Александър Белов
Похищението на Европа (7)

6.

Виктор Петрович Зорин живееше в президентския апартамент на най-големия централен хотел на Петропавловск. Естествено, хотелът се казваше „Камчатка“ и, разбира се, в така наречения „президентски апартамент“ никога не бяха отсядали президенти. Просто малкото градче, което беше регионален център (или, казано старомодно, губернска столица), се стараеше грижливо да прикрие комплексите си за малоценност. И затова го влечеше към гръмките названия. Единственото президентско нещо в този апартамент беше големината на хлебарките.

Зорин си мислеше, че ако мустакатите паразити обединят усилията си, сигурно можеха да изхвърлят бъдещия губернатор през прозореца — толкова едри бяха те. Но очевидно хлебарките имаха вечния проблем, от който страдаха и хората — липсваше им свестен ръководител.

Сегашният губернатор се кълнеше и обещаваше, че още на другия ден и дори още в следващия момент ще предостави на Зорин резиденцията, построена специално за посещението на Батин. Ала навремето Батин не пожела да дойде тук. Губернаторът страшно се разстрои от това, но много повече го огорчи нещо друго — че президентът не го подкрепи за втори мандат, като по този начин изрази недоверието си към него. И сега Зорин подозираше, че действащият управник на Камчатка спешно замиташе следите, привеждайки вътрешното обзавеждане на резиденцията в съответствие със сумата, обявена в сметките за изграждането й. Затова преместването на Виктор Петрович от хотела на по-приличното за живеене място непрекъснато се отлагаше.

Той седеше в креслото, вдигнал крака върху малката масичка. Беше около два часа през нощта. Хлебарките тичаха под леглото и шумно се блъскаха. Твърдите им обвивки тракаха като малки рицарски доспехи. На малката масичка светеше лампа и очертаваше ярък кръг върху разкошния мек килим. Нахалните съквартиранти (или истинските собственици — въпрос на гледна точка) се бояха да изпълзят на светло. Или се бояха, или просто проявяваха скромност, чакайки покана. Но най-вероятно пазеха някакъв паритет и следваха негласно джентълменско споразумение: ти не ни трепеш с чехли, а ние не те изхвърляме през прозореца и изобщо не се показваме пред очите ти. И Зорин им беше благодарен за това.

Той обмисли още веднъж събитията от днешния ден. Привечер се обади няколко пъти на Хайловски, за да разбере дали има документално потвърждение за срещата на Белов с Княза и дали то ще се появи в утрешните вестници. Глебушка възклицаваше изненадано и заявяваше, че не разполага с такива данни. Но Зорин знаеше със сигурност, че срещата се е състояла. А това означаваше ли, че не можеше да има доверие на Глебушка?

Честно казано, Виктор Петрович му нямаше доверие още от първата минута. Но какво можеше да направи? Както се казва: „Когато живееш с вълци… Имай добрината да забравиш немския език, който Зорин с триста зора научи в училище, и вий по вълчи.“ Всяка игра си имаше свои правила. Ето на, на него например му се налагаше да се прави на наивник, на хитър, но глуповат интригант. Нека Глебушка тайничко се гордее с превъзходството си и постепенно да губи чувството си за реалност. Най-важното бе Зорин да не изгуби това чувство. Всеки момент трябваше да очаква удар в гърба и на първо място — от онези, които му целуваха ръка.

Анализирайки тази абсурдна ситуация, Виктор Петрович се изпълни с люта завист към Белов. Той беше заобиколен от истински приятели. Но… Зорин си спомни нещо, което знаеше единствено той, и завистта му се поуталожи.

„Все пак ние с теб не сме чак толкова различни — поучаваше Зорин Белов. — И теб, и мен могат да ни продадат. Дали ще го направят на висока цена или на безценица, вече е друг въпрос. Но това е възможно. А онова, с което аз те превъзхождам, е моето познание за хората. Наясно съм с истинската им същност. А ти все не можеш да свалиш розовите си очила. Бригадата! Приятелството! Верността! Шибан романтик такъв! Лошо ще паднеш, много лошо ще паднеш!“

Той се вторачи в мобилния си телефон, който стоеше на масата до лампата. Кой знае защо беше убеден, че апаратът всеки момент ще се разпищи.

