Питър Уот
Черните гарвани (8)

7.

Вятърът диплеше сините води и те образуваха блестящи сребърни полукръгове, които се разширяваха и преливаха, за да отстъпят място на нови. Белите платна на малките лодки подскачаха върху нежните вълни и сякаш се надсмиваха над тромавите, тежкоподвижни кораби, чиито мачти се издигаха като гора от тънки и крехки дървета, гордо извисили голата си снага. Пристанищните работници товареха и разтоварваха големите търговски кораби. От палубите се разнасяха смехове и подвиквания, а доковете гъмжаха от хора и товарни коли.

Младежът се беше разположил на ръба на естествена тераса от пясъчник, издадена над кристалночистите води на залива. Пред очите му се ширеше едно от най-големите пристанища в Австралия и той обмисляше как най-убедително би могъл да нарисува великолепната гледка. В едната си ръка държеше скицник, а в другата — молив. До него лежеше кожена чанта, в която съхраняваше скиците си.

Беше горещ слънчев ден и ръкавите на ризата му бяха навити над лактите. Под зачервената от слънцето кожа се очертаваха добре оформени бицепси, мускулите на атлетичната му фигура играеха. Гъстата кестенява коса беше слепнала от горещината и къдриците около красивото, гладко избръснато лице се спускаха чак до яката на бялата колосана риза.

Родината на двайсет и една годишния син на Патрик Дъфи беше Ирландия. Но споменът за нея носеше на младежа само тъга и той все по-рядко мислеше за нея. Всеки път, когато се сетеше за Ирландия, сърцето му се свиваше от мъка по майка му, починала от треската, върлуваща сред имигрантите на кораба, с който пътуваха към Британската колония. Още го преследваше мъчителният спомен на онази сутрин, когато увитото в покров тяло на майка му потъна в тъмните води на Южните морета. Тя не остави гроб след себе си и единственият спомен от детството, който Майкъл ревниво пазеше, беше мекият и любящ глас на жена, която му пееше нежно в дългите студени нощи по време на пътуването им през океана. Сега той имаше нова родина и се любуваше на една от най-пленителните гледки в живота си.

Зад него стоеше братовчед му Даниъл, който можеше да мине за негов брат, ако не беше разликата в телосложението им. Майкъл беше едър и мускулест, с широки рамене, докато Даниъл беше слаб и леко прегърбен. Двамата бяха връстници. Раснаха заедно, ходиха в едно и също училище и често се забъркваха в неприятности, пак заедно. Обикновено Майкъл беше инициатор на лудориите. Той знаеше как да използва високия ръст и мускулите си, за да оцелее из населените предимно с ирландци улици на Редфърн. Лицето му само говореше за буйния характер на младежа. Над лявата вежда се виждаше голям белег, а леко изкривеният нос му придаваше свиреп вид. Въпреки белезите нежните сиви очи омекотяваха лицето му и го отличаваха от уличните хулигани. На моменти той ги премрежваше замечтано, а друг път те ставаха тъмни и дълбоки и от тях вееше студ. Тихата усмивка и дълбокият тембър на гласа привличаха жените, които се чувстваха защитени. Мъжете също го харесваха и го смятаха за стабилен, заслужаващ доверие млад мъж. Майкъл не осъзнаваше какво оръжие би могъл да бъде неговият чар. Беше обикновен младеж, който мечтаеше да стане велик художник. За съжаление никой не го възприемаше като такъв. Хората го знаеха като състезател по юмручна борба. Носеше му се славата на един от най-добрите в тази дисциплина.

Даниъл хвърли поглед на скицата на братовчед си. Майкъл рисуваше крайбрежната ивица до пристанището на Сидни. На листа бяха изобразени големи зелени туфи, от които се издигаха високите копиевидни стебла на тръстиковидни растения. Около тях се виждаха красивите фуниевидни цветя на крайбрежните храсти.

— Мислех, че рисуваш пристанището — отегчено изрече Даниъл. — Растителността тук не е кой знае какво.

Той би предпочел сега да се разхожда по главната улица на Менли, „Корсо“, и да обсъжда с братовчед си дамите, които бавно кръстосваха площада по двойки и се правеха, че не се вълнуват от любопитните погледи на младежите. Майкъл вдигна поглед от рисунката си и се обърна към него:

— Не си прав, Дани! Това място има своя красота. Не е като сладникавата хубост на европейския пейзаж.

