Александър Белов
Похищението на Европа (27)

26.

Князът седя дълго, подпрял лакти на масата. Пред него беше мобифонът му.

Интуицията му подсказваше, че нещата не се развиват както трябва. И печеният престъпник усещаше, че той също има вина за случващото се.

Разбира се, всичко можеше да се оправдае с емоциите му и с това, че се поддаде на гнева си. И как не! Да се сдобие с брат (макар и дявол знае от кое коляно!) в края на живота си и след два дни да го изгуби. Как можа да се случи така? И защо?

И наистина, разсъждаваше Князът, Белов едва ли беше убил Виталий. Защо да го прави? За да отмъкне картата? Но той и без това щеше да му я даде. Та нали дори Князът успокояваше Кондрашов, като му каза по време на обяда: „Витя, на този човек може да му се има доверие!“ Може… И на ти сега…

Но пък можеше да не го е извършил самият Белов? А неговият охранител — якото момче с кръглото лице и бръснатия врат? Май че се казваше Витя?

— Ами да — говореше си Князът, — може той да е забил ножа в сърцето на адаша си. Същия онзи нож… Но защо би го направил?

Както и да го въртеше, ситуацията изглеждаше абсурдна. Нито Белов, нито който и да било друг от неговото обкръжение нямаше мотив да убива невинния професор от Катедрата по история на Петропавловския педагогически институт. Нямаше…

В такъв случай кой имаше мотив? Въпреки цялата си информираност той не можеше да знае това. Напоследък структурата на властта в Камчатка започна да се променя. Някакъв клан бавно, но сигурно слагаше ръка върху всичко и Князът нямаше никакъв достъп до този клан.

Следите водеха далеч, към Москва. Някой, който продължаваше да стои в сянка, беше прокарал канали, по които непрекъснато изтичаха огромни пари от Камчатка към столицата. Кой беше той? Дали пък не беше Зорин?

Князът се подсмихна. Този шишкав засмян чичко с маниери на опитен царедворец не създаваше впечатление, че може да действа самостоятелно. Той много добре знаеше, че всяка самостоятелна фигура си имаше кукловод, който дърпаше невидимите му конци. Точно в това се изразяваше изкуството на политиката — да ръководиш процеса, без да се показваш пред зрителите.

И, разбира се, беше достатъчно само да решиш и да унищожиш завършения романтик Белов, защото зад него не стоеше никой.

Да бъдеш марионетка беше колкото хубаво, толкова и лошо. От една страна, от теб не зависеше нищо. Но, от друга страна, когато възникнеше опасност, господарят щеше да грабне куклата си и да я скрие във вмирисания на нафталин сандък, където беше тъмно, но за сметка на това — сигурно.

„Витя попадна между воденичните камъни… — обобщи Князът. — Може би скоро аз също ще се озова там…“

И все пак едно нещо не му даваше мира — ножът и отпечатъците от пръстите на Белов. Макар че… Не е чак толкова трудно да убиеш човек, без да оставяш отпечатъците си. За целта имаше ръкавици.

Но… Все пак Белов не беше прав. Трябваше да пази по-добре вещите си. Нали този нож все някак се бе озовал в ръцете на убиеца?

Князът въздъхна и стана. Високите политически материи, разбира се, бяха интересно нещо. Но сега той имаше по-важна работа. Какво каза Белов? Че ще намери убийците на Виталий край Дяволската долина. Добре.

Хората често изчезваха в тайгата. Това беше нещо съвсем обичайно.

— Льова! — извика.

На прага моментално се появи едно високо яко момче. То се усмихна като Чеширския котарак. Всички отдавна вече познаваха тази негова особеност, но усмивката му не можеше да заблуди никого. Понякога, докато се усмихваше, Льова вършеше такива неща, че направо ужас да те обземе.

— Събери всички хора, които са тук — нареди Князът. — Тръгваме.

— Ясно. — Льова цъфна. — Ще кажете ли къде или…

— В Дяволската долина. Мисля, че това е някъде след Милково. Не зная къде точно се намира, виж картата. На разсъмване трябва да сме там. Отиваме на лов.

— Става. Нещо друго?

— Не. Тръгвай — махна уморено с ръка Князът.

Льова изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.

Князът постоя още малко, подпрян на масата. Сетне погледна някъде в пространството и промърмори през зъби:

— Мамицата ти, Ерофей… Такива си ги надробил, шибан прадядо…

 

 

Лунната светлина посребряваше мократа от вечерната роса трева. Хангарът хвърляше гъста тъмна сянка.

Белов и Шмит се мъчеха да се справят с тежкия катинар на вратата.

— Имам пистолет — каза Саша.

— Вече се досетих — отвърна му шепнешком Шмит.

— Не можеш ли да го отвориш с куршум или това става толкова лесно и красиво само по филмите?

Дмитрий се замисли.

— Сигурно може, но ще вдигнем шум.

— Имаш ли друг вариант?

— Един боец от войските със специално предназначение винаги има варианти! — Измъкна отнякъде продълговат предмет, който приличаше на сгъваем чадър.

— Какво е това? Мислиш ли, че ще вали? — попита ехидно Белов.

