Питър Уот
Черните гарвани (29)

28.

Том Дъфи и Уолъри яздеха бавно и внимателно оглеждаха околността. Прекосяваха територия на племена, които не обичаха неканени гости и мятаха копията си без предупреждение.

Уолъри оглеждаше земята за следи от бели мъже. Наличието им винаги предвещаваше нежелана среща със служители на Националната конна полиция.

Двамата приятели яздеха като кавалеристи — с една ръка държаха поводите и въжето на товарния кон, изтощен до изнемога от торбите, които мъкнеше на гърба си. Бяха пълни с какво ли не: брашно, захар, кутии с чай, всякакъв род амуниции и две безценни кутии с тютюн.

Том си мислеше за мястото, където реката се вливаше в кристалночистите води на залива Карпентария. Според Уолъри племето, при което оставиха Мондо, се намираше някъде там. Преди шест месеца те я доведоха при северняците, за да се погрижат за нея, докато той беше на път. Издутият й корем показваше, че скоро на бял свят ще се появи първото им дете.

Шест месеца двамата с Уолъри яздеха по непознати земи, далеч от светилищата на нирамбура, обираха фермери и пътуващи търговци и препродаваха краденото в Бърктаун. Парите им трябваха, за да попълнят запасите си от храна и муниции. Те им бяха нужни, за да оцелеят по време на дъждовете през сезона на мусоните, които бяха характерни за северната част на континента.

— Черен мъж наблизо — прошепна Уолъри на развален английски и протегна глава, за да чуе по-добре недоловимите за ушите на Том шумове.

— Колко наблизо?

— След малко, наблизо — отговори той и се раздвижи на седлото. Наложи се да препускат в галоп от Бърктаун до високите треви на речния бряг, за да избегнат евентуална среща с конната полиция, която имаше постове в края на града, и сега черният воин не си усещаше задните части. — Бъдат тук преди време за храна.

Уолъри измерваше времето с почивките за храна. Предстоеше им да спрат за закуска след около половин час. Значи на такова разстояние от тях бяха хората от местното племе, изчисли Том.

Точно след половин час навлязоха в опразнения лагер на туземците. Но тлеещите остатъци от огън и купчините неотворени миди край него ясно говореха, че двамата мъже са наблюдавани внимателно от близките храсти.

Том слезе от коня и огледа околността.

— Мондо! — извика силно. — Това сме ние, Уолъри и аз.

Последва тишина, но Том беше готов да се обзаложи, че в сенките около тях дебнат копия, готови за смъртоносен полет. Уолъри остана на коня с ръка, готова да сграбчи колта, който висеше на колана му. Той нямаше доверие на северняците.

Том усети напрежението на приятеля си и се намръщи. Нима обещанията и жестовете на приятелство към тези туземци не значеха нищо за тях?

Преди шест месеца Уолъри направи сделка с тях. Те щяха да донесат на племето тютюн и сладък сироп от захарна тръстика, а аборигените щяха да приютят Мондо за известно време. Съветът на воините се съгласи и хората им начаса получиха запаси от безценните дарове. Но шест месеца бяха дълъг период от време и Том усети как страхът свива стомаха му. Не се притесняваше толкова за себе си, колкото за Мондо, която трябваше да е някъде тук. Дали беше жива, запита се Том и се прекръсти.

— Том — изсъска Уолъри и хвана револвера, — черни гледат нас!

— Стига вече са ни гледали! — решително тръсна глава той, отиде до товарния кон и отвърза един дървен сандък, пълен с кутии със захарен сироп. Сандъкът падна на земята, строши се и кутиите се разпиляха по земята.

— Храна-а-а! — Гласът му се разнесе из околността. — Насам, мамка му! Елате да видите какво ви нося-а-а!

Диваците не разбраха думите, но жестът му беше толкова красноречив, че черните им, изпълнени с недоверие очи най-сетне разпознаха двамата мъже. Един по един започваха да излизат от шубраците, като водеха жените и децата след себе си.

С широка усмивка Том разбута децата, които се мъчеха да докопат колкото може повече от кутиите с лепкавите вкусотии, толкова ценни за тях, колкото златото за европейците. Враждебността беше изчезнала и туземците приветстваха ирландеца и Уолъри с весел смях и доволни възгласи.

Но Уолъри остана на коня си. Зорко следеше някой да не се промъкне до личния им товар. Знаеше, че ако имат възможност, диваците ще откраднат всичко, до което се доберат.

Том нетърпеливо оглеждаше лицата на жените, които се трупаха около подаръците. Взираше се последователно в десетки големи, тъмни очи. Най-накрая сърцето му разпозна тази, за която копнееше през дългите самотни дни и нощи, прекарани по пътищата. Мондо застана пред него и той видя, че на хълбока си носи бебе. То кротко смучеше палеца си и наблюдаваше суматохата наоколо с големи сиви очи. Том искаше да й каже нещо, но не можа да отвори устата си от вълнение. Майчице, тя държеше в ръцете си неговия син! Напрежението през тези шест месеца, вечната гонитба със закона, тревогата за любимата — всичко отлетя. Той пристъпи към нея и успя да произнесе прегракнало:

— Ще го наречем Питър. Това е хубаво име. Означава скала. — Протегна мазолестата си длан и докосна нежното като кадифе лице на сина си. — Нашият син трябва да бъде силен и твърд като скалите в твоята родина, за да оцелее.

Детето сграбчи палеца на баща си и здраво го стисна с малките си пухкави пръсти. Очите на Том се напълниха със сълзи. Той вдигна свободната си ръка и помилва лицето на жена си:

— Мондо, моя малка черна принцесо… Обещавам ти, че ще направя всичко, за да сте щастливи, ти и детето. — Том премина на родния си език, който тя не разбираше: — Но трябва да извоювам свободата си, за да мога спокойно да възпитавам сина ни, без да треперя, че ще ме заловят всеки момент. Той трябва да бъде свободен. Бог е повелил свобода за всички човешки същества.

Той се загледа в бездънните черни очи пред себе си и те го сгряха с любовта си. Мондо се усмихна тъжно. Тя не можеше да разбере откъде идва тревогата в гласа на нейния любим. Нали бяха живи и свободни, макар и на чужда територия. И тя държеше на гърдите си силно и здраво дете, което носеше духа на нейното и неговото племе.

Уолъри също забеляза в тълпата Мондо и нейния син. Устните му се разтегнаха в усмивка и белите зъби блеснаха на слънцето. Това дете беше живата връзка между изчезналите хора на нирамбура и ирландците, които щяха да наследят земите им. И духът на Праотците щеше да остане жив.

Той продължаваше да се наслаждава на чудесната картина, когато нещо го накара да се обърне към сенките на речния естуар. Огромен морски орел с бяло-кафява окраска се спусна към водата и улови с острия си клюн едра риба. За миг Уолъри си представи ужасяваща сцена. Това, което се спускаше хищно над водата, не беше самият орел, а неговата тъмна, злокобна душа. Някакво извечно зло, идващо от света на мъртвите, беше разперило криле над земята. То изпълни сърцето му със студ. Дали светът на мъртвите можеше да унищожи света на живите? „Да, може“ — отговори духът на Праотците. Неговият глас беше дошъл по вълните на вятъра чак от свещената планина, за да го предупреди за нова трагедия.