Питър Уот
Черните гарвани (51)

50.

Том слизаше по склона от другата страна на хълма. Главната цел сега беше да спаси децата си. Заради Мондо. В нейния свят най-важната задача на възрастните беше да създадеш деца и да осигуриш живот за новото поколение.

Изстрелите все още се чуваха, но от тази страна изглеждаха по-безобидни. Питър и Тим се поуспокоиха и старателно изпълняваха всяко нареждане на баща си. Групата безпрепятствено се придвижваше надолу. Но когато се добраха до подножието на скалистия хълм, всичко се обърка. Най-неочаквано дъждът спря и черните облаци се разкъсаха. Луната изгря и освети скалистия склон, по който бяха слезли, и равнината около тях. Пред погледите им се ширна море от тънка трева, висока колкото човешки ръст. Тук-там се виждаха короните на ниски и разкривени дървета. Том свали Сара от раменете си и хвана пушката с две ръце. Огледа се внимателно. Ако можеха да достигнат до тревата, щяха да оцелеят. Тя щеше да ги погълне, както морето поглъща мъртъвците, изхвърлени от преминаващи кораби, и никой нямаше да може да ги проследи. Въпросът беше как да прекосят откритото пространство дотам.

— Стой, в името на кралицата!

Том замръзна. Копоите им бяха устроили капан. Проклетата луна ги издаде само на двайсет крачки от избавлението. Командата дойде отдясно и гласът му се стори смътно познат.

— Сержант Хенри Джеймс, ти ли си?

Том зададе въпроса си и зачака отговор, за да определи точното местоположение на полицая. Не бяха на по-малко от трийсет-четирийсет крачки от тях. Все още не всичко беше загубено. Все още можеше да застреля сержанта и да се хвърли с децата към тревата. Но Питър се хвана за колана на баща си и така спъваше движенията му. Сара хвана Тим за ръка и тихичко заплака.

— Аз съм, Том — долетя до него гласът на Хенри. — Хвърли пушката! Този път не съм сам.

Полицаят беше наясно, че луната им направи услуга. Ако не се беше показала, Том лесно щеше да се изплъзне от тримата полицаи. Но разкъсаните облаци отново започнаха да се събират, подгонени от вятъра. Хенри заподозря, че преследваният ще се опита да удължи разговора им, за да даде възможност на луната да се скрие зад тях. Тогава щеше да има възможност да достигне до гъстата трева.

— И аз не съм сам, сержанте — отвърна Том. — Децата ми са с мен. Кажи на твоите хора да гледат къде стрелят.

Хенри се вгледа в силуета, очертан от лунната светлина, и не видя никого освен Том. Но Питър се размърда и полицаят забеляза движението. Това го смути. Не знаеше, че в групата има и деца. Ако нещата тръгнеха зле, как щеше да ги опази? Той подвикна:

— Колко са?

— Три… две момчета и едно момиче — отговори бащата и погледна нагоре. Облаците все още бяха твърде далече от луната. Щеше да бъде трудно да протака разговора.

— Тогава в името на децата си хвърли пушката! — удари го на молба Хенри. — Не искам да си цапам ръцете с кръвта им. Нито пък ти.

Том трябваше да признае, че сержантът е прав. Ако хукне към тревата с децата, щеше да принуди полицаите да стрелят, а в тъмнината куршумите нямаше да подбират мишените си по възраст. Не можеше да подложи децата на такъв риск.

Сега луната беше на минути от носещите се към нея буреносни облаци. Том погледна с надежда към разлюляната трева. Но в този момент оттам се подадоха главите на двама полицаи с насочено към тях оръжие. Отгатнали плановете му, те бяха минали пред него и на практика препречиха единствения възможен път за бягство.

Той въздъхна примирено. Ако беше сам, щеше да опита да се шмугне под тъмния килим на тревата, но сега трябваше да мисли за децата. Хвърли пушката в калта и вдигна ръце над главата си. Хенри изплува от тревата с насочена към главата му пушка и тръгна към него. Но преди да излезе на оголеното място до бегълците, се чу изстрел и един куршум прониза гърба на Том. Той политна напред и се строполи в краката на Хенри. Сержантът погледна объркано зад Том и видя настъпващите към тях полицаи на Ур с готови за стрелба пушки. Барутният дим се стелеше покрай главите им като злокобен дъх от ноздрите на огромен змей.

— Какво правите, за Бога! — изкрещя Хенри и хукна към ранения мъж. — Това е някаква дяволска грешка — отчаяно занарежда той, — това не беше в плана.

Достигна до Том и се свлече на колене до него. Издърпа шала си и се помъчи да го напъха в раната, за да спре кръвта, макар да съзнаваше безсмислието на действията си. Хвана главата на ранения и я залюля отчаяно в ръцете си пред широко отворените очи на трите деца.

— Сержанте — промълви Том, — веднъж ми беше казал, че познаваш Кейт. — Той кимна и раненият продължи: — Аз няма да доживея до зори, чувствам го. Искам да ми обещаеш, че ще вземеш децата и ще ги заведеш при Кейт, където и да се намира тя.