— Ти откъде знаеш за европейския пейзаж, Майк? Та ти не си бил в Европа.

Майкъл се намръщи:

— Добре де… Но съм виждал картини с европейски пейзажи. Очевидно е, че светлината там е различна. Природата им е скучна. Нашата е разнообразна, кипяща от енергия. Виж колко светлина и живот има тук!

Даниъл поклати глава и се усмихна. За природата не знаеше, но братовчед му наистина беше изтъкан от контрасти — силна физика и романтичен дух.

— Като говорим за светлина, мисля, че нашата се изгуби. Виж, задава се буря — каза и посочи тежките сиво-черни облаци, които се трупаха над пристанището.

Майкъл погледна нагоре и се възхити на препускащите из небето облаци, които заемаха най-различни фантастични форми, докато затъмниха всичко под себе си. За съжаление нямаше време за нова рисунка, трябваше да побързат. Летните бури над Сидни бяха забележителни, ако ги гледаш от прозореца на дома си. Те носеха прохлада, отмиваха прахта и боклуците, които причиняваха чести епидемии от холера и жълта треска и прочистваха въздуха от въглищния прах и миризмата на кожи. Но тежко на този, който остане навън в такъв момент.

Майкъл бързо прибра скицника в чантата и двамата поеха надолу към Менли, село, което бе станало популярно като място за разходки и еднодневни екскурзии за тези, които искаха да избягат поне за малко от градския шум. За да достигнеш Менли от юг, трябва да се качиш на ферибота, което беше атракцията на разходката до малкото селце. То отделяше Тихия океан от спокойните води на пристанището. Парният ферибот прекосяваше пристанището от юг на север. Хората слизаха и се разхождаха по главната улица, правеха си пикник сред храстите и обикаляха из плажа. Но сега приближаващата буря подгони всички към малкия кей.

Когато приятелите стигнаха до „Корсо“, облаците вече покриваха Сидни като черно одеяло. Бурята щеше да се разрази всеки момент. Майкъл се изкуши да се отбият в хотел „Стейн“ за по един малък ром, но Даниъл, винаги по-благоразумен, му напомни, че трябва да стигнат до кея в шест без петнайсет, когато тръгваше фериботът. Ако го изпуснеха, щяха да закъснеят за вечеря и трябваше да се оправдават пред Франсис Дъфи, което не беше лека задача.

Франк Дъфи, бащата на Даниъл, беше въвел строги правила в дома си, с които трябваше да се съобразяват. Днес беше неделя и жена му Бриджит приготвяше празнична вечеря. Всички очакваха младежите да са там, когато се чете молитвата.

На кея беше пълно с хора, нетърпеливи да се качат на ферибота, преди да е започнала бурята. Мъже с тесни панталони, жилетки и високи цилиндри носеха кошници за пикник, подредени от дамите, които ги придружаваха. Жените в рокли с кринолини и с пъстроцветни шапки, кокетно придържаха слънчобраните си.

Бурята идваше от юг и предлагаше ново предизвикателство на туристите. Дамите говореха развълнувано. Чуваха се нервни смехове и груби подвиквания от страна на мъжете, които бяха успели да обърнат по някоя чашка портвайн, бордо или шери. Напрежението растеше. Хората чакаха с нетърпение бурята да връхлети в напечения от слънцето град.

Чуваха се гръмотевици. Светкавици раздираха опушеното небе и показваха, че поройният дъжд е съвсем наблизо. Тътенът се засилваше. Изисканите дами и техните поизнервени кавалери напрегнато гледаха как дървеният кей вибрира, сякаш удрян от гигантски чук. Майкъл също гледаше нагоре и чакаше реда си, за да се качи на ферибота. Изведнъж мускулите му се свиха в болезнен спазъм. Първата мисъл беше, че наблизо е паднал гръм и върху него пада отломък от някаква разбита конструкция. Но болката в рамото беше придружена от изохкване. Той се обърна и видя нежния профил на красиво, бледо лице с разтворени от страх устни, които разкриваха бисернобели зъби. Красива девойка гледаше с широко отворени очи към небето, разкъсвано от острите горящи тризъбци на светкавиците. Те бяха изумруденозелени и паметта му светкавично изрисува отдавна забравената картина на ирландските зелени поля в ясен летен ден. Това бяха най-красивите очи, които беше виждал. Млечната белота на кожата й контрастираше с гарвановочерната коса, разделена на две и стегната на тила й. Въпреки че беше по-ниска от него с една глава, тя беше висока за жена.

