Питър Уот
Черните гарвани (41)

40.

Инид седеше сама в голямата библиотека на огромната си къща. Навън беше приятна слънчева сутрин, но тук завесите на прозорците бяха спуснати и помещението тънеше в мрак. Измъчена и остаряла, тя седеше на бюрото пред огромна купчина неотворени съболезнователни писма. Не беше способна да ги прочете, нито да се заеме с ежедневните си задължения. Болката беше прекалено силна дори и за нея. Убийството на любимия й син я превърна в тъжна сбръчкана старица, бледо подобие на предишната госпожа Макинтош. Телеграмата беше пристигнала предишния ден от Бризбейн.

В нея се съобщаваше, че Дейвид Макинтош е убит от островитяните в южната част на Тихия океан. Веднага след това пристигна писмо от капитан Морт, който изразяваше своите съболезнования и подробно описваше геройските си опити да се върне на опасния остров и да открие тялото на сина й. Но, уви, не било възможно да се пробие живият щит на жестоките диваци и да се стъпи отново на острова. Нейното момче си беше отишло от този свят и костите му лежаха на хиляди километри от тук. Вече никога нямаше да види любимото лице. Никога нямаше да чуе закачливия смях и смешните истории, които разказваше за живота в Оксфорд.

Каквото и да пишеше капитан Морт, майчиното сърце й подсказваше, че Дейвид е убит от бели хора, и тя се досещаше кой и защо го е направил. Не знаеше точно кой е физическият извършител, но можеше да се закълне, че това е работа на Гренвил. За съжаление не можеше да го докаже. Поне за момента…

Но имаше и друго, което я измъчваше. Самата тя също носеше вина за тази трагедия. Трябваше да настоява докрай Дейвид да не предприема това пътуване. Трябваше да го спре. Ако не се бе качил на „Морски орел“, може би още щеше да е жив.

Плахото почукване на Бетси прекъсна мрачните й мисли. Момичето подаде глава и смутено прошепна:

— Госпожо Макинтош, дъщеря ви, госпожа Уайт, е тук. Иска да ви види.

— Нека влезе — каза отпаднало Инид.

Очакваше посещението на Фиона. Протоколът изискваше да дойде и да изкаже съжаление за смъртта на брат си. Но за нещо повече от сухи, официални думи не смееше да се надява.

Младата жена влезе и се настани на дивана до вратата, възможно най-далече от бюрото, на което седеше майка й. Вместо поздрав Инид заговори с равен, лишен от емоции глас:

— Фиона, сигурно ти е известно, че Дейвид е убит по поръчка на твоя съпруг. Най-вероятно черната работа е свършил капитан Морт.

Фиона се надигна, шокирана от грубото посрещане и директните обвинения на майка й.

— Гренвил няма нищо общо с това! — извика. — Разбирам мъката ти, но това не ти дава право да превръщаш мъжа ми в изкупителна жертва. Защо винаги търсиш виновен?

Инид въздъхна тежко и погледна дъщеря си:

— Знам, че съпругът ти стои зад това убийство, Фиона!

Жестоките думи, повторени така категорично, отключиха таената с години омраза към жената, която си играеше с живота й, сякаш Фиона беше някаква кукла. Тя се надигна и изсъска като змия към майка си:

— Ти знаеш всичко за убийствата, нали, майко? Нали ти организира убийството на сина ми? Или ще ми кажеш, че не знаеш какво става в тези детски приюти?