Но преди това да се случи, някъде в далечината се чу гръмотевица. Времето пак се променяше и за изминалото денонощие това ставаше вече за четвърти път. Дъжд, слънце, отново дъжд, отново силно слънце и бесни скокове на живачния стълб в термометъра. След това заръмяваше ситен дъждец, последван от отчаяните пристъпи на жегата, която продължаваше чак до залез. А после блясваше чисто небе, което уж обещаваше прекрасно време през утрешния ден, и накрая — на ти сега. Отново започваше буря, която бързо се приближаваше към брега откъм сушата. И човек не можеше да направи нищо, тъй като особеностите на мусонния климат бяха такива. Трябваше да свикне с това положение и да се примири с него през следващите четири години — както Виктор Петрович, така и ревматизмът му.

Хлебарките притихнаха и започнаха деликатно да отстъпват. Сигурно на някое тайно място, в някоя тяхна си пивница винаги изчакваха бурята да отмине.

Мобифонът засвири първите тактове на полонезата на Огински. Зорин грабна апарата и започна да чете съобщението, което беше получил. Първо го прочете на бърза ръка, а след това — по-съсредоточено. За да съблюдават конспирация, връзката с информатора му беше едностранна. Дори ако Зорин не разбираше напълно нещо, той нямаше право да уточнява каквото и да било, за да не разкрие човека си.

Виктор Петрович препрочете още веднъж съобщението. „Значи, ето какво било! Очаквах нещо подобно. Е, какво пък? Ето ви, господин Белов, един ответен ход!“

Той вдигна слушалката на стационарния апарат. Нямаше смисъл да се обажда на губернатора, защото той денем и нощем беше зает само с едно — как да се скрие от евентуалните посегателства на прокуратурата. А вероятността от подобни посегателства непрекъснато се увеличаваше в зависимост от това колко време оставаше до края на губернаторския му мандат.

Зорин се обади на сина на губернатора — на генералния директор на риболовната компания „Бриз“. Младежът осъзнаваше, че много скоро няма да може да разчита на застъпничеството на татенцето си, докато Виктор Петрович беше силна и стабилна фигура.

Зорин не се церемони с него, обясни му с две думи същността на нещата и му заповяда да ги изпълнява, а на изплашения му въпрос „Как?“ ехидно отвърна:

— Както искаш, приятелю. Това си е твой проблем. Избери си начина, а аз се интересувам само от резултата.

И той знаеше, че резултат ще има, независимо от това какъв вариант щеше да избере самозабравилото се синче на крадливото татенце.

 

 

Белов рядко сънуваше, особено напоследък. А може и да сънуваше, но след като се събудеше, веднага забравяше сънищата си.

През тази нощ се събуди от далечните гръмотевици. Към града приближаваше буря откъм сушата. Облаците не се виждаха в непрогледната тъма, а мълниите проблясваха като искри на електрожен. И трясъкът на гръмотевицата се разнасяше с десетина секунди по-късно. Александър умножи това време по скоростта на звука и получи три километра и нещо — точно толкова ги деляха от фронта на бурята.

Навън се чуваше шумът на листата, а тежките, но все още редки капки дъжд удряха силно по стъклото.

Белов се обърна на другата страна. Първата му неосъзната мисъл бе да завие Лайза по-добре и да я скрие от развилнялата се стихия. Протегна ръка и пръстите му напипаха… празно място.

Той веднага се разсъни, скочи като ужилен и извика:

— Лайза!

Шумът на листата навън се засили, сякаш се опитваше да му каже нещо, но Белов така и не чу любимия глас.

— Лайза! — повтори, докато отиваше към ключа на лампата, макар да усещаше, че това е безсмислено, защото тя не беше в стаята.

Александър не можеше да разбере какво му става и защо е обзет от тревога и от предчувствието за неотвратимо приближаващо се нещастие. По принцип всеки би могъл да стане през нощта. И винаги можеше да има причина за това.

Белов натисна ключа на лампата и стаята се озари от мека мъждива светлина. Онази част от леглото, на която спеше Лайза, беше измачкана. Александър прокара машинално длан по чаршафите и установи, че лененият плат вече бе успял да изстине.