— Нека ангелите ви закрилят! — каза той унесено, без да може да откъсне поглед от очите й. Нямаше представа откъде му беше дошла тази фраза, която леля му Бриджит често използваше. Просто не намери какво друго да каже.

— О, много съжалявам! Сигурно ви заболя. — Девойката смутено пусна ръката му и той съжали. Искаше му се допирът между тях да продължи.

— Не се безпокойте, нищо не усетих — излъга. — Поласкан съм, че избрахте моето рамо за подкрепа.

Майкъл беше неспособен да откъсне поглед от лицето й. Момичето също беше привлечено от мекия сив блясък в очите му. По бледата й кожа изби руменина. Почувства се привлечена от контраста между нежността в очите и гласа и грубите белези по лицето му. Припомни си колко твърди бяха мускулите му под нежните й пръсти и стомахът й се сви от сладостна тръпка.

— Фи, добре ли си? — чу се женски глас, който развали магията.

— Добре съм, Пенелопе. Аз… аз просто се изплаших от гръмотевиците — отговори тя, без да сваля очи от Майкъл.

Той изпита силна неприязън към натрапилата се приятелка, въпреки че тя беше също толкова млада и хубава, колкото момичето с гарвановите коси.

Фиона изведнъж осъзна, че е прекалено близо до високия младеж, и отстъпи назад. Една до друга, двете жени представляваха зашеметяваща картина. Пенелопе имаше коприненоруса коса, нежни лунички на изящния си нос и високи скули. Очите й бяха два големи сапфира. Излъчваше силна чувственост, която се забелязваше лесно от всички мъже. Другата беше с тъмна коса и имаше невинен поглед на дете. Двете жени бяха изискано облечени, носеха тънки муселинени рокли, богато украсени с дантели и панделки.

Дискретният, изучаващ поглед на Майкъл беше посрещнат от открито провокативното изражение на Пенелопе, която безсрамно показваше интереса си към младия мъж и приканваше към близост. Но той демонстративно се обърна и заговори на момичето с тъмните коси:

— Бих могъл да остана с вас, докато фериботът пристигне… за да бъдете по-спокойна… — промърмори Майкъл, опитвайки се да я задържи още малко.

Фиона се усмихна и погледна с надежда към русата девойка. Но очите й бързо потъмняха и тя отговори нерешително:

— Предложението ви е много любезно, но трябва да остана с братовчедка си. Все пак искам да ви благодаря, господин…

— Майкъл. Името ми е Майкъл Дъфи.

— Аз съм Фиона Макинтош. А това е моята братовчедка, госпожица Пенелопе Уайт.

Пенелопе кимна и каза на Фиона:

— Фи, трябва да отидем при Гренвил. Той ни чака ей там, на края на кея.

После се обърна към младия ирландец:

— Моля да ни извините, господин Дъфи. Благодаря ви за помощта, която оказахте на братовчедка ми.

С любезна усмивка хвана Фиона под ръка и я поведе през тълпата към другия край на кея.

Майкъл продължаваше да гледа след двете дами и беше възнаграден за упоритостта си. Фиона се обърна. Той грейна от удоволствие и се почувства като глупак. Дали не се хилеше прекалено широко? Не приличаше ли на нахалните пияници, които се навъртаха около камериерките в хотела на чичо му?

Даниъл проследи сцената с жив интерес. Забеляза привличането между братовчед си и Фиона. Красивата девойка така очарова Майкъл, че без да мисли, той каза името си. Дъфи беше честно име, но не говореше нищо на богатите, към които очевидно спадаха двете жени. „Глупчо“ — поклати глава той.

— Това е най-красивата жена в целия свят, Дан! — развълнувано изрече Майкъл, когато се върна при него. В гласа му се долавяха детски възторг и преклонение.

