от нас — отвърна тя.

Белов взе наръч червени рози, сложи ти в сгънатата й в лакътя ръка и застана на коляно пред нея.

— Мис Донахю! — изрече решително. — Позволете ми да се възползвам от този изключително удобен случай и да ви направя едно предложение…

— На което аз не мога да откажа — довърши Лайза вместо него, имитирайки неподражаемия Марлон Брандо в „Кръстникът“. — Цялата съм слух, господин Белов!

— Мис Донахю… — Гласът на Белов омекна, той хвана внимателно крайчеца на бялата рокля на Лайза, сякаш се докосваше до национална светиня, и го вдигна към устните си. — Лайза! Моля те, стани моя жена!

Тя се усмихна коварно.

— Не съм готова да отговоря веднага. Трябват ми три дни за размисъл. — Видя, че Саша се натъжи. — Но тъй като трябва да се вземат предвид някои интересни обстоятелства… — Тя погледна към корема си. — Та понеже трябва да се вземат предвид някои обстоятелства, аз съм готова да огранича размисъла си… Да речем, до три секунди.

— Чакам — възкликна Белов. — Едно! Две!

Той пое дълбоко въздух:

— Три!

— Съгласна съм! — извика едновременно с него Лайза.

Белов грабна розите и ги захвърли, вдигна любимата си на ръце и изсвири с уста туш, който плавно премина в Сватбения марш на Менделсон.

Саша се въртеше из централната зала на къщата на Митрофанов, понесъл Лайза на ръце. Той преливаше от щастие — от най-обикновено човешко щастие, за което изобщо не беше нужно да си губернатор на Камчатка. Погледът му случайно се спря на листа, оставен на бюрото. Белов пусна внимателно Лайза на пода и взе черно-бялата разпечатка от ксерокса.

— Какво е това? — попита. — Листовка ли е? Да не би милицията да издирва Княза?

Лайза сви рамене.

— Нямам представа. Прекарах в стаята си почти цяло денонощие. Имам чувството, че Витя ме подозира в нещо. Но не в това, в което би трябвало да ме подозира. Глупчо!

Саша вдигна очи от отпечатания портрет.

— А ти защо не разсея подозренията му?

— Защото за това — заяви важно тя и посочи към корема си — първо трябва да научи бащата. А пък теб те нямаше и аз реших да изчакам малко. Освен това непрекъснато ми се спи. Тъй че не съм страдала от самота.

— Е, сега вече това е невъзможно — каза Белов. — Вие сте най-малко трима. А пък ако и аз съм до вас, ставаме четирима.

Той се усмихна, но някакво тревожно чувство го накара отново да погледне факса. Лицето, което беше изобразено на листа, му изглеждаше странно познато. Човек изпитва такова чувство, когато чува стъпки зад вратата, осъзнава, че познава онзи, който всеки миг ще влезе, и се насилва да си спомни кой е той, но все не може. Това лице…

Той прочете текста под него.

Списание „Вестител на Камчатка“, брой 6 от 1908 година… Николай Василиевич Митрофанов. Търговец от първа гилдия.

Внезапно Белов чу лек мелодичен звън. Всичко си дойде на мястото. Среднощният убиец на Пазителя, който бе откраднал Серту. Високият слаб човек с дългите бели коси. Търговецът от първа гилдия Митрофанов. И Княза, който живееше сто години по-късно. Като че ли между тях не би могло да има никаква връзка, но тя съществуваше и освен това беше доста очевидна.

Всички те страшно си приличаха. А ако трябваше да е съвсем точен: бяха като листа от едно и също дърво — абсолютно еднакви.

— Лайза — каза дрезгаво Белов, тъй като гърлото му пресъхна от вълнение. — Говорих с Рултетегин. Вече няколко поколения камчадали търсят своя свещен символ — един метеорит, който те наричат Серту. Преди много години някакъв човек им го откраднал. И сега трябва да върнем Серту на местните жители. Още не зная къде да го търся, но за сметка на това зная кой го е откраднал!

— И кой е той? — попита Лайза и се приближи до бюрото.

— Ей този! — посочи той с пръст към портрета. — Николай Василиевич Митрофанов.

По стълбата се чуха стъпки. Уотсън слизаше от втория етаж, докаран с тъмносин костюм, небесносиня риза и бледожълта вратовръзка с артистичен възел. Докторът изглеждаше страхотно. Направо ти се щеше да се хвърлиш на гърдите му и веднага да му разкажеш за всичките си болести.

— Искам да изглеждам достойно в очите на американците — обясни той. — В този случай не бива, дето се вика, „да се дъня“.

Вонсовски забеляза, че Саша държи разпечатката.

— Ей това е призракът, за който говореше Фьодор — каза Уотсън. — Забеляза ли колко много прилича на Княза? Чакахме те да се върнеш, за да решим този въпрос.

— Добре. — Белов извади визитката с безименния телефонен номер и набра няколко цифри на мобифона си. — Ало!

— Да, слушам ви — разнесе се дрезгав глас в слушалката. Князът сякаш очакваше това обаждане. — Кой е?

