Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бърд и Дъфи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cry of the Curlew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Питър Уот. Черните гарвани

Австралийска, първо издание

 

Peter Watt

Cry of the Curlew, 1999

Bird/Duffy №1

 

Редактор: Лилия Анастасова

Дизайн на корица: Димитър Стоянов — Димо, 2006 г.

ИК „Плеяда“, 2006 г.

ISBN: 954-409-235-8

История

  1. — Добавяне

45.

Шумът от суетнята в двора на казармите на конната полиция достигаше до колибата, в която живееше семейството на сержант Хенри Джеймс. Тя се намираше съвсем близо до плаца. Ема се ослуша и веднага разбра какво предстои. Кратките команди, тракането на оръжие и цвиленето на конете показваха, че полицаите тръгват на акция. Погледна през прозорчето, за да види дали мъжът й не си идва да се приготви за път. Въпреки проливния дъжд, който размазваше фигурите, тя позна Хенри. Завтече се към бюфета и извади хляб, мармалад от пъпеши и кутия с чай. Сложи чайника с вода да завира и се залови да направи сандвичи с мармалад. Това се бе превърнало в ритуал винаги, когато Хенри отиваше на акция някъде из колонията. Понякога отсъстваше само два-три дни. Друг път го нямаше със седмици и месеци. Но тя не се оплакваше. Носеше безропотно кръста на съпруга на полицай. Обичаше своя голям мечок и по детски се възхищаваше на неговата физическа и духовна сила. Заради него беше готова да изтърпява дългите самотни нощи и дни в това изолирано от цивилизацията място, изпълнено с груб мъжки смях, писък на бухал и безкрайно трополене на дъждовни капки по покрива по време на дъждовния сезон. Но когато настъпеше нощта, всичко това губеше значение. Тя се сгушваше в огромните ръце на съпруга си и заравяше пръсти в дългата му брада. Тяхното легло беше техният космос и нямаше значение, че то се намираше в малка дървена колибка с две тесни стаички. В него тя се чувстваше кралица в разкошен палат, обичана от най-добрия човек на света.

Хенри събу обувките си пред вратата и влезе в стаята. Водата тъкмо завираше и Ема я изля от почернелия от сажди чайник в красива порцеланова кана за чай, подарък от Кейт за сватбата им. Един бегъл поглед към съпруга й беше достатъчен, за да разбере, че нещо го тревожи. Сложи чаените листа, разклати каната и запита спокойно:

— Какво има, Хенри?

— Тръгваме по следите на Том Дъфи — отговори с равен тон той. — Лейтенант Ур има сведения, че той и Уолъри се намират на място, наречено „Големите скали“.

Ема остави каната и нежно хвана ръцете на мъжа си. Придърпа го до себе си и тихо попита:

— Ти не искаш да участваш в тази акция, нали?

Хенри отчаяно поклати глава. После продължи:

— Господин Ур е най-добрият полицай, когото познавам. Ти знаеш, когато тръгне по следите на някого, не се предава, докато не го залови. Този път Том няма шанс.

Наведе поглед, за да не й даде възможност да види в очите му, и продължи:

— С него е и онзи туземец, Уолъри.

Не беше нужно да обяснява защо този факт го тревожи. Жена му знаеше за ужасното чувство на вина, което го преследваше още от времето на разселването на племената в западната и централната част на Куинсланд. Често нощем сънуваше безмилостното клане на жени и деца, на което беше станал безмълвен свидетел, и се будеше разплакан. Срещата с последния воин на нирамбура го изпълваше с някакъв примитивен, суеверен страх. Това беше странно за войник като Хенри, който беше преживял много битки и опасности. Но страхът не идваше от физическата сила на Уолъри, а от възмездието, което той може би носеше със себе си.

— Защо господин Ур е решил да ви поведе в такова време? — нервно заговори Ема. — Рискува да бъдете блокирани от придошлите реки наоколо.

Хенри погледна тъжно жена си:

— Той знае, че Том разчита именно на това. Двамата с Уолъри ще си мислят, че са в безопасност, докато валят дъждовете. Но Ур ще ги изненада. „Големите скали“ са само на няколко дни път с коне. Тръгваме веднага.

Той се вторачи в каната с чай. Спомените го върнаха към онзи момент, когато лежеше безпомощно след ухапването и гледаше в дулото на пушката, която Уолъри беше насочил към него. Огромните черни очи бяха лишени от милост. Ако не беше Том Дъфи, туземецът щеше да го застреля като куче. Спомни си как Том рискува свободата си, за да се върне в магазинчето и да потърси помощ за Хенри. Разбойникът се оказа човек с голямо сърце. И сега той щеше да му се отблагодари за човещината, като тръгне срещу него, за да го арестува или по-скоро, да го убие. Защото той знаеше, че Том няма да се даде жив в ръцете им. Какво можеше да направи Хенри? Полицейската клетва го задължаваше да участва в акцията. И този път нямаше да има милост. Един от тях щеше да умре.

Ема наля чай в емайлирано канче. Добави голяма лъжица захар.

— Чудя се защо лейтенантът не те остави в участъка — каза, докато разбъркваше чая. — Кой ще се грижи за казармите през това време?

— В момента се нуждае от всичките си хора — обясни мъжът й. — Не иска да рискува да го изпусне пак. Ще се опита да го хване жив, но ако не успее… — замълча и отпи от чая.

Ема спря поглед върху съпруга си и за пръв път си каза, че може би го вижда за последен път. Може би никога повече нямаше да усети острата му брада върху лицето си. Никога вече Хенри нямаше да качи сина си на широките си рамене. Опасностите, които следваха живота на полицаите, бяха нищо в сравнение със схватката, която им предстоеше.

Тя преглътна сълзите, които напираха в очите й, и рязко стана от масата:

— Ще ти приготвя сандвич. Трябва да хапнеш нещо, преди да тръгнете.

Той кимна, но мислите му бяха другаде. Трябваше да се погрижи за хората си. Да осигури амуниции, храна и дрехи. Сигурността на момчетата беше по-важна от неговите чувства, дори и от живота му.

 

 

Един час по-късно Ема стоеше сред червеникавата кал на задния двор и гледаше към облечените в сини униформи полицаи, които насочваха конете си към изхода. Тя помаха за сбогом на едрия сержант, който яздеше на края на колоната. Малкият Гордън държеше ръката й и смучеше палеца си, долепил глава до престилката на майка си. Двамата останаха под дъжда, докато и последният конник не се скри от погледа им. После бавно поеха към малкото си жилище. Когато влязоха, тя забеляза на масата сандвича, който беше приготвила за Хенри. Ема тихо зарида.