Инид се сви, потресена от злобата на дъщеря си. „Боже — изстена тя, — в какво семейство сме се превърнали? Как позволих да се стигне дотам, да се обвиняваме взаимно в убийство?“ Сърцето й се късаше, като гледаше колко страда детето й. И колко страдаше тя самата. Но въпреки това нямаше да й каже. Нямаше да й покаже писмото, което Моли й прати месец, след като детето се роди, и поиска прошка от господарката си, че вместо да го остави, както се бяха разбрали, го дала на семейство Дъфи за отглеждане. Тогава за Инид това не представляваше интерес. В крайна сметка детето беше далеч от рода Макинтош и не можеше да попречи на плановете й. Остави Фиона да вярва, че детето й е мъртво за доброто на всички. И най-вече за доброто на самата Фиона. А сега тя беше дошла да я обвинява. След всичко, което направи за нея… Душата на Инид се изпълни с жлъч и тя изстреля думите като куршуми:

— Никога нямаше да се омъжиш за Гренвил, ако бях оставила копелето ти да живее! Щеше да погубиш и себе си, и нас!

Майката и дъщерята се изправиха като две кобри една срещу друга. Всяка от тях беше готова да ухапе, да излее жлъчта си в плътта на другата.

— Много боли, когато загубиш син, нали, майко?

От очите на Инид изскочиха мълнии. Как смееше да сравнява обичния й син с копелето на онзи ирландец!

— Дейвид беше мой син, но и твой брат, забрави ли?

— Не, не съм — отговори Фиона. — Плаках много за него. Той беше най-добрият и сърдечен човек, когото познавах. — Избърса сълзите си и решително продължи: — Но нито моите, нито твоите сълзи могат да го върнат сега. Нали ти ни учеше да бъдем силни, каквото и да ни се случи? Е, аз съм силна сега! По-силна от всякога. А, чакай… имаше и още нещо. Трябваше да бъдем лоялни към семейството. И аз съм лоялна към съпруга си, майко. Сега съм Уайт. И знаеш ли какво? Със смъртта на Дейвид умира и последната възможност името Макинтош да остане на този свят. Аз раждам само момичета и това ме изпълва с радост, понеже омразното име на рода ни ще бъде забравено след вашата смърт с татко! Кълна ти се, майко! Кълна ти се, че ще се постарая вашето име да бъде погребано заедно с вас, сякаш никога не сте съществували!

Инид пребледня. Думите на Фиона бяха кощунство към всичко, което даваше смисъл на нейния живот.

— Ако баща ти те чуе, веднага ще те лиши от наследство — с треперещ глас прошепна тя.

— Ако искаш, можеш да му предадеш думите ми — отговори предизвикателно Фиона, — но на кого ще оставите тогава безценната си компания? Не, татко няма да допусне тя да отиде в чужди ръце. Ще ми я припише и тя ще става все помощна и богата под ръководството на Гренвил. И без това сте оставили всичко в неговите ръце. Без него сте нищо! Знам какво искаш! Да напусна Гренвил и да ти народя внуци от друг, който пак ти ще ми избереш. И който ще можеш по-лесно да въртиш на пръста си — победоносно изгледа майка си тя. — Надявай се! Никога няма да напусна Гренвил!

„Ох, дъще, няма да успееш да ме победиш. Тайната, която знам, ще ви унищожи и двамата — теб и твоя съпруг“ — помисли Инид, но не показа чувствата си.

— Мисля, че каза достатъчно, Фиона! — приключи разговора тя. — Надявам се, че ще намериш сама изхода.

Фиона стана и се запъти към вратата. Очите й бяха пълни със сълзи. Майка й никога нямаше да признае, че беше опропастила живота й. Отвори бързо вратата и изскочи навън. Кочияшът й помогна да се настани в каретата и зачака указания.

— Карай към дома на госпожица Пенелопе Уайт! — заповяда тя.

Колелата изтрополиха по каменния път и напуснаха имението, което някога беше неин дом. Фиона не се обърна нито веднъж.

 

 

Застанала на прозореца, Инид наблюдаваше отдалечаващата се карета. Към мъката за сина й се беше прибавила и мъката от загубата на дъщеря й, която винаги беше обичала, но никога не намери начин да й го каже. Сега двете се бяха превърнали във врагове.

