Александър Белов
Похищението на Европа (3)

2.

Половин година преди изборите Белов реши да се премести окончателно в Камчатка. Налагаше се, защото иначе избирателите нямаше да го вземат насериозно. Предаде управлението, на комбината на заместниците си, макар че, честно казано, не направи това с леко сърце. Но Лайза го успокои. Тя съвсем справедливо отбеляза, че съществуват такива изобретения като телефона и Интернет, затова той винаги можеше да държи ръка на пулса на скъпия си Красносибирск.

Изпратиха Витя да разузнае ситуацията в Петропавловск-Камчатски. Той намери подходящо помещение за предизборен щаб, нае го за дълго време и започна да подготвя ремонта му.

Оставаше да съберат екип от специалисти по PR-технологии, чиито квалифицирани съвети и стратегии можеха да гарантират победата. Но Белов се противопостави на това.

— От къде на къде? Аз нямам нужда от раздута репутация. А освен това нямам намерение да давам обещания, които не мога да изпълня. Не, пиарът е просто излишно пръскане на пари. По-добре да ги дадем за нещо полезно…

— Това също е пиар — възрази му Лайза. — Разбери, ще имаш много сериозни конкуренти…

— Вече казах — отсече Белов. — Не искам да превръщам изборите във фарс. Просто се кандидатирам, за да върша работа, а моите работодатели са избирателите.

Тя се замисли.

— Хубава фраза. Задължително трябва да я вмъкнем в някое интервю. Мисля, че това ще ти вдигне рейтинга.

Някак неусетно Лайза се превърна в шеф на предизборния щаб. Това занимание беше ново за нея и затова й се струваше още по-интересно.

Тя смяташе, че щабът трябва да се състои от сигурни и проверени хора, които бяха съмишленици на Саша. В кръга от доверени лица влязоха Витя, Уотсън и Фьодор Лукин. За работата с текущата документация решиха да вземат Люба — секретарката на Белов от комбината. Вярно, никой от тях не разбираше абсолютно нищо от политика, но Александър заяви: „Честността е най-добрата политика. Това трябва да се превърне в единствения ни девиз.“ Лайза се съгласи със свито сърце, макар да смяташе предстоящото начинание за безсмислено донкихотство. Но, от друга страна… Кой знае? Успехът обича смелите.

Витя, Уотсън, Фьодор и Люба пристигнаха в Петропавловск-Камчатски една седмица преди Александър и Лайза. В началото се канеха да тръгнат заедно, но в навечерието на заминаването им възникна едно печално обстоятелство, което принуди Белов да промени плановете си.

Шмит се обади от Москва.

— Саша! — крещеше той в слушалката — нещо, което изобщо не беше характерно за него. — Трябва да я убедиш! Тя не слуша никого!

Белов дори не попита кого имаше предвид той, защото веднага разбра всичко.

— Дима… — започна. — Не мога да замина за Америка… В момента…

— Тя е в Москва! — прекъсна го Шмит. — Саша, много те моля!

Белов не можеше да откаже на стария си приятел и замина за столицата. Лайза остана да го чака в Красносибирск.

Шмит посрещна Белов на летище „Домодедово“ и го закара в московския си апартамент. Навсякъде миришеше на лекарства. Любезният лекар с бяла престилка отвори вратата и отговори на немия въпрос на Дмитрий:

— Тя спи. Не бива да я безпокоим.

Шмит разказа на Белов какво се е случило. Дошъл си в Москва по работа и бил страшно изненадан, когато открил Олга в апартамента си.

— Разбираш ли, тя не е предупредила никого. Просто решила и пристигнала тук. Или е изпитвала носталгия, или го е направила по време на поредния запой… Не зная за какво става дума. Намерих я в леглото. До нея имаше куп бутилки от водка — сменила е любимия си бърбън.

Белов кимна, а Шмит продължи:

— Кухненската мивка беше пълна е мръсни чинии и наоколо така смърдеше, все едно имаше умрял плъх под перваза на прозореца. Оправих бъркотията, доколкото можах, и извиках лекар. След това веднага ти се обадих. Трябва да направим нещо, Саша…

Те седяха в кухнята — двама мъже, които навремето бяха обичали една и съща жена. В хладилника имаше няколко бутилки алкохол, но в момента Белов не можеше да ги гледа без отвращение. Той стана и изля водката в клозета.