— Голям глупак си, Майк. Че е хубава, това е ясно — каза Дани, — но не е от нашата черга. Само един поглед е достатъчен, за да разбереш, че е от момиченцата, които се къпят в розова вода и дантели. Сигурно е дъщеря на някой голям търговец или собственик на земя.

— Откъде го измисли това, Дан? — опита се да възрази Майкъл. Макар да не искаше да си признае, той също бе усетил разликата между тях. — Може пък да е като нас, дъщеря на работещи родители.

Даниъл направи гримаса. Братовчед му беше едно голямо дете:

— Не е нужно да съм ясновидец, за да забележа очевидното. Само погледни как е облечена. Осанката й, маниерите й, всичко говори за благородния й произход. По-добре забрави за нея.

Но Майкъл не беше уверен, че прекрасната девойка е толкова недостъпна, колкото я представяше Дани. Може и да принадлежеше към висшето общество, но в крайна сметка беше жена, която му беше показала, че го харесва.

— Някой ден ще се оженя за нея, Дан! Само гледай!

— Да, бе. Как не! — поклати глава братовчед му.

Майкъл не му обърна внимание. От устните му не слизаше глуповатата усмивка, но очите му грееха с метален блясък. Знаеше, че няма да е лесно, но решението беше взето. Беше сигурен, че ще срещне отново момичето със зелените очи, и вече обмисляше план за действие.

 

 

Хванала братовчедка си под ръка, Фиона се отдалечаваше от младежа. Знаеше, че е детинско, но не можеше да спре да мисли за сивоокия атлет.

— Не е ли изключителен, Пени? Прилича на гръцки бог!

Пенелопе беше съгласна, но не искаше да подхранва у нея напразни надежди.

— Определено е красив по свой си, ирландски начин. Привлекателен, но груб и първичен.

Погледна към Фиона и разбра, че думите въобще не докоснаха съзнанието й. Безсмисленото бърборене продължи, прекъсвано от невъздържан смях и въздишки. Пенелопе безпогрешно разпозна признаците на любовта и изпита тревога и съчувствие към влюбеното момиче. Тази връзка нямаше бъдеще. Любовта на жена от висшето общество с мъж от работническите среди можеше да донесе само нещастия.

— Да беше видяла очите му! Толкова нежни и дълбоки…

Пенелопе също ги беше забелязала. Но видя и широките рамене, тесния ханш и очертаните мускули на ръцете и краката. „Да — помисли си тя, — точно като гръцки бог.“ Представи си силното му тяло, притиснато до голата й снага в еротичен унес, и потръпна от желание. Каква разлика само! Този красавец разпалваше в нея страстта, докато непорочното съзнание на Фиона го свързваше с романтична, възвишена любов.

Пенелопе познаваше мъжете и не хранеше илюзии относно Майкъл Дъфи. Той беше опасен за жените, а както личеше от белезите по лицето му, и за мъжете. Би дала много да го има в леглото си, молещ за нейните милувки, макар че това беше трудно осъществимо. Младежът не беше от техните социални кръгове и вече сигурно нямаше да се видят. „Голяма работа — помисли с пренебрежение тя. — Още един хубав ирландец от бедните квартали на Сидни.“ Но й стана жал за Фиона, която сигурно щеше да бълнува за своя гръцки бог дни наред.

До тях се чу мъжки глас:

— Мислех, че съм ви изгубил, дами.

Гренвил Уайт, братът на Пенелопе, се приближи и хвана Фиона за лакътя, като поведе дамите към края на платформата. Жестът му беше повече собственически, отколкото любезен. В другата си ръка държеше плетена кошница за пикник. Говореше на изискан английски, какъвто ползваха само добре образованите англичани. Това беше логично — Гренвил беше прекарал целия си живот в Англия и преди две години дойде в колонията, за да се грижи за фамилните имоти. Беше три години по-голям от сестра си и очите му бяха сини като нейните. Само оредяващата кафеникава коса го загрозяваше. Иначе Гренвил представляваше това, което навсякъде в цивилизования свят наричат „аристократ“ — слаб, с издължено и бледо лице и деликатни ръце с дълги пръсти. Жените от неговата класа го намираха за изгодна партия не само заради богатството му, но и заради изисканите му маниери на истински джентълмен.