— Мисля, че ще има резултат! — сряза го той.

Натисна бутончето и обърна дръжката на деветдесет градуса. Измъкна от ножа едно черно острие, покрито с карбон. От другата си страна острието имаше ситни зъбци.

— Откъде имаш това? — изненада се Саша.

— Всеки Зевс трябва да има такова нещо, разбира се, ако иска да открадне Европа — отвърна загадъчно Шмит. Стисна здраво металната дъга на катинара и започна да я пили. Железните стърготини се посипаха на тънка струйка по земята.

Дмитрий се справи със задачата си за по-малко от минута. Захвърли вече ненужния катинар на земята и открехна вратата.

— Да видим какво има в камчатските хангари. Разбира се, това не е моят лондонски авиоклуб, но все пак…

— Е, да, не можем да се надяваме на „Шатъл“ — отвърна Белов. — Какво ще кажеш?

Те се стараеха да стъпват внимателно, но шумът от стъпките им се разнасяше из целия хангар.

Най-близо до вратата се намираше един спортен Як, зад него имаше вертолет Ми-6 без перка, а зад него селскостопански вертолет. Върху дървения подиум се търкаляше почти разглобен двигател от Ми-8. Общо взето, едва ли нещо от онова, което се намираше в хангара, можеше да им свърши работа.

— Търси! — каза Белов. — Трябва да е някъде тук.

— Какво точно да търся?

— Не зная как се казва. Само го зърнах, когато заминавах за Илпирск. Така че търси!

— Я чакай! — каза изведнъж Шмит и тръгна към дъното на хангара. След няколко секунди Белов чу радостен шепот: — Йес!

Саша го последва и в тъмното се натъкна на една странна конструкция, върху която беше опъната коприна.

— Какво е това? — попита.

— Мотоделтапланер „Фрегата“ — поясни приятелят му. — Двуместен. С мотор РМЗ-640.

Саша си помисли, че Дима би могъл да му спести ненужните технически подробности.

— Да. Точно това ни трябва.

— Всички необходими уреди са налице — отбеляза авторитетно Шмит. — Компас, скоростомер, висотомер…

— А барометър случайно няма ли?

— Нямаме нужда от барометър — отвърна Шмит съвсем сериозно. — Чакай, ще проверя дали има гориво. — Отвъртя капачката на пластмасовия резервоар и пъхна пръст вътре. — Има. Достатъчно е, за да стигнем дотам.

— Ами за обратно?

— Не съм сигурен, че ще стигне и за обратно.

— Добре де, ще измислим нещо. — Белов разлюля мотоделтапланера. Машината леко се размърда. — Какво чакаш? Хайде да го откраднем.

— Няма да го откраднем, а ще го вземем за временно ползване, за да изпълним бойната си задача — поправи го Шмит.

— Добре де, тъй да бъде — съгласи се той. — Но членът пак е „кражба с взлом“.

— Кой ми го казва? — изуми се Дмитрий. — Човек, който е заподозрян в убийство!

— Да… — въздъхна Белов. — Но поне теб засега не те подозират в нищо.

— Ще кажа, че ти си ме принудил. С пистолет в ръка.

— Правилно. Точно така си беше. Отваряй вратата, приятелю!

Те избутаха делтапланера до изхода. Шмит отвори широкия портал, а Белов измъкна летателния апарат на тревата.

Дмитрий включи запалването, омота тънко въженце около маховика и рязко го дръпна.

Двигателят завъртя няколко пъти винта и спря. Шмит повтори процедурата.

Този път моторът се разкиха, пусна кълбо дим и бързо забръмча като шевна машина „Сингер“.

— Седни отпред! — каза Дима. — Мястото на пилота е отзад!

Саша се настани на тясната и не много удобна пластмасова седалка. А той седна зад него.

Подаде газ, моторът започна да вие и делтапланерът бавно набра скорост.

Лампата на втория етаж на диспечерската кула светна.

— Според мен малко позакъсняха — отбеляза Шмит.

Подскачайки, мотоделтапланерът се носеше по пистата все по-бързо и по-бързо.

— Излитаме! — Той дръпна щурвала към себе си, капроновите въжета издигнаха купола, променяйки ъгъла на движение, и те се понесоха леко над земята.

Колкото повече мотоделтапланерът набираше скорост, толкова по-тихо работеше моторът. Шумът постепенно стихваше и само вятърът свистеше в ушите им.

Белов вдигна лице срещу прохладното нощно течение.

— Ех, че е хубаво! — извика.

— Тази машина вдига шейсет километра в час! — обяви Шмит. — Е, или малко повече.

Саша кимна.

— На разсъмване ще сме там! Дръж курс към онези светлини. Това е Кировско шосе. Ще го заобиколим отдясно, а сетне ще се ориентираме.

— Не бой се, Саня! — отвърна Дима. — Ще направим всичко както трябва! Зачислявам те в отряда на орлите на Зевс.

— Благодаря за доверието! Сега вече имаме какво да празнуваме! — „Разбира се, ако се върнем“ — добави наум той.

Но не каза това на глас, защото Шмит и без това много добре разбираше всичко.