— Е, какво пък… — каза след кратък размисъл. — Сигурно е настъпил моментът, когато трябва да платя старите си сметки. Бих могъл да я заведа при Уотсън, но… Струва ми се, че това няма да е приятно на Лайза. Естествено, тя няма да каже нищо, но все пак… Пък и на Уотсън сега не му е до това. Коя е най-добрата клиника за лечение на такива зависимости в Москва?

— Ако се съди по рекламите, това е клиниката на доктор Наршак — отвърна Шмит. — Но не мога да бъда сигурен, понеже не идвам често тук…

— Значи утре ще отидем там — заяви Белов. — А сега ми кажи какво прави Иван.

— Иван… При него всичко е наред. Пораснал е с четири сантиметра и е наедрял. Як е като бик! Не пуска цигулката. Скърца на нея всяка свободна минута.

— Браво на момчето… — В очите на Саша проблеснаха сълзи, а може би на Шмит му се стори така. — Знаеш ли, страшно ми е домъчняло за него, но все нямам време да отида да го видя. Сигурно ще го направя след шест месеца…

— А какво ще стане след шест месеца? — поинтересува се Дима.

Той отвърна неопределено:

— Всичко. Или нищо.

Шмит поклати глава. „Всичко или нищо“. Познат девиз. Характерен за Белов. Внезапно се чу шум от стъпки и се разнесоха ругатни. Приятелите скочиха и се втурнаха към спалнята. Онова, което Белов видя, го порази крайно неприятно. На широкото легло с мръсни смачкани чаршафи лежеше Олга. Наблизо бе оставено сгънато чисто спално бельо, но за да не буди Олга, Шмит не го беше застлал.

Олга изглеждаше ужасно. Лицето й беше подпухнало и почерняло, очите й бяха хлътнали, разкошните й навремето коси приличаха на кълчища. Тя крещеше и се опитваше да изтръгне системите от вената си, а лекарят удържаше ръцете й доколкото може.

— Кучи син! — крещеше тя. — Кучи син, да не си посмял да ме докоснеш!

Лекарят беше зачервен от напрежението. Сцената, в която той с мъка удържаше крехката жена, изглеждаше доста странно.

— Моля ви, помогнете ми! Ей сега ще й направя инжекция и тя ще заспи — каза лекарят.

Белов и Шмит отидоха при Олга. Саша гледаше със страх и болка прекрасното й навремето тяло. Олга приличаше на развалина. Злоупотребявайки с алкохол, тя се бе докарала до ръба на саморазрушението и от млада цъфтяща жена се бе превърнала в старица.

Той си помисли, че Олга не може да го познае — толкова празни бяха очите й. Но бившата му съпруга внезапно застина и дръпна одеялото към брадичката си, сякаш искаше да се скрие под него. От очите й потекоха сълзи.

Двамата мъже седнаха на леглото до нея. Белов започна да гали ръката й и да я успокоява доколкото може.

— Моите момчета… — прошепна тя. — Момчетата ми…

В това време лекарят вкара успокоителното в прозрачната тръбичка на вътрешния катетър. Олга се сгърчи конвулсивно и направи непринудено движение, сякаш преглъщаше нещо. След това тялото й се отпусна и очите й се затвориха. Дишането й стана равномерно и спокойно и тя заспа.

Потресени, Белов и Шмит дълго я гледаха. След това Саша стана и тръгна към кухнята. Шмит го последва. Двамата запалиха цигари. Белов изпусна дима към тавана и дълго гледа сивкавата му плетеница.

— Знаеш ли — каза след дълга пауза, — ние също имаме вина за това.

— Да — съгласи се другият мъж. — Дори бих казал, че вината изцяло е наша.

— Струва ми се — рече Саша, — че разбирам защо се е върнала в Москва. Усетила е, че вече е на ръба, и е дошла тук да потърси помощ. Като болно куче, което иска да умре в краката на стопанина си.

Шмит загаси цигарата в пепелника.

— Може би си прав. Но въпросът е при кого от нас е дошла?

— При никого. Просто е тръгнала натам, където навремето е била щастлива. Дима, ние трябва… Ние сме длъжни да й помогнем.