— Уплаших се от гръмотевиците — обясни Фиона, — но един джентълмен ми се притече на помощ и ме спаси.

Гренвил се подразни от детинския тон на девойката и от симпатията, която тя вложи в думата „спаси“. Но сдържа яда си. Не можеше да си позволи непочтителен тон като някой прост работник.

— И кой беше този джентълмен, който те спаси? — язвително, но сдържано попита той. — Познаваме ли го?

— Не, не сме го виждали досега. Ей онзи господин там — каза тя.

Гренвил проследи погледа й и видя високия младеж. Нямаше начин да сгреши, тъй като Майкъл се беше обърнал към тях и изпиваше Фиона с поглед. Когато тя вдигна очите си, той й се усмихна. Девойката сведе срамежливо поглед.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, скъпа, но видът на този човек ясно показва, че той не е никакъв джентълмен. Сигурно е някой недодялан ирландец.

— Той наистина е ирландец — обади се Пенелопе. В гласа й се долавяха закачливи нотки. — Но не е недодялан. Дори е по-чаровен от много мъже, които познавам. Бих казала — изтънчен и привлекателен мъж.

Гренвил погледна намръщено сестра си. Не очакваше, че тя ще застане срещу него. Ирландецът наистина притежаваше чар, призна неохотно той и това го настрои още повече срещу младежа.

— Ирландците са груби хора, лоялни единствено към тяхната църква! — продължи да упорства той, едва сдържайки гнева си. — Трябва да прочетете за пиянските им оргии през дните на Сейнт Патрик. Тогава ще разберете на какво ниско ниво е тяхната интелигенция. Те са като онези маймуни в Африка, за които сме чели.

Той злостно нападаше ирландците, но всъщност искаше да унизи мъжа, който беше привлякъл вниманието на двете жени. Възмущаваше го мисълта, че дами, които стоят на най-високото стъпало в социалната стълбица, могат да харесват човек, чието положение е малко по-добро от това на животните. Освен това недоумяваше как такива нежни същества показват открито плътска похот. Това беше позволено само на мъжете.

— По-тихо, братко — пошегува се Пенелопе. — Кой ще те спасява, ако ирландецът те чуе?

Гренвил се наежи, но не отговори на подигравката. Обърна се и измери още веднъж с поглед „спасителя“ на Фиона.

Майкъл също гледаше към тримата. Зачуди се кой е този добре облечен мъж с тях и коя от двете жени всъщност придружаваше. Бързо се ориентира, когато съзря убийствения поглед, който му изпрати непознатият. Измери го от глава до пети и прецени, че хилавият мъж не може да бъде заплаха за него.

Бурята се разрази с пълна сила. Тътенът на гръмотевиците се смеси с тропота на тежките дъждовни капки, които покриха нажежената повърхност на пристана. Фериботът „Фантом“ се зададе откъм Мидъл Хед. Черната струя дим, която се носеше от него, донесе успокоение и надежда за подслон от поройния дъжд.

 

 

Едрите капки шибаха по морската повърхност. Обикновено ясносини, сега водите около пристанището изглеждаха покрити със сиво-черен чаршаф. Застанали под навеса, покриващ голямата палуба на ферибота, Майкъл и Даниъл зъзнеха, втренчили поглед в изчезващия зад завоя бряг на Менли. Двамата се свиваха под напора на вятъра, който набиваше фини облачета от капчици под платнището над тях. Докато чакаха да се качат на борда, дъждът ги измокри до кости. Бурята рязко понижи температурата и хората заровиха в чантите и кошниците за сухи дрехи.

Майкъл извади скицника си и се опита да намери някаква опора. Най-накрая успя и заработи с молива, като пазеше с тялото си рисунката от пръските. Свърши бързо и разбута плътно застаналите пасажери, за да си пробие път. Братовчед му го проследи с поглед, разбра накъде отива и загрижено поклати глава. Майк щеше да стане за смях пред надутите богаташи.

 

 

— Госпожице Макинтош, бих искал да ви покажа нещо.

Фиона се сепна от гласа му и сърцето й замря.

— О, господин Дъфи, това сте вие! — възкликна тя.

