Питър Уот
Черните гарвани (44)

43.

Люк отвори очи. Някой настойчиво тропаше на вратата на хотелската стая.

— Люк, вътре ли си? — чу гласа на Соломон.

Навлече панталоните си и се ослуша. Отвън се чуваха гласовете на мъжете от бара. Нямаше други подозрителни шумове. Прекоси тъмната, задушна стая и открехна предпазливо вратата. На слабата светлина, която идваше от коридора, разпозна приятеля си.

— Трябва да бягаш от Рокхамптън! — задъхано рече той и се вмъкна в стаята.

— Защо? Какво, по дяволите, съм направил? — смаяно го изгледа Люк.

Соломон се приближи до прозореца и се взря в мрака за евентуална полицейска засада.

— Знаят за продажбата на златото. Подозират, че аз съм те свързал с прекупвачите — обясни той и се отдалечи от прозореца.

— Тази лисица, Дарлингтън! — изфуча американецът. — Натопил ме е в полицията след вчерашната ни среща.

— Господин Дарлингтън… адвокатът на Кейт?! Каква работа си имал с него?

— Сега това няма значение — отвърна Люк и старателно избегна погледа на стъписания си приятел. Бързо започна да събира оскъдния си багаж и попита: — Кажи ми какво се случи? Викаха ли те в полицията вече?

Соломон се доближи до вратата, за да може да улови и най-малкото движение в коридора, и зашепна:

— Полицай Ричардс дойде в магазина и ми каза, че имат информация, че двамата с теб сме замесени в незаконна търговия със злато. Попита ме за теб и аз, естествено, казах, че не знам къде се намираш. Той се ядоса и взе да ме заплашва пред Джудит и детето. Заяви, че ще те открие и ще ни затвори и двамата.

Люк усети страха на приятеля си. Знаеше, че той не се страхува за себе си, а за семейството. Сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Полицията няма да успее да ме спипа, Сол! — изрече твърдо и извади от колана си револвера. — Трябва да се успокоиш. Ще бъда далеч оттук, преди да си стигнал външната врата на хотела.

— Ох, Люк! — въздъхна Соломон. — Нямаше да ме е страх, ако вкъщи не ме чакаха Джудит и Дебора. Този Ричардсън… той е опасен човек, да знаеш. Чух, че и в управлението не го обичали много.

— Конят ми е зад хотела — каза Люк, като прехвърли през рамо седлото и рогозката за спане. — Това ще ми даде възможност да стигна незабелязано до пътя, който извежда на юг от града. Докато съмне, ще съм поне петдесет километра далеч оттук.

— Къде мислиш да отидеш? В Нов Южен Уелс? — предположи евреинът.

Той поклати отрицателно глава и замислено отговори:

— Мисля, че е време да се прибера у дома и да видя още веднъж огромните секвои на Калифорния, приятелю. Повече нищо няма да ти кажа.

Замълча и Соломон разбра, че приятелят му се колебае дали да му каже още нещо. Най-сетне продължи:

— Кажи на Кейт, че ще се върна един ден. Кажи й… че я обичам!

Соломон хвана мазолестата му ръка и я потупа:

— Ще й кажа, Люк, бъди спокоен. Бъди внимателен, момче! Нека Бог да те закриля!

Люк прескочи рамката на прозореца и леко се приземи на покрива на задната веранда на хотела. Подозираше, че полицаите може да са проследили приятеля му и да го дебнат някъде долу. Безшумно се промъкна до края на стената, откъдето започваше тъмна и тясна алея. Хвърли на земята седлото и скочи в неосветеното пространство на задния двор. Няколко пийнали клиенти, които напускаха хотела от страничната врата, забелязаха как се промъква към алеята и един от тях се провикна:

— Хей, приятел, не можеш да си платиш сметката ли?

— Нещо такова — ухили се съучастнически Люк и се отправи към конюшнята.

Предстоеше му друго изпитание. Ако полицаите бяха по петите на Соломон и бяха наясно, че Люк е в хотела, логично беше да го причакат тук. Както и да се опитваше да ги излъже, без кобилата си нямаше да успее да избяга. Осъзна колко е уязвим, докато я оседлаваше и привързваше торбата към седлото. Всеки момент очакваше да чуе зад гърба си: „Спри, в името на кралицата!“

Но това не се случи. „Съвсем са се разхайтили тези от полицията — помисли си доволно той. — Домързяло ги е да проследят Соломон.“

Но грешеше. Скрит в сенките в началото на тъмната алея, полицай Ричардс следеше всяка негова стъпка. Люк беше точно на един изстрел разстояние от него, удобна мишена за пистолета му, който сочеше точно в тила на беглеца. Бяха толкова близко един до друг, че нямаше начин да пропусне. Но полицаят свали пистолета и спокойно проследи как американецът завърза седлото, метна се на коня и профуча покрай него по пътя. Сигурно щеше да се отправи към Бризбейн или дори още по на юг. Нямаше значение къде отива, помисли си, важното беше да напусне Рокхамптън и да не се връща вече. Излезе от сенките и се ухили доволно след изчезващия в тъмнината ездач. Беше получил солидна сума, за да го накара да напусне града. Сега му оставаше да докладва на този адвокат, Дарлингтън, че всичко е станало така, както го бяха замислили.