Белов грабна дънките си и ги обу. Изтича в малкото тясно коридорче покрай стаите — за разлика от първия етаж, където те бяха разположени в анфилада под ъгъл, тук всички спални бяха изолирани помежду си — и видя една бяла устремена сянка, която се мярна в тъмното и изчезна.

— Лайза! — Стараеше се да не повишава глас, за да не събуди другите обитатели на къщата на Митрофанов, но не можа да се сдържи.

Сянката не се появи повече. Белов се заслуша — подът едва доловимо проскърца и настъпи тишина. Само вятърът нададе вой с още по-голяма сила.

Следващият звук, който го накара да наостри уши, се разнесе долу. Несмазаните панти силно проскърцаха. Той хукна по стълбите.

Рискуваше да се подхлъзне по протритите метални стъпала и да си счупи врата, но това не можеше да го спре. След като преодоля витата стълба, се втурна към централната зала. Вратата се оказа заключена. Беше нелепо да предположи, че Лайза тайничко се е вмъкнала в залата и по някакво чудо е успяла да дръпне тежкото резе от другата страна след себе си.

„Значи… Тя е минала от другата страна.“

Тръгна в противоположната посока, преминавайки от стая в стая. Тук по таваните имаше слаби електрически крушки, но в момента те не светеха. Общият им ключ се намираше на разпределителното табло, но Белов нямаше време да ги запали. През тесните продълговати прозорчета влизаха синкавите отблясъци на мълниите. Бурята вече бушуваше с всичка сила над къщата и постепенно се придвижваше към морето.

През деня тези стаички изглеждаха съвсем малки, почти като в детска къщичка, но сега те му се струваха огромни. Нощем, в бурята, къщата на търговеца Митрофанов изобщо не приличаше на подводница. Витя беше прав — сравнението с рицарски замък се натрапваше от само себе си. Белов се чувстваше като отчаян смелчага, който търси любимата си, изчезнала в страховитата крепост.

Светкавиците проблясваха все по-често, паузите между тях продължаваха не повече от две-три секунди, а гръмотевицата се разнасяше моментално, без никакъв промеждутък от време. Белов имаше чувството, че някакъв зъл великан се е качил на покрива и неуморно блъска с чудовищните си юмруци по желязното му покритие.

Но дори в този грохот безпогрешно долови тънък протяжен вой. Приличаше едновременно и на стон, и на плач, макар да не беше нито едното, нито другото. Освен молба и болка в него се таеше още нещо. Нещо… Застрашително?!

Белов вече бе стигнал до най-отдалечения ляв край на къщата — там, където анфиладата правеше последен завой и свършваше със сляпа стена.

Бурята стихна, проблясъците на мълниите осветяваха гърба му и всеки път Белов виждаше огромната си сянка на пода.

Внезапно зърна забележима синкава светлина, която се излъчваше от лявата стена. В нея се появяваха причудливи светещи линии, които едва успяваха да избият през дебелия слой на боята.

Поредното проблясване на светкавица погълна слабата светлина. Картинката потъна в мъртвешкия блясък. Саша стисна очи, та след това по-бързо да свикне с тъмнината, и отново да видят плетеницата на стената. Но нямаше време да чака.

Пред него имаше още една стая, а след нея беше последната — онази, в която се намираше огромната зидана печка. Оттам се разнесе шум, Белов моментално забрави за плетеницата и хукна напред.

В това време воят се усили. Александър беше готов да се хване на бас на каквото и да било, включително и на губернаторския пост, че странният звук се промени. Стана по-нисък и по-глух. А застрашителните нотки звучаха по-ясно.

— А-у-у-у! О-у-у-у! А-у-у! — виеше гласът.

— Лайза! — извика Белов.

В отдалечената стая се разнесе глух възглас. Той хукна натам. И се появи тъкмо навреме, защото, подпряна на зиданата печка, Лайза вече с последни сили се държеше на краката си.

Саша я сграбчи през кръста, подложи ръка под раменете й и в същия миг тя започна да се свлича надолу. А единственото, което успя да прошепне, беше:

— Призрак! — и припадна.