— Моля ви да приемете тази рисунка за спомен от днешния излет! — каза Майкъл и постави листа в ръката й. — В действителност сте много по-красива, но все пак се надявам да я приемете.

На няколко места хартията беше намачкана от водните капки, но рисунката беше непокътната. Фиона я погледна и ахна. От листа я гледаха нейните очи. Той я беше нарисувал така, както я беше видял, преди дъждът да развали прическата й и да измачка красивата й бледосиня рокля. В ъглите на листа бяха нарисувани малки ангелчета, които пърхаха около косата й, а в долния край беше изписано: „Нека ангелите винаги ви закрилят.“ Фиона беше толкова развълнувана, че в първия момент не намери думи да благодари. Никога не й се беше случвало нещо толкова прекрасно и романтично. Тя погледна възторжено високия младеж, който стоеше толкова близо до нея, че усещаше топлината на тялото му, и свенливо се усмихна.

— Пени, виж какво е нарисувал господин Дъфи! — развълнувано се обърна към братовчедка си и Пенелопе нямаше друг избор, освен да изрази възхищението си.

— Много е хубава, господин Дъфи! Художник ли сте?

Той поклати глава и скромно отговори:

— Това е моята мечта… но има много още да уча. Надявам се един ден да отида в Европа и да се запиша в най-добрия колеж по изкуствата.

— Аз мисля, че европейците също имат какво да научат от вас — каза любезно Пенелопе, силно впечатлена от портрета. Трудно й беше да си представи, че един обикновен работник може да рисува толкова хубаво. Освен това забеля, че начинът му на изразяване е като на високообразованите мъже. Наистина, той беше много интересен мъж.

— Ела да видиш какъв портрет на нашата Фиона е нарисувал господин Дъфи — обърна се със зла усмивка към брат си тя и добави: — Доста добре за такъв индивид, какъвто ни описа преди малко.

Гренвил се размърда неспокойно от забележката на сестра си и горещо се замоли тя да млъкне.

Майкъл забеляза напрежението между двамата. Имаше нещо враждебно и в същото време загадъчно в отношенията им.

— Не е лош — неохотно призна Гренвил.

— Извинете ме, господин Дъфи, не ви запознах с брат си, Гренвил Уайт. Гренвил, това е господин Майкъл Дъфи.

Никой от двамата мъже не протегна ръка към другия. Антипатията беше взаимна и видима.

— В града ли работите, господин Дъфи? — попита Пенелопе. — От външността ви бих заключила, че сте писар или секретар в някоя кантора или нещо подобно.

Майкъл се засмя меко. Дамата беше доста агресивна и самоуверена, дори леко безсрамна.

— Ласкаете ме, госпожице Уайт, но няма нищо подобно — отговори любезно той. — Моят братовчед Даниъл се обучава в една адвокатска кантора в града. Аз работя за вуйчо ми в хотел „Ерин“ в Редфърн.

— Не вярвах, че работите такава работа. Не и при вашия талант.

— Такъв вид работа, госпожице Уайт, се радва на покровителството на много знатни личности в Сидни — отговори той, като даде да се разбере, че думите й са го засегнали. — Нека ви кажа, че господата от висшите кръгове често посещават хотела ни, за да обърнат по някоя чашка и да се повеселят. Много от тях си тръгват пияни като прасета и без наша помощ едва ли биха стигнали до домовете си.

Тя пламна:

— Не исках да кажа, че вашата работа не е достойна. Съжалявам, ако съм ви обидила.

— Знам точно какво искахте да кажете, госпожице — усмихна се Майкъл, — но приемам извинението ви.

Кръвта на девойката закипя. Почувства се унизена. Този прост работник я беше накарал да му се извини, нещо, което никога не бе правила. „Някой ден ще те накарам да се гърчиш в краката ми и да молиш за милост, господинчо. Каквото и да ми коства това“ — закани се тя.

— Трябва да се връщам при братовчед си, дами — каза скромно Майкъл, но в гласа му се усещаше задоволство.

Той видя как гневът изопва лицето на девойката и това му хареса. Виж ти, значи и аристократите можели да изгубят присъствие на духа, също както плебеите. Удовлетворен, той се обърна към Фиона:

— Надявам се да имам удоволствието скоро да ви срещна, госпожице Макинтош — каза смирено и нежно я погледна.