Инид усети, че й се вие свят, и се отдръпна от прозореца. Откакто телеграмата с трагичната вест беше пристигнала, не се хранеше добре. Свлече се на високия стол, на който седеше Дейвид, когато работеше в библиотеката. Мрачните мисли отново я обзеха. Как бяха стигнали дотук? Откъде започна всичко? В съзнанието й се мерна онова дяволско име: Дъфи. Откакто Патрик Дъфи беше убит в Глен Вю по време на разселването, нещата се объркаха и двете фамилии преплетоха съдбите си. И кръвта си.

— Ох, Дейвид, детето ми! Аз те убих — изплака тя и за пръв път призна гласно вината си. — Аз те убих и аз поведох фамилията към гибел!

Тя се свлече от стола и падна на пода в несвяст. Бетси слушаше зад вратата тъжните вопли на господарката си. Чу глухия звук от падането и се втурна в стаята.

 

 

Облечена единствено в тясна копринена риза, Пенелопе се излежаваше в огромното си легло. Радваше се на свободата на тялото си, което през по-голямата част от деня беше стегнато в неудобните дрехи, които в момента бяха на мода. Какъв болен мозък изискваше от жените да измъчват така снагата си? И защо австралийките трябваше така робски да следват капризите на европейската мода?

Тя плъзна ръка по плоския си корем и изпита удоволствие от допира до тялото си. Погали вътрешността на бедрата си и мързеливо зарови пръсти в коприната между тях. Обичаше да докосва нежните къдрици на това място. Обичаше всяка извивка на плътта си, а знаеше, че и мъжете я намират за красива. Можеше да го прочете в очите им, в нетърпението, с което се нахвърляха върху нея, когато бяха в леглото й.

Хрущенето на чакъла по пътя пред главния вход я отклони от приятното й занимание. Кой ли можеше да бъде? Не очакваше никого. Въздъхна с досада, стана и се приближи към прозореца. Изненада се, като видя Фиона да слиза от каретата си. Видя, че е разстроена. Дали съпругът й не я беше обидил с нещо?

— Фи, аз съм горе — извика през отворения прозорец. — Ела направо в стаята ми!

Фиона вдигна глава и видя златистите къдрици на братовчедка си да се вият около голите й рамене. Влезе в къщата, бързо се изкачи до втория етаж и отвори вратата на спалнята. Пенелопе седеше разголена пред огледалото и разресваше дългите си коси.

— Била си при майка си! — каза. — Помислих, че брат ми те е обидил с нещо, но сега знам, че само майка ти може да те доведе до това състояние.

Фиона потърси опора в рамката на вратата, за да се задържи права.

— Пени, беше ужасно! — изхлипа тя. — Тя обвинява Гренвил за убийството на Дейвид. Не е на себе си от мъка и си търси жертвен агнец.

Пенелопе захвърли четката и се приближи към нея:

— А ти как мислиш, има ли виновен?

Зададе въпроса си внимателно и нежно докосна лицето й с дългите си пръсти. Фиона изви главата си и се опита да не гледа към гърдите на братовчедка си, които почти докосваха нейните през копринената риза. Пенелопе продължи тихо:

— Може би има истина в думите на майка ти.

Тя ахна и я изгледа объркано:

— Гренвил не е бил там, когато това е станало! Как е могъл да планира убийството на Дейвид? И ти, как ти дава сърце да говориш такива неща за собствения си брат?

Пенелопе тъжно се усмихна.

— Мога! Знам на какво е способен брат ми. Готов е да унищожи всичко и всеки, който му се изпречи на пътя. Гренвил обича едно-единствено нещо на света — властта. За него мъжете са съперници в състезанието за повече власт, а жените… те са създадени само за да задоволяват нуждите му… понякога доста необичайни. Но ти знаеш това не по-зле от мен. Споделяш леглото му от доста години.