 

 

Белов се опитваше да я свести, но не успяваше. Тогава грабна Лайза на ръце и хукна обратно по дългата извита анфилада.

Бурята бушуваше някъде в далечината, губейки силата си. Светлината от мълниите вече не му беше достатъчна, за да вижда къде са вратите, и Белов трябваше да ги намира, опипвайки пространството с крак.

— Уотсън! Витя! Помогнете ми! — развика се той.

Горе затрополяха бързи стъпки и се хлопнаха врати. Лъч на фенерче освети витата стълба и се показаха крака, обути в меки пантофи с плъстена подметка. Уотсън се надвеси през перилата и попита с дрезгав глас:

— Саша? Какво има?

— Ела тук! Бързо! Лайза е зле! — отвърна той.

Уотсън не чу думите му докрай. Изчезна, сякаш невидима ръка го измъкна през дупката на стълбището. Единият пантоф падна от крака му, мина между перилата и тупна меко на пода. Белов не успя да преброи до пет, когато лекарят вече тичаше към него, за да му помогне, стиснал в ръка неизменното куфарче, в което дрънчаха, шумоляха и се търкаляха инструменти, спринцовки, ампули и флакони с таблетки.

Саша клекна и сложи главата на Лайза на коленете си. Уотсън му подаде фенерчето и попита:

— Какво й е?

— Не зная — отвърна Белов. — Припадна.

Тропайки по стълбите, дотича и Витя. Той хвърли поглед към Белов и Уотсън, които се бяха надвесили над Лайза, и без да спира, продължи нататък към вратата, която водеше към централната зала. Резето изтрака, пантите неприятно проскърцаха и след няколко секунди лампите светнаха.

Уотсън отвори куфарчето и извади шишенцето с амоняк. Отвори тапата му и прокара няколко пъти шишенцето пред лицето на Лайза. Очните ябълки се раздвижиха под клепачите й, а пребледнялото й лице започна да възвръща цвета си.

Докторът потупа енергично Лайза по бузите. Дългите й мигли трепнаха, а твърдите й гърди се надигнаха под тънката бяла нощница.

Тя се намръщи и изведнъж силно кихна. Сетне разкриви лице от миризмата на амоняк и отблъсна ръката на Уотсън.

Белов започна да покрива с целувки лицето на любимата си.

— Ох! Лайза, миличка! Толкова ме изплаши!

Тя се подпря на лакти, седна и погледна с недоумение мъжете.

— Какво става? — попита.

Уотсън се подсмихна и затвори шишенцето от тъмно стъкло с твърдата гумена тапа.

— Ами, общо взето, нищо. Просто не ни се спи. Не ни обръщай внимание.

Белов се изправи и помогна на Лайза да стане.

— Ще можеш ли да стигнеш до спалнята?

— Разбира се, че ще мога. — Лайза направи една крачка, но веднага залитна и той трябваше да я подхване, за да не падне.

— Да, наистина, хайде да се качим горе — предложи Уотсън. — Там ще ни е по-удобно.

От централната зала се появи босият Витя. Той беше с широки долни гащи с десен на лекомислени цветчета. Озадачено почесваше бръснатия си врат.

— Такова… Да угася ли лампите? — попита.

Белов първо кимна, но сетне му хрумна една идея, която трябваше да провери.

— Не, недей. Аз ще ги изгася.

Хвана здраво Лайза през кръста и я поведе към стълбището.

— Да вървим. Внимавай да не паднеш.

Лайза се опита да го отблъсне. Имаше такъв вид, сякаш искаше да каже: „Я по-спокойно, вече съм голямо момиче и съм се научила да се качвам по вита стълба, дори когато е толкова неудобна като тази.“ Но Белов не й обръщаше внимание. Върна фенерчето на Уотсън и сега се интересуваше само от едно — да не би любимата му да стъпи накриво.

Придържайки я внимателно, Саша я заведе в спалнята и я сложи да легне. След това на вратата деликатно се почука и на прага се появи докторът.

— Преча ли?

— Боже мой, разбира се, че не пречиш. — Саша се премести, правейки му място.

Двамата не сваляха очи от Лайза, а тя също така съсредоточено следеше движенията им. Личеше, че в главата на всеки от тях се въртяха множество въпроси, но никой не се решаваше да започне пръв.