— Не ми се вярва, господин Дъфи. Сидни е голям град — хладно отговори Пенелопе.

Той рязко се обърна и я погледна право в очите:

— Такива красиви дами като вас лесно се забелязват дори и в най-голямата блъсканица на някой пазар.

Русокосата красавица занемя. Това беше прекалено. Брат й също усети обидата и се притече на помощ:

— Сър, думите ви преминават границата на добрия тон! Настоявам веднага да се извините на дамите и да си вземете думите назад!

— Защо? Нима думите ми не са истина?

Майкъл се засмя, но очите му светеха със сив метален блясък, който накара Гренвил да се облее в студена пот.

В същия момент, без да разбере какво става между двамата мъже, Фиона се обади и това отслаби напрежението:

— Господин Дъфи, вземете си рисунката. Прекалено е хубава, за да я приема.

Момичето сложи скицата обратно в ръката му, но той я притисна към дланите й:

— Портретът е ваш, госпожице Макинтош. Правете с него каквото искате, само не ми го връщайте, защото го нарисувах специално за вас.

Фиона осъзна, че освен скицата той беше сложил в дланта й и сгънато листче. Бързо го стисна, за да не го забележат останалите.

— Благодаря ви, господине! — промълви засрамено тя. — Ще го пазя, за да ми напомня за мъжа, който ме спаси от гръмотевиците.

Двамата се усмихнаха. Майкъл й пожела лек ден и се запъти към другия край на ферибота.

Когато пристигна при Даниъл, беше на седмото небе от радост. Приличаше на ученик, който неочаквано е получил похвала.

— Виждам, че задълбочаваш запознанството с младата дама, глупако — отбеляза братовчед му.

— Точно така, Дан! — въздъхна щастливо той.

Дан се намръщи и се загледа в дъжда, който продължаваше да се излива като из ведро. Братовчед му отново се забъркваше в неприятности, само че този път здравите юмруци нямаше да помогнат.

Майкъл застана до него и двамата се загледаха във водата. Колелата на кораба разпенваха мътното сиво море и оставяха след себе си две бели следи, които очертаваха пътя им и ги приближаваха към южната част на пристанището на Сидни.

Майкъл се замечта за предстоящата среща с Фиона, която бе уговорил в бележката, а Даниъл продължаваше да се притеснява за него. Братовчед му беше посещавал училището на ордена на йезуитите „Свети Игнаций“, едно от най-добрите в света, и беше много по-добре образован от всеки благородник в колонията. Но това не му даваше никакъв шанс да спечели ръката на богатата дама. Той беше младеж, богат на мечти, но с празни джобове. Семейството му успяваше да посрещне нуждите си, но дори и насън не можеше да достигне несметните богатства на класата, към която принадлежеше това момиче. Не, Майкъл трябваше да осъзнае, че връзката му с Фиона Макинтош нямаше бъдеще.

 

 

Дъждът беше престанал, когато „Фантом“ се приближи към катерите и търговските кораби, закотвени на пристана. Техните екипажи чакаха бурята да отмине, за да продължат работата си. На изток от Куейл се виждаха резиденциите на колониалния елит. Майкъл се взря в най-голямата от тях — имението на Макинтош. Великолепието на къщата го накара да притаи дъх. Приличаше на дворец, а живописните му цветни градини се спускаха чак до пристанището. Запалените свещници вътре бяха толкова много, че отдалече сградата грееше като коледна елха.

Фиона също гледаше натам, но грандиозната сграда предизвикваше съвсем други чувства у нея. Тя виждаше само една самотна къща, в която рядко се чуваше смях. Това не беше нейният дом, а по-скоро затвор, в който властваше лейди Инид Макинтош, майка й. Тя управляваше с желязна ръка несметните богатства на финансовата империя Макинтош. По същия начин управляваше многобройните слуги и децата си. Ако баща й си беше тук, може би домът нямаше да бъде толкова мрачен, въздъхна девойката. Но той беше заминал за Куинсланд, за да ръководи лично фермата им в Глен Вю. И беше зарязал близките си самотни и нещастни.