— Разбира се…

 

 

На другия ден Белов извика линейка от клиниката на Наршак и двамата приятели закараха Олга в болницата под надзора на лекаря. Тя вече се бе посъвзела, но не изрече нито дума. Опитваше се да не поглежда към бившите си мъже. Настаниха я в уютна самостоятелна стая. Собственикът на клиниката Яков Наршак я прегледа лично и й назначи лечение. Потупа Олга по ръката и мило й каза:

— Няма проблеми, миличка! Всичко ще е наред, повярвайте ми. Само трябва да проявите малко търпение и да се стегнете. След един-два месеца ще сте като нова. Обожателите ще тичат след вас на табуни.

Олга го погледна недоверчиво, а след това премести поглед към Белов и Шмит.

— Благодаря — каза тихо. — Но вече нямам нужда нито от обожатели, нито от мъже…

Александър и Дмитрий се спогледаха. Всеки от тях усещаше остро вината си за това, че бе обещал на тази жена да я направи щастлива… но не го беше направил.

Тя отметна леката завивка и се разходи из стаята. Беше облечена с лека нощница от тънък плат. Дрехата не стигаше до коленете й и Белов беше поразен от краката на Олга. Бяха костеливи, с подути глезени и изпъкнали сини вени. Тя сякаш усети погледа му и се подсмихна горчиво:

— Ами, да… Вече не съм красавица.

Наршак кимна на Белов зад гърба й, правейки му знак, че трябва да тръгва. Стана от стола и се отправи към вратата, а на излизане каза на Олга:

— Настанете се удобно. Чувствайте се като у дома. Бутонът, с който можете да повикате сестрата, е над главата ви. Ако имате нужда от нещо…

Олга го прекъсна:

— Извинете, а може ли да махнете огледалото от стаята?

Посочи към малкото правоъгълно огледало, което висеше на стената срещу леглото.

— Стига ми да виждам отражението си само в банята — обясни Олга.

Лекарят кимна с разбиране.

— Това е ваше право. Както искате. Тук наистина няма нужда от огледало. Ще кажа на дежурната сестра и тя веднага ще го махне.

— И още нещо — продължи Олга. Гласът й постепенно придобиваше предишната си звучност. В него се появиха метални нотки и Белов си помисли, че всъщност почти нищо в живота не се променя. — Може би на тапетите ще остане дупка… Не зная. Хайде да окачим там някаква картина.

Наршак се засмя.

— Там няма дупки. Но ако искате картина… Защо пък не? Каква да бъде?

Олга се свъси. Разходи се из стаята, върна се до леглото, приседна на крайчеца му и наведе замислено глава.

— Ами… Като се имат предвид осветлението, общият фон и цветът на пердетата… Бих искала „Похищението на Европа“ на Серов.

Наршак се замисли.

— „Похищението на Европа“ ли? Ако не се лъжа, на тази картина са изобразени море, бик и едно момиче, нали? Ъ-ъ-ъ… Тематиката е абсолютно неутрална. — Той се усети, че е казал повече, отколкото трябва. Разбира се, ако Олга беше избрала нещо, свързано с трапеза, той със сигурност щеше да се противопостави. Изображенията на пищни трапези и чаши с вино не се ползваха с одобрение в клиниката. — Исках да кажа, че не виждам нищо депресиращо в това произведение. И… съчетанието на цветовете би трябвало да действа успокояващо… Нямам нищо против. Тази картина е много хубава.

— Към обяд ще я донеса — оживи се Шмит. — Оригиналът ли искаш?

Олга му хвърли унищожителен поглед. Въпреки всичките си достойнства Дмитрий не разбираше нищо от живопис. И изобщо от изкуство.

— Оригиналът е в Третяковската галерия — сряза го. — Човек трябва да знае такива неща.

— Така ли? — смути се той, но само за миг. — Тогава ще я донеса привечер. След като затворят. Саша, ще ми помогнеш ли?

— Някъде имах схемата на охранителната сигнализация — заяви с абсолютно сериозен вид Белов. — Но защо трябва да се трепем само заради една картина? Това е глупаво. Я си помисли — обърна се към Олга. — Не искаш ли още нещо?

Първата усмивка от три дни насам се появи на устните й.

— Хлапаци. Пак сте си същите хлапаци — въздъхна. — Мога да ви дам черния си чорапогащник. Ще го срежете надве и ще го сложите на главите си, та да не ви разпознаят.

— Ще кажа на дежурната сестра да донесе ножица — намеси се невъзмутимо Наршак.

Олга легна, дръпна одеялото до брадичката си и се обърна към стената.