Том спря за миг. Силите го напускаха, но той се насили да задържи още малко тъмнината далеч от очите си. Имаше да уреди важни неща.

— Ще ги заведа, Том — обеща Хенри. — Кейт живее в Таунсвил и аз ти обещавам, че ще изпълня всичко, което поискаш от мен. Това, което стана тази нощ, не беше мое дело.

— Знам, сержанте — глухо отвърна умиращият. — Исках да ти кажа… Питър е най-големият. Онзи, дето държи ръката на Сара, е Тим… — Задъха се, но продължи. — Малко са диви. Кейт трябва да бъде строга с тях… Виж, виж — надигна се той, — луната най-сетне се скри, а аз лежа в ръцете на някакъв шибан полицай. Това е непоносимо, сержанте — опита се да се засмее, но се задави.

Хенри погледна към небето. „Каква ирония, наистина!“ — помисли си. Тялото в ръцете му изведнъж се напрегна. Последва дълга, тъжна въздишка и Том затвори завинаги очи.

Сержантът бавно се изправи.

— Той е мъртъв — отбеляза с равен глас и погледна към децата — те трепереха, вперили в него големите си уплашени очи. Лейтенант Ур се зададе от склона и се приближи към тях. Той погледна учудено към трите деца, а после към мъртвия в краката на Хенри.

— Това е Том Дъфи, сър, а това са неговите деца. Той се предаде, сър, не изстреля нито един куршум към нас… — започна гневно, но спря насред изречението. Знаеше, че при такива обстоятелства никой не е застрахован от грешки. Такива неща просто се случваха.

Лейтенантът избърса уморено лицето си с ръка.

— Добре, сержант — каза с дълбока въздишка. — Поне един от тях е в ръцете ни. Черният избяга. Метна се като пантера между нас и изчезна по склона, по който ние се изкачихме.

Той застана пред децата и се взря в уплашените им личица:

— Трябва да ги предадем на властите в Бърктаун. Те ще решат какво да правят с тях. Ще изчакаме сутринта на хълма и преди да тръгнем, ще погребем жената. Можеш да разположиш хората за почивка. Безсмислено е да гоним туземеца. И без това няма да издържи дълго сам.

— Сър! — отдаде чест Хенри и отиде при групата. Реши, че е по-уместно да говори с лейтенанта за децата утре сутринта. Сега всички бяха уморени и първата грижа беше да настани хората си за сън. Но той беше сигурен, че ще успее да заведе децата при Кейт. Тя нямаше да изостави децата на брат си. Те бяха от клана Дъфи.

Уолъри не спираше да тича. Пращящият звук от полицейските пушки беше останал далеч зад него, но той не спираше. Жалният писък на дъждосвиреца го накара да се закове на място. Духът на Том ли беше това? Нима приятелят му беше мъртъв? Туземецът нямаше как да разбере какво точно е станало от другата страна на възвишението, но Праотците му прошепнаха, че повече няма да види белия си брат. Освен отвъд Съновидението…

Туземецът захвърли пушката и револверите в гъсталака. Вече не му трябваха. Принадлежаха на белите, които бяха негови врагове. Всички до един, след като Том умря. Щеше да отиде гол и невъоръжен при своите хора в свещената пещера. Време беше да се прибере в родната земя и да потърси отмъщение за народа си.

Уолъри вдигна очи към небето, за да помоли духовете на нирамбура да го закрилят по неговия път. Щеше да тръгне веднага, след като изпее погребалната песен за мъртвия си приятел.

Хю се беше свил от острия поглед на Кейт, която остана изправена до вратата на кабинета му, без да пристъпи навътре:

— Ти си казал на Макинтош, че организирам покупката на Глен Вю — хвърляше тя думите към него, сякаш бяха куршуми. Очите й изпускаха искри, които изгаряха адвоката. — Ти ме предаде, въпреки че се кълнеше в любовта си към мен. Защо? Искам да знам защо?

Последните й думи бяха отчаян опит да даде на любовника си последен шанс за разумно обяснение.

— Не мога да ти кажа, Кейт — сподавено отвърна и се сви зад бюрото си.

За миг тя изпита съжаление към него. Изглеждаше толкова жалък. Беше се смъкнал на стола така, че едва се подаваше от бюрото. Това ли беше мъжът, в когото беше влюбена? Заради този червей беше пренебрегнала най-добрия, най-милия човек на света, Люк Трейси. Защо се получаваше така? Дали наистина имаше някакво проклятие над тях? И двамата мъже, на които се беше отдала, я предадоха. А тези, които наистина обичаше, баща й, братята й и Люк, й бяха отнети от съдбата.

Без да каже дума повече, тя затръшна вратата зад себе си и се затича през улицата към своя офис. Двама младежи с любопитство изгледаха красивата дама, която пресичаше улицата пред тях. Но когато видяха изражението на лицето й, благоразумно я подминаха без закачки.

Кейт достигна до сградата, където се помещаваше офисът й, изтича по стълбите и с треперещи пръсти затвори вратата зад себе си. Хвърли се на тежкия диван и избухна в сълзи. Не плачеше за предателството на Хю. Плачеше за мъжа, който я обичаше нежно, но когото нямаше да види никога вече.