Питър Уот
Черните гарвани (43)

42.

Денят започна чудесно за Гренвил Уайт. Той влезе в строгия кабинет на Дейвид и седна на високия стол, на който братовчед му доскоро се разполагаше и оспорваше всички негови предложения с лицемерните си приказки за чест, достойнство и хуманизъм. Глупави идеи на оксфордски възпитаник, който няма понятие от бизнес! Но сега Гренвил щеше да се заеме с компанията и да покаже на всички какво може.

Той седна зад бюрото, облегна се и сплете ръце на тила. Трябваше да обмисли положението си в „Макинтош Къмпани“. За Доналд можеше да бъде спокоен. Той беше изцяло обсебен от Глен Вю и нищо друго не го интересуваше. Виж, леля му Инид беше опасна. Но тя нямаше да живее вечно. Всичко, което му оставаше да прави, беше да чака своя час. Засега можеше да се наслаждава на най-хубавия кабинет в офисите на Макинтош, където се нанесе веднага, щом се получи съобщението за смъртта на Дейвид. Леля му беше толкова разстроена, че не възрази.

Гренвил осъзнаваше, че Инид не го обича, но това нямаше значение. Нямаше друг избор. Синовете й бяха мъртви и единственият наследник от мъжки пол щеше да бъде неговият син, който, той не се съмняваше в това, Фиона щеше да му роди. Това беше задължение, което той изпълняваше с най-голямо усърдие. Тази вечер също плануваше да се върне навреме вкъщи, за да остави семето си в утробата на своята красива и все още желана съпруга. Но първо трябваше да се отзове на странните покани, които лежаха на бюрото му. Наведе се над двете напарфюмирани и красиво изписани листчета хартия и ги прочете още веднъж.

Първото беше от Инид. Тя го викаше при себе си в три часа следобед. Във втората покана сестра му настояваше да я посети в седем вечерта. Гренвил вдигна глава и се намръщи. Не беше получавал покана от леля си от онази вечеря в чест на заминаването на Пенелопе за Европа. За какво ли го викаше старата вещица?

Гренвил се протегна и стана. Преди да отиде до дома на леля си, трябваше да се отбие в клуб „Австралия“, за да изпие едно порто със сър Джордж Хартуел. Искаше да обсъди покупката на блок с евтини квартири в квартал „Глиб“, който беше собственост на сър Джордж. Старият рицар имаше нужда от пари, за да погаси дълговете си от комар, и Гренвил щеше да бъде щедър.

Каретата спря пред клуба. Портиерът, ветеран от Ватерло, го поздрави любезно и го пропусна в бастиона на колониалната аристокрация. От салона се разнасяха мъжки гласове, цигарен дим и миризма на кожа. Тук беше мястото, където се сключваха повечето от сделките в света на бизнеса в Сидни. Тук политиците и финансовите магнати се смесваха така, както сервитьорите смесваха уискито с вода. Можеха да се видят видни банкери, богати земевладелци, висши офицери и хора като Гренвил, които управляваха огромни търговски компании.

Господин Уайт примигна няколко пъти, за да свикне с цигарения дим, и се огледа за сър Джордж. Видя го да седи сам в дъното на салона и да прелиства вестник с чаша уиски в ръка. Той също го забеляза и бързо сгъна вестника:

— Господин Уайт, точен както винаги! Заповядайте, приятелю!

Уайт кимна и седна на кожения стол срещу стария рицар. Джордж минаваше четирийсетте. Небрежният му вид отговаряше на празния живот, който водеше. Ръцете му, които държаха дебела цигара и чашка с алкохол, трепереха неудържимо. На първата им среща той изрази учудване, че Гренвил се интересува от сграда, натъпкана с хора от измета на обществото. Те пълнеха помещенията с гладни деца и бълхи и нямаха пари да си платят наема.

— Нашата втора среща тук ми показва, че не сте се отказали от покупката — посрещна го той и дръпна от цигарата. — Наистина съм любопитен защо настоявате да дадете пари за собственост, която няма да ви донесе никаква печалба.

Отговорът на Гренвил, че се ръководи от хуманни подбуди, не можа да убеди стария рицар. Той присви очи и огледа младия мъж, който въртеше в ръцете си чашка с порто.

— Дали не рискувате доброто име на Макинтош, господин Уайт?

— На грешен път сте, приятелю! — отвърна невинно той. — Намеренията ми са почтени.

Старият пияница присви устни. Беше убеден, че такава акула като Гренвил има наум нещо, което ще му възвърне всяко вложено пени. Напоследък „Глиб“ се оформяше като квартал на проститутки и сводници:

— Говори се, че госпожа Макинтош не ви харесва много — продължи той, след като изпи уискито си на екс. — Тя знае ли за вашите намерения? Внимавайте, приятелю, може да отпаднете от завещанието на Макинтош.