Фиона усещаше топлия дъх на братовчедка си до своето лице. Унесеното изражение на лицето й едновременно я обезпокои и предизвика. Пенелопе се наведе към нея и прокара език по врата й. Бавно достигна устните й и я целуна страстно. Болката, която беше завладяла душата на Фиона, отлетя за миг. Тя усети как тази забранена целувка я изпълни с прекрасни, макар и опасни чувства. Не се възпротиви, когато Пенелопе хвана ръката й и я постави върху гърдите си под ризата.

— Забрави всичко! — дрезгаво прошепна тя. — Забрави болката и обидите! Аз ще ти дам това, което винаги си искала. Ще те накарам да почувстваш удоволствие, което моят брат никога не би могъл да ти достави. Ще ти дам любов, за която ние двете толкова жадуваме.

Думите й бяха толкова нежни и убедителни, че Фиона не можа да им устои и остави ръката й да бъде насочена надолу към най-съкровените местенца в тялото на приятелката й. Пенелопе затвори очи, плъзна пръстите на Фиона в себе си и се усмихна блажено. Останала без дъх, Фиона усети мократа, набъбнала от желание плът, която я канеше и възбуждаше сетивата й. Братовчедка й потръпна и зашепна нежно в ухото й, докато я водеше към голямото си легло:

— Освободи съзнанието си от всички мисли. Остави сърцето си да те води. Сега сме само аз и ти. Само жена може да разбере страстта, която кипи в сърцето на друга жена. Ще ти покажа любов, която не търси власт над теб. Двете с теб ще изживеем истинско сливане на две тела и души в едно цяло.

Фиона се приближи към леглото едновременно изплашена и очарована. Усети как собственото й желание нарасна и тя потрепери в сладостно очакване.

— Не се противи на желанието си — продължи Пенелопе и нежно положи братовчедка си в мекото легло. Бързо започна да съблича дрехите, които разделяха телата им. Двете застанаха голи една срещу друга и се погледнаха в очите. — Ще направя за теб всичко, за да си щастлива!

Наклони се към нея и нежно засмука набъбналото от желание зърно на Фиона и тя не се възпротиви.

 

 

Даниъл Дъфи за кой ли път препрочиташе писмото, което се получи сутринта в кантората. Няколко пъти беше проверил истинността на хартията и на подписа, но все още му беше трудно да повярва. Каква клопка се криеше в него?

— Отложи всички ангажименти за днес — провикна се той към секретарката и взе палтото си от дървената закачалка. — Ще отсъствам следобед.

Навън денят беше сив и студен. Скоро щеше да настъпи зимата. Даниъл махна на един файтон такси. Даде нареждания на водача и скоро беше пред Ботаническата градина, където трябваше да се състои срещата. Тръгна по алеите между редици от прекрасни цветя и най-различни екзотични растителни видове, но красотата им сега не го интересуваше. Вглеждаше се в сенките им само за да открие жената, която го викаше тук, за да поговорят. Откри я наведена над един розов храст, отрупан с прекрасни кремави цветове. Нямаше как да сбърка царствената й осанка. Черната рокля още повече подчертаваше изящните черти на лицето й. Инид Макинтош излъчваше величие и достойнство и Даниъл неволно свали шапката си в знак на уважение, докато се приближаваше към нея.

— Госпожа Макинтош?

— Господин Дъфи!

Ръцете й бяха пъхнати в черен кожен маншон и това ги улесни да избягнат евентуално ръкостискане. Те се огледаха, преценявайки се взаимно. Даниъл беше изненадан. Той знаеше, че всъщност госпожа Макинтош е истинският управител на семейната компания, тъй като мъжът й от дълго време живееше в Куинсланд. Очакваше да види строга, груба жена с властен поглед. Вместо това пред него стоеше крехка, фина жена, която изглеждаше лесно ранима. Но той не беше глупак, че да се подведе по външността й.

— Нека да повървим и да разгледаме градината — каза тя и предложението й повече приличаше на заповед. — За съжаление сега не е най-подходящият сезон за много от цветята тук.

Но тази игра не продължи дълго. Не я биваше много по извъртанията и скоро премина директно на въпроса:

— Предполагам, че се чудите защо ви повиках тук толкова спешно?

