Питър Уот
Черните гарвани (52)

51.

Кейт дочу шума от приближаващ се фургон зад къщата и паниката отново я обзе. Това сигурно бяха сержант Джеймс и децата на Том. В телеграмата, която й беше изпратил, той пишеше, че ще пристигнат днес. Тя се приближи към огледалото и за пореден път приглади идеално подредената си коса. Пое дълбоко въздух и тръгна към външната врата. Новата й копринена рокля приятно шумолеше. Кейт се опита да се успокои, но когато отвори външната врата, цялата й увереност се изпари.

Пред нея стояха тримата й племенници и гледаха уплашено с големите си очи. Бяха облечени в парцаливи дрехи. Явно Хенри не беше успял да намери нещо по-добро в Бърктаун. Децата имаха вид на хванати в капан диви животинчета, а той беше техният ловец.

— Добър ден, госпожо О’Кийф! — поздрави официално сержантът и изтупа панталоните си от прахта, полепнала по тях от пътя. — Водя ви ги живи и здрави. Не ми създаваха големи неприятности, но все още им е трудно да се ориентират в новата обстановка.

— Заповядайте, сержанте — отвърна Кейт и хвърли нервен поглед към трите деца. — Ще влезете ли да пийнем по един чай?

— С най-голямо удоволствие! — кимна Хенри. — Пътят беше дълъг.

Младата жена отвори широко вратата и покани изморените от пътя гости.

Скоро четиримата се наредиха около масата и зачакаха Кейт да налее чая. Докато Хенри мърмореше благодарности, децата се престрашиха и се огледаха. Всичко блестеше от чистота. Стените и прозорците бяха прясно боядисани, но ремонтът все още не беше довършен. Печката беше стара и опушена. Кейт се премести тук веднага щом разбра, че Том е мъртъв и поверява грижата за трите си деца на нея. Веднага се захвана с освежаването и подреждането на къщата, но времето беше твърде малко, за да успее с всичко.

Преместването й от Рокхамптън в Таунсвил не беше лесно за нея. Щяха да й липсват приятелите, работата, забавленията. Но Соломон и Джудит отново й се притекоха на помощ. Увериха я, че ще поемат работата в офиса и ще имат грижа за редовното придвижване на стоките, докато тя подреди дома си за трите сирачета. Обещаха да я посещават често, за да не се чувства самотна.

Кейт намаза три филии пресен хляб с масло и го предложи на децата. Те благодариха срамежливо и лакомо ги захапаха. С изцапани от маслото бузки те дъвчеха и предпазливо поглеждаха към красивата госпожа. Сърцето на Кейт се сви. Почувства вина, че се съгласи да поеме отговорността за тях. Какво разбираше тя от деца? Щеше ли да се справи с тези наплашени до смърт зверчета?

— Горките мъничета! — обади се Хенри, като отпи от чая си. — Дори не съзнават колко са загазили.

— Мога да ви уверя, че всичко ще бъде наред с тях, сержанте — побърза да каже младата жена, сякаш той можеше да прочете мислите й. — Просто ще им трябва малко време, за да свикнат с новия си дом.

— През целия си живот са бродили из пустинята с Том и съпругата му… — Хенри усети, че думите му могат да засегнат жената, и смутено добави: — Извинете ме госпожо, не исках да ги обидя.

— Няма нищо, сержант Джеймс — успокои го тя. — Разбирам, че са водили номадски живот. Но съм сигурна, че всичко ще се оправи.

Тя приближи стола си към него и тихо попита:

— Том… той… получи ли подобаващо погребение?

— Погребахме го като християнин. Поне това успях да направя за него. Той беше добър човек, Кейт… въпреки че живееше извън закона — запъна се Хенри. Беше му трудно да изрази смесените си чувства към брат й.

— А майката? Тя погребана ли е?

Лицето му потъмня, когато си спомни трагичната смърт на туземката.

— Тя не беше християнка — смутено отговори. — Оставихме я на хълма. Предполагам, че това е по-близко до представите на майолите за погребение.

Кейт поклати глава:

— Сигурно сте прав. Нейният дом е била скалистата земя и душата й е останала там. Просто си мислех, че… Брат ми сигурно би искал майката на децата му да бъде с него във вечния му сън…

Хенри нямаше отговор. Той беше войник и за него смъртта беше просто смърт. След нея нямаше нищо друго.

Той изпи чая и се надигна. Беше време да се върне при жена си и сина си. Кейт го изпрати до вратата и маха с ръка, докато фургонът се скри от погледа й. Постоя така, загледана в прашния облак, който конете оставиха зад себе си. После затвори и решително се върна в кухнята. Посрещнаха я три чифта широко отворени очи, изпълнени с подозрение. Тя отново се почувства безпомощна. Сълзите й потекоха неудържимо. Ето какво беше останало от брат й — три деца от смесена раса, които цял живот щяха да се люшкат между два свята — този на белите и другия, на тяхната майка, и може би никога нямаше да намерят своето място. Можеше ли да промени това?

Неочаквано малката Сара несигурно се приближи към нея и обви пухкавите си ръчички около бедрата й. Кейт притисна малкото телце към себе си и в отчаянието й плахо затрептя светлинката на надеждата. До съзнанието й достигна глас, слаб и далечен, но удивително напомнящ на гласа на Том, и й прошепна, че всичко ще бъде наред.