— Не знам за какво говорите, сър Джордж! — раздразнено отвърна Гренвил; ясно даде да се разбере, че ако иска да получи пари, събеседникът му трябва да забрави тази тема. Защото наистина мислеше да превърне порутения блок в публичен дом. Мизерията щеше да принуди жените да продават телата си, за да осигурят храна за децата. Но той не се интересуваше от майките. Много по-ценни бяха дъщерите им. Отнемането на девствеността на малко момиченце струваше цяло състояние, като се имаше предвид, че господата можеха да й натресат и някоя болест. Натъпканите с бедняци квартири бяха чудесен кошер за набиране на свежа плът. Щеше да им плати нещичко, но големият пай си оставаше само за него. Пачаврите нямаше как да го излъжат. Щеше да наеме главорези от „Скалите“, за да следят за редовното плащане. Но имаше още нещо и мисълта за него го възбуждаше дори и в този момент. Той самият щеше да има достъп до децата, когато си поиска. Споменът за малката Дженифър още караше кръвта му да кипи. Трябваше да си припомни за нея, когато легне до Фиона. Щеше да бъде незабравима нощ.

Гренвил прогони сладките мечти. Налагаше се първо да свърши работата. С дискретен жест той подаде на сър Джордж обемист плик. Това беше първата стъпка към осъществяване на идеята, която щеше да засити все по-нарастващия му глад за детски тела.

Старият благородник не си направи труда да преброи парите. Това щеше да бъде жест на недоверие, недопустим за всеки аристократ. Прибра небрежно плика в джоба си и настоя да полеят сделката с чаша чудесно френско шампанско. Гренвил не можа да откаже.

Когато пристигна в разкошната резиденция на Макинтош, беше пил доста. Слезе от каретата в прекрасно настроение и огледа сградата с окото на бъдещ собственик. Не че къщата, която Доналд и Инид му бяха подарили, беше лоша, напротив! Семейство Уайт имаха чудесен дом, един от най-модерните в Сидни. Но имението на Макинтош беше символ на властта и богатството в Сидни. И един ден щеше да бъде негово.

Бетси му отвори вратата. Пое шапката и бастуна му и го насочи към гостната. Инид не беше там, но той не се обезпокои. Леля му обичаше да кара хората да чакат. По този начин им напомняше, че са в нейната къща и трябва да й се подчиняват. Докато я чакаше, се загледа в картините по стените. Имаше разкошни платна на известни европейски художници, които щяха да бъдат чест за всеки благороднически дом на Стария континент. Гренвил за пореден път се възхити от съобразителността на леля си. Европейското изкуство вдигаше цената си ежедневно и в момента по стените на стаята висеше едно малко богатство.

Инид най-после се появи и той се обърна към нея за поздрав. Какво беше учудването му, когато вместо съкрушена от скръб майка пред него застана спокойна и решителна личност, която владееше до съвършенство всяко мускулче на лицето си. „Боже, каква жена! — помисли той. — Би могла да стане превъзходен играч на покер.“

— Лельо — кимна любезно той, — тук съм, както пожела.

Инид не отговори и той усети горчив вкус в устата си, сякаш не беше пил шампанско, а евтин портвайн. Тя бавно пристъпи до един от богато украсените френски столове, с които беше мебелирана гостната, и се настани величествено в него. Смутен от мълчанието й, Гренвил седна в най-отдалечения ъгъл на стаята и притихна.

— Как са Фиона и внучките ми?

Равният тон и студеният поглед му подсказаха, че този разговор ще провали деня му, който беше започнал така добре.

— Трябва да ни посещаваш по-често, лельо! — с лек укор каза той. — Все пак са твои внучки.

Инид присви устни, сякаш беше хапнала нещо развалено, и процеди:

— Но носят твоята кръв. Въпреки че не са виновни за това.

Гренвил пребледня. Демонстрацията на неприязън към него и дъщерите му го обърка, но той се направи, че не е чул:

— Защо ме повика?

— Исках лично да ти кажа някои неща — заговори тя все така тихо и равно. — Наясно съм, че ти си организирал убийството на Дейвид. И няма да се успокоя, докато не те накарам да платиш стократно за неговата смърт.

— Това ли е всичко? — Опита се да остане хладнокръвен, но лицето му пребледня. Откъде можеше да знае тя? Не може да е разбрала от Морт или от Хортън. Опита се да запази достойнство и стана, за да покаже, че за него разговорът е приключил. Но Инид не мислеше така.