— Така е, госпожо — отвърна любезно Даниъл. — В писмото си пишете, че въпросът е от изключителна важност и за двете семейства — вашето и моето.

— Когато чуете за какво става дума, ще се съгласите с мен, господин Дъфи — каза тя, като продължаваше да гледа с интерес пъстрите цветя наоколо.

Въпреки че стърчеше с една глава над нея, Даниъл изпитваше несигурност до тази жена. Начинът й на водене на разговор го караше да се чувства като ученик на изпит. Но той успя да се овладее:

— Бедите, които вашето семейство причини на моето, са лош старт за каквото и да било съвместно начинание, госпожо — отвърна предизвикателно. — Твърде много кръв се проля.

Инид кимна в знак на съгласие и той възмутено поклати глава. Как смееше тази жена да иска да се среща с него след всичко, което се беше случило?

— Прав сте, господин Дъфи, но ние също понесохме големи загуби — миролюбиво отвърна тя. — Сигурно сте чули за смъртта и на втория ми син, Дейвид?

— Искрено съжалявам за него, госпожо! Доколкото знам, той няма нищо общо с безчинствата, които извършихте вие, съпругът ви и зет ви.

— Поне сте честен — отвърна Инид без злоба. — Знам, че имате основание да ни мразите, но, повярвайте ми, аз също ненавиждам зет си! Ще бъда щастлива да видя, че гори в пламъците на ада. Имаме общ враг, господин Дъфи.

Даниъл я погледна и реши, че й вярва. Под маската на преуспяваща, силна жена се криеше една съсипана от скръб майка, която беше готова да търси съюзници навсякъде, за да отмъсти за сина си.

— Вярвам ви, госпожо Макинтош. Сега искам да чуя защо ме повикахте тук.

Инид спря да се порадва на една красива бяла роза. После се обърна рязко и го погледна право в очите:

— Искам да поговорим за малкия Патрик Дъфи. Нали това е името на сина на Фиона?

Даниъл се стъписа. Откъде знаеше Инид Макинтош, че Патрик е жив? Нали именно тя беше наредила да бъде захвърлен в приют? И с каква наглост произнесе името му, сякаш споменаваше някой от своите работници, а не момчето, което преди пет години беше оставила да умре!

— Имате предвид сина на Майкъл, нали? — подчерта той.

— Майкъл е мъртъв — спокойно отговори тя, — затова се изразих така.

— Да, но щеше да е жив, ако вашият зет не беше пратил Джак Хортън да го убие. Този престъпник и сега работи за вашата компания.

— Знам всичко, господин Дъфи — отговори тя, — но не можем да върнем времето назад. Допуснах много грешки. Дъщеря ми ме намрази заради това, което направих. Чувствам вина и за смъртта на Дейвид. Повярвайте ми, ако можех да променя нещата, непременно бих го направила!

Даниъл предпочете да не се връща към миналите събития. Попита сдържано:

— И какво искате от Патрик?

Инид си пое въздух и ясно изрече:

— Искам Патрик да наследи „Макинтош Къмпани“, когато навърши двайсет и една година.

Сякаш бомба избухна пред Даниъл. Напълно объркан, той повтори:

— Да наследи „Макинтош“…

Синът на презрян ирландски католик да наследи мощната протестантска империя на Макинтош!? Дали тази жена не полудяваше от мъка?

— Разбирам, че сте изненадан от предложението ми — каза Инид, сякаш уговаряше някакви финансови въпроси, — но имам основателни причини за него. Виждате, че семейството ми няма надежда за друг наследник от мъжки пол. Патрик е наполовина Макинтош.

— А дъщеря ви? — все още объркан, попита Даниъл.

— Дъщеря ми е омъжена за човека, който, вярвам в това, е отговорен за смъртта на сина ми. Ако империята Макинтош не бъде наследена от Патрик, тогава ще премине в ръцете на този убиец, когото и двамата наричаме свой враг.