— И копието ми стига — рече уморено.

Затвори очи. В главата й звучаха собствените й думи: „Хлапаци… хлапаци…“ Струваше й се, че времето нямаше власт над тях.

Бръчките по челото, дълбоките бразди покрай устата, прошарените коси… Всичко това изглеждаше така само външно и беше неприсъщо и някак неистинско за тях. Истински оставаше блясъкът в очите им и готовността им всеки миг да се притекат на помощ.

— А пък аз съм една стара и ненужна на никого глупачка — прошепна Олга и заплака.

Тя чу как тримата мъже излязоха на пръсти в коридора и внимателно затвориха вратата. Обзе я чувство на безкрайна самота и пълно отчаяние. То беше толкова силно, сякаш се канеше да я задуши, да я размаже и да я притисне към тясното легло като тежък надгробен камък. Олга си помисли, че една… или две чаши можеха да променят живота и да накарат светът да засияе с ярки и наситени цветове като на картината на Серов. Неудържимо й се искаше да пийне. Гърлото й беше пресъхнало, а острите спазми на болката пронизваха ставите й. По лицето и гърдите й изби пот. Олга се разтресе.

Сестрата дойде, направи й инжекция и пусна системата. Скоро Олга заспа. И сънува огромен рижав бик, който отнасяше върху широкия си гръб крехка чернокоса красавица. Сигурно и невинната девойка Европа също беше вярвала, че всичко ще бъде наред. И също беше бленувала щастието. Нима човек можеше да бъде наказван за това?

 

 

Доктор Наршак седеше в дълбокото кресло, облегнат назад. И мислеше за нещо, а лицето му помръкваше все повече и повече. По стените на кабинета му висяха рисунки, направени от болните. Творчеството беше една от най-действените психотерапии. По рисунките нямаше подписи, което, общо взето, не беше странно, тъй като при най-добрия специалист в страната се лекуваха пациенти, които правеха всичко възможно да запазят своята анонимност.

Но сега не ставаше дума за поредния мъж на държавна служба или за някоя естрадна звезда, а за Олга Белова. Лекарят се наведе напред и сложи ръка на бюрото. Ослепително белите му маншети и лъщящите платинени копчета се отразиха върху полираната му повърхност.

— Кой от вас е съпругът? — попита, поглеждайки ту към Белов, ту към Шмит.

— Аз — отвърнаха едновременно те и също така едновременно добавиха: — Аз съм бившият.

— В смисъл — обясни Дмитрий, — че той е бившият й първи съпруг, а аз съм бившият й втори съпруг. Всъщност ние не сме се разписвали, но живеехме заедно.

— Хъм — промърмори Наршак. По всичко личеше, че се кани да зададе някакъв доста деликатен въпрос. Тъй като се опитваше да прикрие неудобството си, взе писалката „Монблан“ и започна да я върти в ръцете си. — А в момента няма ли съпруг, някой, който да е по-актуален?

— Доколкото ми е известно — каза Белов, — в момента няма съпруг.

— Да, ясно — каза Наршак. — Значи вие сте най-близките роднини на пациентката.

— Точно така, докторе — кимна Саша и погледна към Шмит.

— Добре, тогава се пригответе да чуете онова, което ще ви кажа. Положението е много сериозно. Болната има тежка форма на алкохолизъм. Трета степен. Следващата е четвъртата, а това е последният стадий, който трае много кратко. Разбирате ли какво имам предвид?

— Естествено — отвърнаха бившите съпрузи.

— Трябва да знаете, че алкохолизмът при жените не подлежи на лечение. Особено когато е в толкова напреднала форма. Но все пак ние ще се опитаме да направим каквото можем. Ще извършим стандартна серия от интервенции, насочени към изваждането на пациентката от кризата. Тя ще прекара следващата седмица в принудителен медикаментозен сън, докато организмът й не се прочисти напълно от алкохола. Това е първото, което трябва да се направи. След това ще преминем към втория етап. Това е терапията за общо подсилване на организма и най-различни оздравителни занимания като разходки, плуване в басейн, спортуване и тъй нататък. Паралелно с това ще направим изследване на всички органи и вътрешни системи, защото трябва да разберем до каква степен са увредени от постоянната употреба на алкохол. Естествено, ще извършим и сугестивна терапия. Тоест, внушение. Казано най-елементарно, кодиране, но на по-високо равнище от онова, което предлагат най-различни шарлатани в частните обяви. И точно тук ще са най-големите трудности.