— Знаеш, че не мога да докажа подлата ти роля в това убийство — продължи. — Но това няма никакво значение. Бъди сигурен, че ще си отмъстя. Ще се погрижа да страдаш така, както аз страдам сега!

— Отмъщение ли, скъпа лельо? — Гренвил се озъби предизвикателно. — Какво ще предприемеш срещу съпруга на дъщеря си, срещу бащата на внуците си? Ще посегнеш ли и на внука си, когато Фиона роди син? О, не, лельо, ти толкова много желаеш този внук. Няма да докоснеш и с пръст баща му.

Инид изслуша безстрастно тази нагла тирада. После бавно изрече:

— Моят внук ще бъде моето оръжие, за да те смажа като червей! Запомни това! Той ще бъде моето възмездие.

Гренвил стоеше пред нея, без да може да помръдне. Зеленият пламък на очите й го изгаряше. Имаше чувството, че някаква средновековна вещица сипе проклятия над него. Потръпна и изпита непреодолима нужда да излезе на чист въздух. Без да каже дума, се обърна и забърза към вратата. В главата му продължаваха да ехтят думите: „Моят внук ще бъде моето възмездие.“ Здравият разум му подсказваше, че това са само брътвежи на смазана от скръб жена. Та този внук дори не беше роден още. А може би…

Дъфи!

Името извика в главата му образа на отдавна забравен призрак. Пред него заплашително се изправи широкоплещестият ирландец с гъсти, тъмни къдрици и му се ухили подигравателно. Но нали копелето на Фиона и Майкъл Дъфи беше изпратено в приют? Да не би леля му да се беше побъркала?

— Шапката и бастуна, господин Уайт — настигна го Бетси и любопитно огледа пребледнялото му лице.

Гренвил успя да се овладее и да възвърне контрола над гласа си:

— Благодаря, Бетси! Би ли казала на кочияша ми, че съм готов да тръгваме?

Докато чакаше, си спомни, че има ангажимент и към сестра си. Може би срещата с нея щеше да го разсее. Каретата пристигна пред входа и той даде нарежданията си. Но преди да се види с Пенелопе, реши да се върне в клуба за още няколко питиета. Трябваше да прогони страховете, които събуди у него леля му.

След два часа каретата отново спря, този път пред дома на Пенелопе. Кочияшът плахо побутна рамото на господаря си, който похъркваше отзад. Раздразнен и с натежала глава, Гренвил отвори очи и с мъка слезе от колата. В същия миг вратата на къщата се отвори и на прага го посрещна слугинче, което не беше виждал досега. Не беше на повече от петнайсет-шестнайсет години. Хрумна му, че скоро щеше да има на разположение много такива девойчета, и настроението му отново се повиши.

— Вие тря’а да сте гос’ин Уайт — нахално изрече слугинчето. — Сестра ви каза да се качвате направо в спалнята, кат дойдете.

— В спалнята ли? — учуди се той.

Спомни си заплахите, че ще го убие, ако още веднъж се вмъкне в нейната „светая светих“, и любопитството му нарасна. Избута момичето от пътя си и се изкачи на втория етаж. Но алкохолът беше отнел силите му, затова трябваше да спре и да поеме дъх, преди да влезе в стаята. Тогава чу стонове, които идваха от спалнята. Той позна гласа на сестра си и се усмихна. Все още беше замаян от алкохола и реши, че Пени му дава възможност да се порадва на креватните й игри. А може би щеше да го покани да се присъедини и той?

Гренвил посегна да отвори вратата и с изненада установи, че е открехната. Бутна я и примигна няколко пъти, за да свикне с трепкащата светлина на многобройните свещи, наредени около голямото двойно легло в средата на стаята. Никой не го посрещна. Любовниците изглеждаха глухи към всичко освен за себе си. Около двете голи тела, вплетени едно в друго, кръжаха златисти сенки и беше трудно да се разбере какво точно става върху копринените чаршафи. Гренвил се напрегна, за да види по-добре участниците. Най-напред разпозна Пенелопе. Чисто гола, тя лежеше и здраво се държеше за месингова табла на леглото. Очите й бяха притворени. Трепкащата светлина отразяваше любовния унес в тях. Вторият участник беше… Гренвил изведнъж застина поразен. Той нито можеше да отмести поглед от скверната картина, нито да възприеме случващото се.

Пенелопе изви тялото си в дъга и плъзна ръцете си надолу, за да зарови пръсти в смолисточерните коси на жената между краката й. Простена и обви крака около тялото на Фиона, сякаш искаше да я задържи завинаги до себе си. После бавно отвори яркосините си очи и ги впи в брат си.