— Имате ли доказателства за обвиненията си срещу Гренвил Уайт, госпожо Макинтош?

— Не, но не подценявайте майчината интуиция, господин Дъфи. Сърцето ми подсказва, че пътуването на Дейвид е било подходящ повод за зет ми да премахне още една пречка по пътя си към цялата власт над семейната компания.

Даниъл кимна. Той уважаваше женската интуиция, каквато притежаваше майка му. Внезапно почувства необяснима симпатия към жената до себе си. Въпреки че беше негов заклет враг, сега виждаше една отчаяна майка, която търси подкрепа.

— Не знам дали осъзнавате проблема, госпожо — отбеляза той тихо, — но Патрик е кръстен католик и ще умре католик.

Инид не помръдна. Мисълта един католик да наследи името на Макинтош беше непоносима. Това беше непростим грях в очите на Всевишния. Тя погледна Даниъл и попита:

— Мислите ли, че вашата вяра ще издържи при сравнението с единствено правилната религия на този свят, господине? Дали Патрик няма да се обърне към протестантството, ако можеше да избира? Дайте ми възможност да го запозная с нашата вяра. Нека, когато дойде времето, той сам да избере пътя, който ще следва.

Даниъл предизвикателно погледна жената:

— Ами ако и тогава предпочете католицизма? Ще остане ли наследник на Макинтош?

Инид въздъхна дълбоко. Реши да заложи на правилния избор на детето. Струваше си да опита:

— Ако реши да остане католик, ще уважа избора му.

— Ще запази ли името Дъфи?

— О, това не бива да ви притеснява. Нека носи ирландското си име. Но неговите деца трябва да приемат името Макинтош за свое! — твърдо каза тя. — Това е въпрос, по който няма да отстъпя.

Даниъл размисли и призна, че искането й беше справедливо. Това, което предлагаше тази жена, беше недостижимо за възможностите, които те с Колийн можеха да дадат на Пат. Сякаш разгадала мислите му, Инид додаде:

— Помислете, господин Дъфи! Патрик ще знае кой е всъщност и няма да се лута, за да търси мястото си в света.

— Напълно разбирам, госпожо Макинтош. Затова не отказвам предложението ви.

Но това не беше единствената причина, поради която се съгласи. В създалата се ситуация той видя своя шанс за отмъщение. Един ден фамилията Дъфи щеше да властва над всички наследници на рода Макинтош. Щяха да натрият носовете на тези убийци и шарлатани!

— Патрик ще живее при вас, докато навърши единайсет години и един ден — заговори по същество Инид. — Трябва да подготвим нужните документи, за да изчистим всички бъдещи претенции и от двете страни.

Даниъл слушаше внимателно всяка дума и обмисляше всички за и против предложението. Накрая загрижено каза:

— Страхувам се да не навредя на Пат с нещо, госпожо Макинтош. Цялата ни фамилия се тревожи за неговото бъдеще.

— Разбирам безпокойството ви — отвърна Инид и в гласа й се долови симпатия. — Ще обмислим заедно договора, за да предпазим и двете страни. Ще ни трябват неоспорими доказателства за раждането и произхода на Патрик. Те ще са от първостепенна важност, когато настъпи времето.

Даниъл кимна и разговорът приключи. Останалото беше работа на юристите. Двамата се запътиха към изхода на Ботаническата градина. Ненадейно Инид попита:

— Какъв човек беше бащата на Патрик?

— Майкъл беше истински мъж! — гордо отвърна Даниъл. — Смел и силен, и в същото време много чувствителен. Искаше да стане художник, за да може да нарисува красотата на страната ни, да улови душата на Австралия. Синът му с всеки ден заприличва все повече на него.

— Сигурно е бил изключителен мъж — въздъхна тя, — щом дъщеря ми го обичаше толкова много.

След това признание тя рязко се обърна и тръгна припряно, за да скрие сълзите си.