— Продължаваш ли да стоиш зад дясното ми рамо? — попита Белов.

Чу се смях, сякаш проскърцаха несмазани панти на врата.

— Здрасти, Бели! — отвърна Князът. — Можеш да говориш спокойно. Тази линия е чиста.

— Срещата ни беше много кратка — каза Саша. — Не успяхме да обсъдим всички въпроси.

— Така ли? — изненада се престъпният бос. — Искаш да ме питаш нещо?

— Да — изрече Белов. — Искам. И по-конкретно, искам да те питам какво знаеш за своите предци? Например за търговеца Митрофанов, за бившия собственик на къщата, в която живея в момента?

Възцари се дълго мълчание. Той си помисли, че връзката е прекъснала и че събеседникът му не го чува. След това Князът изведнъж се изхили.

— Настъпи ме по мазола, Саньок. Разбира се, много ми е приятно, че имаш толкова високо мнение за мен, но… — Отново се изхили. — От всичките си предци познавах единствено майка си, пък и тя отдавна умря… — Гласът му прозвуча тъжно. — Никога не съм виждал баща си, но по всичко личи, че той е бил честен крадец и е умрял някъде из затворите… Вероятно и дядо ми също е бил такъв… — Замълча, а след това гласът му отново възвърна предишната си твърдост: — А откъде ти хрумна да разлистваш семейния ми албум?

Белов не знаеше какво да му отговори. Изведнъж онова, което му изглеждаше като нещо реално, за което можеше да се хване като единствена нишка, която би могла да го отведе до желаната развръзка, се превърна на прах.

Князът или не искаше да говори, или наистина не знаеше нищо за предците си. При всички случаи това не променяше нещата.

Саша осъзнаваше, че е навлязъл в неприкосновена територия, където камчатският престъпник не би допуснал кого да е. Сега трябваше да отговаря за проявения интерес. При човек като Княза шегичките нямаха място и Белов знаеше това от личен опит. Нямаше смисъл да крие и да увърта, пък и това не съответстваше на характера му. И той реши, че ще е най-добре да му каже цялата истина.

— Виж какво. — Стараеше се да подбира всяка дума, защото с авторитетите в престъпния свят не можеше да се разговаря по друг начин, тъй като те прекрасно знаеха цената на думите. — Държа една снимка от списание, излязло през деветстотин и осма година. На снимката е търговецът от първа гилдия Митрофанов, бившият собственик на тази къща. И аз си помислих, че… Че ти би могъл да ми отговориш на няколко въпроса. Този човек е бил много богат. Но е взел нещо, което не му е принадлежало.

— Хората стават богати точно по този начин: вземат нещо, което не им принадлежи — отвърна любезно Князът.

— Нямам предвид точно теб — побърза да го увери Белов.

— Да не би заради това твоят брадатко да откри ловния сезон срещу мен? — Събеседникът му напипа много точно смисъла на нещата.

— Да — потвърди Саша. — Той те е сбъркал с един друг човек, но… — „Поне да знаех с кого точно“, каза си той.

Белов очакваше да чуе всичко друго, но не и това, което чу.

— Саньок, зная всичко — каза Князът. — След онзи случай на пазара наредих на момчетата си да съберат малко информация. А пък аз не съм последният човек в Камчатка. Открих онзи, с когото ме е сбъркал твоят брадатко.

— Откри ли го? — стъписа се Белов. — И не си ми казал нищо?

— Забравяш, че стоя зад дясното ти рамо. И никога не се бутам напред. При теб се появи проблем и аз го реших. Обещай ми, че няма да му причиниш зло, и след два часа ще го доведа при теб. Вече проверих, той няма нищо общо с тези неща.

— Разбира се, че ти обещавам. Нямам никакво намерение да причинявам зло на когото и да било. Дори тъкмо обратното. Само искам да разбера…

— За метеорита — изрече спокойно Князът. — Ще разбереш. Приготви се за срещата. Скоро ще дойдем.

Белов стоеше и не знаеше какво да каже. Събитията се развиваха толкова шеметно.

— Знаеш ли — призна си честно, — струва ми се, че те подцених.

— Не бива да подценяваш онзи, който стои зад дясното ти рамо — каза авторитетно Князът. — Защото някой ден може да ти спаси живота.

Разнесоха се къси сигнали — той беше прекъснал връзката. Белов се огледа. Централната зала беше затрупана с цветя. Насред помещението стоеше Уотсън и ако някой тук приличаше на младоженец, това беше точно той.

— Какво стана? — попита докторът. — Какво ти каза?

— Скоро ще разберем — отвърна Белов. — Накарай Фьодор да побърза с плова. Ще имаме гости.

Изглежда, лудешката суета от последните две денонощия наближаваше края си. Събитията, които на пръв поглед изобщо нямаха никаква връзка помежду си, се подреждаха в стройна верига. И кой би могъл да допусне, че тъкмо Князът ще намери липсващото звено в тази верига. Сбъдваше се пророчеството на Рултетегин: „Ще мине време и отговорите ще се намерят от само себе си.“ Саша не знаеше, че вместо с отговор щеше да се сблъска с още един въпрос, който може би беше най-важният.