Гренвил несъзнателно прошепна името на жена си и пипнешком отстъпи назад, към коридора. Запрепъва се по стълбите и едва успя да достигне първия етаж, където повърна. От устата му изригна фонтан и изпръска цялата площадка под стълбището. Ето го отмъщението, за което сестра му говореше вече толкова години. Планът й беше перфектен. Отне му съпругата. Успя да нарани дълбоко мъжкото му достойнство със същото оръжие, с което някога той я беше унизил. Ето защо Фиона се бе преместила да спи в друга стая, помисли си той, докато се опитваше да почисти дрехите си. Ето защо всяка вечер намираше извинения, за да не го допусне в леглото си.

Гренвил осъзна какъв глупак е бил през всичките тези години. Жените, които беше подценявал през целия си живот, които смяташе за неспособни на логична мисъл, сега се превръщаха в най-опасните му врагове. Лейди Инид и сестра му бяха единствените, които можеха да го унищожат и да го накарат да страда.

Фиона не забеляза съпруга си. Цялото й внимание беше насочено към удоволствието, което получаваше и даряваше на красивата си любовница. Толкова беше погълната от сладостта на нейното тяло, че не усети напрежението на Пенелопе. Но братовчедка й не й даде възможност да разбере, че нещо се е случило. Когато двете се наситиха на любовта си, тя я хвана нежно за ръце и я придърпа до себе си. Обсипа я с нежни думи и милувки и Фиона за сетен път призна пред себе си, че е готова на всичко, за да задържи тази любов. Беше ненаситна и за тялото на Пенелопе, и за думите, които й шепнеше в мигове като този:

— Гренвил никога вече няма да може да те нарани, любов моя. Аз винаги ще бъда до теб! Винаги!

Когато след няколко часа се прибра у дома, на вратата на стаята й я чакаше Гренвил. С любопитство забеляза колко посърнал изглежда съпругът й.

— Нямаш ли срам? — Той пристъпи треперещ от яд към нея и тя предпазливо се отдръпна навътре в стаята. — Нямаш ли… — думите заседнаха на гърлото му. Загледа се в огромното й легло, сякаш виждаше някакъв боклук насред къщата.

Горчивият й смях изпълни стаята:

— Това не е твоя работа! Отношенията ми с Пенелопе са си наша работа. Няма да ти позволя да омърсиш и тях! — изсъска Фиона, едновременно изплашена и облекчена, че той вече знае. Нямаше значение откъде, важното беше, че не се налага да крие повече.

— Това е неестествено, Фиона! Това е непростим грях пред очите на Бога! — избухна той, опитвайки се да събере жалките остатъци от изгубеното си достойнство.

Дълго сдържаната омраза се надигна у Фиона. Но когато заговори, гласът й беше напълно овладян:

— Грях ли казваш? А какво е, когато едно дванайсетгодишно момиче забременее от теб и ти го захвърлиш на боклука като ненужна стара дреха? Или да купиш жилищен блок от пропаднал комарджия, за да направиш от него бардак? — Спря за миг, за да се наслади на страха, който видя в очите му. Пенелопе й беше разказала всичко за неговия таен живот и отвращението я караше да бъде жестока: — Не ме питай откъде знам тези неща. Не те засяга. Това, което е важно за теб, е, че ще продължавам да бъда твоя жена пред хората и ще живея в тази къща, но никога повече няма да ти позволя да споделиш леглото ми. Ще бъда добра майка за децата ти и ще спазвам благоприличие, но нищо повече. Един опит да нарушиш условията ми и мръсните ти тайни ще станат известни на родителите ми. Би било интересно да научат как злоупотребяваш с фамилния бизнес и откъде се познаваш с Джак Хортън. Да, да, не ме гледай така! Знам, че си го наел, за да убие Майкъл. Ще спомена също и за непреодолимото ти влечение към момиченцата. Ясна ли съм?

Гренвил остана загледан в красивата жена, която някога беше толкова мила с него и откликваше на всяка негова прищявка. Нямаше повече власт над нея. Сега тя беше силната и безкомпромисната. За пръв път осъзна колко много прилича жена му на своята майка. Колко безжалостна и твърда беше зад красивата си външност. Единственият човек, когото слушаше тя сега, беше неговата сестра, а тя му беше враг. Колко нелепо! Две от най-влиятелните семейства в Сидни — Макинтош и Уайт, зависеха от винаги пренебрегваната от него Пенелопе.

Тя го държеше в ръцете си. Държеше и единствената жена, към която изпитваше нещо повече от обикновено сексуално желание. Гренвил разбра, че е загубил битката за Фиона. Обърна се и кротко напусна стаята й.