Най-сетне Лайза се предаде. Устните й се разтрепериха, а в очите й се появиха сълзи. Лайза изхлипа съвсем по детински и каза:

— Момчета… Защо ме гледате така? Какво се е случило?

— Тя не помни нищо — прошепна Белов на Уотсън.

Той кимна и без да сваля очи от пациентката си, се усмихна професионално.

— Лайза… — започна предпазливо. — Познаваш ли ме. Аз…

Тя се намръщи.

— Какво ви става, да не мислите, че съм луда? Много добре зная кой сте вие. Вие сте Станислав Маркович Вонсовски. А този — посочи към Белов — е Саша. Той ни доведе тук, защото иска да стане губернатор на Камчатка. Желанието му е идиотско, но вие кой знае защо се държите с него като с нормален човек…

— Разсъждава абсолютно нормално — успя да вметне Уотсън.

— А там, долу, до вас стоеше Витя Злобин. И ако искате да знаете личното ми мнение, човек, който носи такива гащи, няма кой знае какви шансове да си намери достойна приятелка. Какво? Не съм ли права?

— В магазина нямаше други — разнесе се гласът на Витя откъм вратата. — Забравих да си взема бельо и се наложи да си купя тук…

— Недей да подслушваш! — подвикна му Уотсън. — Върви да спиш!

По коридора се разнесе обидено мърморене, а сетне — отдалечаващи се стъпки.

— Помня всичко — продължи Лайза. — Дори това, че живеем в бившата къща на търговеца Митрофанов… — Тя замълча. Настъпи дълга пауза. — Единственото, което не помня, е как се озовах на първия етаж.

Тя се обърна на другата страна, притисна лице във възглавницата и заплака.

Белов скочи от леглото с намерението да се хвърли към нея, но Уотсън го хвана за ръката и го върна насила на мястото му.

— Нищо — каза кротко той. Тонът на Станислав Маркович напомни на Белов за един друг лекар — за Яков Наршак. — Това е реактивно състояние след психическа травма. Ще мине. Нали знаете какво казват хората? Утрото е по-мъдро от вечерта. Тя трябва да се наспи. Сега аз… — Уотсън се наведе и започна да рови из куфарчето си. Лайза се напрегна. — Сега ще й направя една инжекция…

Младата жена внезапно седна в леглото и вдигна одеялото до брадичката си.

— Не! — извика. — Никакви инжекции!

Уотсън, изглежда, не очакваше такава реакция. Напоследък бе свикнал да си има работа с нервни госпожици, но всички те свято вярваха в чудотворната сила на транквилантите. А тук случаят беше тъкмо обратният.

Тъй като се боеше, че Лайза ще започне да нервничи и ще се почувства по-зле, Уотсън бързо затвори куфарчето си.

— Добре, добре… — Вдигна ръце, за да покаже, че не държи нищо. — Няма. За нищо на света няма да ти направя инжекция. Само се опитай да заспиш.

Лайза го наблюдаваше недоверчиво.

— Е? — каза. — Вървете си. Тогава ще заспя спокойно.

Лекарят стана, огледа се и видя бутилка, в която имаше вода за пиене. Напълни една пластмасова чаша, поколеба се и отново отвори куфарчето.

— Нали вече ви казах, не искам нищо — повтори Лайза.

Уотсън махна с досада.

— Не се притеснявай, миличка. Това не е за теб, а за мен. — Извади шишенце с валериан и отсипа голяма доза от лекарството в чашата. Из цялата спалня се разнесе сладникава миризма, която бе в състояние да побърка всеки котарак.

Станислав Маркович гаврътна чашата на един дъх, смръщи се, а след това избърса и засука мустаците си.

— Ама, че нощ! — извика. — Един хърка, друг крещи, трета се разхожда насън… Четвърти обикаля из къщата с неприлични гащи, а пък аз, представете си, само си изгубих пантофа! И какъв е изводът от всичко това? Че от всички вас аз съм най-нормалният. Само че дали това ще продължи дълго? Буенос ночас, бамбини — каза кой знае защо той и излезе в коридора.