На разсъмване Люк вече беше четирийсет километра по-близо до родната Калифорния. Освен най-необходимите лични вещи отнасяше със себе си спомена за една мимолетна целувка и любовта си към Кейт, на която не бе писано да се осъществи.

По времето, когато достигна река Бризбейн, Хю зарадва Кейт с решението си да инвестира хиляда паунда в компанията й. Младата жена беше поразена от щедростта и благородството му. Парите й бяха дадени без лихва и без срок на връщане. Този жест беше ясно доказателство за любовта му към нея.

Същата вечер Соломон се потеше от лъжите, които трябваше да наговори на Кейт заради внезапното заминаване на Люк.

— Той те обича много, Кати — мърмореше гузно, сякаш носеше лична вина за техните отношения.

Тя му обърна гръб и загледа ярките вечерни светлини на града. Много неща можеше да каже, но нямаше смисъл. Разбираше, че Соломон знае повече за мистериозното отпътуване на Люк, но не искаше да го притиска и да го кара да се чувства неудобно. Американецът си беше отишъл от живота й завинаги и като че ли така беше най-добре. Мъже като него не можеха да се задържат на едно място. Те бяха родени със свободен дух и жадуваха за непознати земи, не можеш да ги затвориш между четири стени.

Тя сдържа сълзите си, кимна за довиждане и решително тръгна към светлините на града, където се намираше офисът й. Люк си имаше свои грижи, тя — нейни! Трябваше да се приготви за инспекцията на имотите на стария Хари в Таунсвил, които сега бяха нейни. Вдигна гордо брадичка и тръгна по прашната улица към центъра на града. В края на краищата американецът беше само един добър приятел.

Люк си купи билет от Бризбейн за Сан Франциско. Параходът, който идваше от Сидни, щеше да презареди въглища и храна и да поеме към Америка. Той не познаваше никого в града и реши да се качи на палубата по-рано, за да изчака там заминаването. Корабът всеки момент щеше да акостира. Потънал в горчиви мисли за хората, които оставяше зад себе си, той безучастно наблюдаваше черните стълбове от дим, които излизаха от комините на пристигащия параход. Бордът се удари в дървените подпори на кея и корпусът изпъшка за последен път. Трапът изтрака и пасажерите, стиснали ръчния си багаж, заслизаха към пристанището. Люк бръкна в панталоните си и извади билета. Нареди се покрай посрещачите и зачака тълпата да се изтегли. Последни слязоха стар мъж и младо симпатично момиче, което стискаше до гърдите си новородено бебе. Те се озъртаха, сякаш не знаеха накъде да поемат. Люк не им обърна внимание, докато старецът не се приближи до него и попита:

— Извинете, сър, дали не знаете някоя по-евтина квартира в града?

Люк спря и свали седлото на земята. Внезапен полъх на вятъра донесе до него дъх на лавандула. Погледна към момичето с огромен ягодов белег на лицето и осъзна, че познатият аромат идва от него.

— Съжалявам, приятелю — отговори и огледа двамата по-внимателно. Прецени, че момичето е не повече от дванайсетгодишно, и се зачуди защо старецът оставяше това дете да се грижи за братчето или сестричето си, което спеше на ръцете му. Но после забеляза следите от туберкулозата по измъченото лице на мъжа и му дожаля.

— Нищо, господине, не се притеснявайте! — отвърна с измъчена усмивка старецът. — Все някой ще ни упъти къде да намерим подслон за главите си.

Люк почувства необяснима симпатия към тримата нещастници. Ясно беше, че някаква ужасна трагедия ги е накарала да поемат пътя от Сидни до тези затънтени северни краища. Импулсивно бръкна в джоба си, извади последната банкнота от един паунд, останала от продажбата на златото, и я подаде на болния мъж. Нямаше представа защо прави това. Дали споменът за жена му и за малката му дъщеричка не го подтикна? Или този нежен аромат на лавандула, който възвърна спомена за Кейт?

— Вземи ги! — грубо се обърна той към мъжа. — Това ще ви помогне да преживеете, докато намерите някаква работа. Приеми ги като заем. Като се видим пак, ще ми ги върнеш.

Старецът погледна изумено банкнотата, а после и непознатия мъж:

— Не знам к’во да кажа, сър! — задавено промълви. — Не съм виждал такава щедрост!

Макар че в ризата му шумоляха парите, които му беше дал Гренвил Уайт, Хенри много добре съзнаваше, че сумата беше малка, за да осигури спокоен живот на дъщеря му и внука му. Един паунд^[1] за него бяха много пари.

— Няма нищо за казване! — отсече Люк. — Просто се постарай да прибереш накъде на сигурно тези деца!

Мъжът прибра банкнотата и сълзите потекоха от мътните му очи:

— Много ми е приятно, гос’ине. Това е дъщеря ми Дженифър, а това е синът й. Дано един ден успея да ви се издължа…

Люк кимна, сигурен, че никога повече няма да се срещнат, и побърза да се качи на кораба, за да избегне ненужните благодарности.