Телефонът на бюрото на лекаря иззвъня. Наршак вдигна слушалката, изслуша внимателно какво му говореха, каза отривисто „да“ и допълни, че ще отиде там след пет минути. После почеса вежда, сякаш се опитваше да си спомни докъде е стигнал.

— Казахте, че най-трудно ще бъде кодирането — припомни му Белов.

— Да — подхвана Наршак. — Можеш да набиваш в главата на пациента, че пиенето е много лошо нещо. И че не бива да пие. Но това дава резултат само в случай, че психиката на болния… Как да се изразя по-меко? Че психиката на пациента е примитивна. По всичко личи, че вашата бивша съпруга — той изгледа двамата мъже — не е такава. И за нея това няма да е достатъчно. Трябва да й предложим нещо в замяна на алкохола. Нещо, което ще я накара да забрави завинаги чашката. Сигурно вие знаете какво й е най-скъпо.

— Ами… — започна Шмит. — Синът й, Иван… — Той сбърчи чело, сякаш не можеше да се сети за нищо друго.

— Майчинската обич е много силна мотивация — съгласи се Наршак. — Но както виждате, на нея това не й е помогнало. Сещате ли се за нещо друго?

— Тя винаги е искала да стане професионален музикант — намеси се Белов. — Олга е цигуларка. Но… Очевидно и това не е помогнало.

Лекарят се усмихна накриво.

— Не ви ли се струва, че това е странно? Двама бивши съпрузи не могат да кажат към какво се е стремяла жена им. За какво говори това? За липса на внимание и топлота.

Шмит сви рамене. Доктор Наршак ги тласна към извода, до който вчера двамата стигнаха сами — че отговорността за всичко, което се бе случило с Олга, падаше върху тях.

— Виновни сме — каза Дмитрий с тон на разкайващ се ученик.

— Да признаеш вината си още не означава, че си поправил грешката си — рече назидателно Наршак. — Но и това не е малко. Ще се опитаме да изясним кръга на интересите й и да насочим енергията й в правилното русло. Но няма да е възможно да я излекуваме без ваша помощ. А най-важното е тя сама да поиска да си помогне. Олга трябва да се почувства нужна на някого… Разбирате ли ме?

— Да — отвърнаха отново в един глас двамата.

— Много се надявам, че е така. — Лекарят стана. — Извинете, но трябва да тръгвам. Имам много работа. Ще се освободя привечер, към шест часа. Ако имате някакви въпроси, можете да дойдете при мен.

Той ги изпрати до вратата на кабинета. Белов и Шмит изглеждаха засрамени. Излязоха навън и се качиха в черния мерцедес на Шмит.

— Дима, аз трябва да замина — призна Белов. — Чакат ме в Камчатка.

— Поредния вулкан ли покоряваш? — попита вяло той. Завъртя ключа на таблото и моторът оживя. В коженото купе на автомобила не се чуваше нито звук, но стрелките на уредите се размърдаха.

Белов поклати глава. Внезапно осъзна как изглеждаше това отстрани — да се катериш по вулканите, когато жена ти, макар и бивша, е в клиника за алкохолици. Понечи да каже, че изобщо не отива в Камчатка, за да се забавлява, но това щеше да прозвучи като оправдание. А нямаше намерение да се оправдава.

— Не. Вулканите нямат нищо общо с това. Скоро ще научиш всичко от новините.

Мерцедесът плавно набра скорост и се понесе напред. Не им се говореше. Настроението им се развали.

— Да те закарам ли на летището? — попита Шмит.

— Благодаря, ще се оправя сам.

Москва беше в плен на юлската жега. Последните залпове от пуха на тополите се виеха във въздуха. Шмит пусна климатика, но дори не докосна уредбата. Моментът не беше подходящ за музика.

— Когато се събуди — каза упорито, — първото, което ще види, ще бъде картината. „Похищението на Европа“, нали така беше?

— Аха…

— И ако не я открия в изложбените зали, ще ограбя Третяковската галерия. Точно така ще направя. Гледай телевизия. Ще чуеш по новините.

Двамата приятели се засмяха. Белов нито за миг не се съмняваше, че ще стане точно така. Шмит беше способен на всичко, просто беше луда глава… Какво друго би могъл да очаква човек от него?