Както винаги Уотсън обрисува много точно създалата се ситуация. Но не отчете само едно: че нощта още не е свършила. А през няколкото часа, които оставаха до разсъмване, се случи още нещо.

Белов търпеливо чакаше Лайза да заспи. Светлината, която видя в стаята, и необяснимата плетеница на стената, която избиваше под мазилката, го безпокояха.

Младата жена се въртеше в леглото и непрекъснато шепнеше нещо. На Саша му се стори, че чу думата „призрак“. Той попита:

— Какво?

Но Лайза изведнъж притихна, опъна се и след няколко секунди заспа.

Белов изчака още десетина минути и сетне тихичко я повика:

— Лайза!

Тя не отговори и дори не помръдна. Спеше и само тялото й леко се надигаше под одеялото в унисон с дишането й.

Белов стана внимателно от леглото. До бутилката, от която Уотсън си наля вода, имаше фенерче. Той го взе, излезе от стаята и започна предпазливо да слиза на първия етаж.

Отиде в централната зала, изключи осветлението и запали фенерчето.

В този миг се опита да забрави кой е и да се постави на мястото на търговеца Митрофанов. Може би така щеше да разкрие загадката на тайнствената анфилада, в която всички врати имаха само по едно резе и то беше от вътрешната страна?

Излезе от централната зала и затвори тежката врата зад себе си. След това тръгна към ъгловата стая, където се намираше витата стълба. Когато се озова там, известно време гледа помещенията, които сякаш се точеха към безкрая. Лъчът на фенерчето не достигаше до далечната стена на онази стая, където анфиладата правеше още един завой. Умалените от перспективата отвори на вратата се наслагваха един върху друг и пораждаха в него впечатлението, че гледа в бездънна дупка.

По гърба му преминаха тръпки. Помисли си, че щеше да е по-правилно да не проучва къщата сам, а, да речем, заедно с Уотсън. Неслучайно той твърдеше, че е най-нормален от всички тук?

Необясним страх, чийто източник така и не можа да открие, се прокрадна в сърцето му.

„Стига, бе! Какви ги дрънкам? Да не би наистина да се страхувам от призраци?“ — окуражаваше се Белов, но дълбоко в душата си не изключваше подобна възможност.

Пръв за призраци заговори Фьодор. Лайза се присмиваше на Лукин, но след няколко часа се бе случило нещо, което я беше изплашило до такава степен, че тя получи нервен срив и паметта й сама заличи страшния спомен.

Излизаше, че вече двама души са видели призрака. Дали беше възможно това да е просто някакво съвпадение?

„Разбира се, че не е възможно — отсъди Белов. — Това не е съвпадение. Тъкмо обратното, дрънканиците на Фьодор са направили впечатление на Лайза. Тя беше изморена и изнервена, освен това се случи и онази сцена на летището, сетне се появи пребитият и превъзбуден Лукин. И ето, че Лайза си е внушила, че е видяла призрак. Всичко е много просто…“

Разбира се, нещата като че ли съвпадаха. Но се улови да мисли, че не Лайза си е внушила, че призракът съществува, а по-скоро, че той се опитва да си внуши, че няма призрак.

Нали много ясно чу воя, за който говореше Лукин. Воят и… Онези светещи линии на стената. Нима наистина му се бяха привидели?

„Не. Наистина имаше такива линии и те образуваха някакви очертания. Но какви?“

Не биваше да чака повече. Изведнъж осъзна, че ако не изясни всичко още сега, никога няма да се реши да го направи.

Изключи фенерчето. Всичко потъна в мрак. Още няколко секунди пред очите му подскачаха пъстри точици, но сетне и те изчезнаха и Белов тръгна бавно и опипом напред.

„Alone in the dark“. „Сам в тъмнината“. Така се казваше прочутата игра на ужасите — една от любимите компютърни игри на Иван. Саша изобщо не можеше да разбере какво интересно, а още повече — страшно би могло да има в една най-обикновена тъмнина.

Винаги възприемаше тъмнината като празнота. Но сега изпитваше нещо съвсем различно. Гъстият мрак, който изпълваше първия етаж на къщата на Митрофанов, таеше в себе си нещо зловещо.