Питър Уот
Черните гарвани (34)

33.

Уолъри имаше лошо предчувствие. Белият му брат винаги правеше така. Пренебрегваше опасността и спокойно отиваше в такива магазинчета, за да чуе последните новини в Куинсланд. „Дано всичко да е наред“ — помисли си той. Отдавна не бяха виждали полицаи по тия места. Конят му изпръхтя и зашава неспокойно под него. Дали и той усещаше, че нещо не е наред?

Уолъри поведе коня напред и го спря под сянката на близките храсти, за да държи под око пътя от Бърктаун. Следобедът се изниза, а Том все още го нямаше на уговореното място. Със свито сърце туземецът реши да се спусне надолу и да провери за следи.

Още щом се наведе над прашния път, различи копитата на два коня и веднага разбра, че единият е от полицейските, а другият — на приятеля му. Който и да водеше Том, личеше си, че се е опитал да избегне централната ос на пътя, където следите щяха да бъдат по-ясни, и се е придържал към храстите. Сякаш е знаел, че някой ще потърси Том и ще тръгне след тях.

Черният воин се ухили свирепо. Нито един бял човек не можеше да скрие следите си от него. Въпросът не беше дали ще ги открие, а дали вместо с револвера да го убие с пушката, която беше ново оръжие за него. Все още не се чувстваше така уверен с нея. Сега му се предоставяше удобен случай да я изпробва. Щеше да ги проследи и да нападне при залез-слънце. Ще се появи като нощен дух, ще освободи приятеля си и ще отнеме живота на полицая.

Отпечатъците от копитата се виждаха ясно и за опитен следотърсач като него беше детска игра да ги следва. Дръпна поводите и потегли в галоп.

 

 

Няколко часа път пред него Хенри и окованият Том яздеха бързо, но предпазливо към участъка в Бърктаун. Уважението на Том към сержанта растеше с всеки изминат километър. Виждаше колко умело лавира той из храстите и едновременно с това държи правилната посока. Нито веднъж не отклони погледа си от сухите треви и храстите около тях. Старателно избягваше скалистите участъци, където можеше да бъде изненадан много по-лесно. Внимаваше да има видимост към всички посоки. Но въпреки всички предпазни мерки Том беше спокоен. Уолъри щеше да се спотайва през деня, но дойдеше ли нощта, непременно щеше да нападне.

Двамата яздеха мълчаливо. Полицаят избягваше всякакви разговори. Белезниците протриваха китките на Том, но той си мълчеше. Беше благодарен, че сержантът му позволи да язди, вместо да ходи пеша зад него, каквато беше практиката на полицаите. Когато тръгна към ханчето, остави Уолъри да следи за приближаващи се полицаи, но не беше предвидил, че вече щяха да го чакат. Беше подценил интелигентността на преследвачите си, по-точно на сержант Хенри Джеймс, и сега си плащаше.

Имаше много неща, които го озадачаваха в поведението на този полицай. Не можеше да си обясни например защо не беше взел още хора със себе си. Или беше много умен, или беше кръгъл глупак. В полицията нямаше начин да не знаят, че Уолъри е с него или поне близо до него. Начинът, по който се движеха, доказваше, че сержантът също знае и се опитва да заличи следите си. Защо тогава беше сам?

Том започна да съжалява, че не го уби, когато имаше възможност. Отваряше толкова работа на Уолъри. Но как да убие човек, който не му беше направил нищо? Том Дъфи не беше убиец. Стрелбата по тримата овчари в Глен Вю не беше акт на убийство, а възмездие за убитите майоли. Той беше екзекутор, а не убиец. Затова не можа да стреля по човека, който просто си вършеше работата.

Когато слънцето започна да клони на запад, Хенри избра едно равно и чисто място, което даваше видимост в четирите посоки. Накара Том да слезе от коня и завърза веригата му на близкото дърво. После обиколи в кръг около мястото и измери с крачки разстоянието от центъра на окръжността до близките немощни храсти. Маркира всяко едно от тях с бял парцал и се върна при конете. Том проследи действията му с любопитство. Всичко беше извършено професионално, както го правеха в армията.

— Виждам, че си бил войник — приятелски подхвана Дъфи.

— Крим през петдесет и четвърта — изръмжа недружелюбно Хенри и започна да разчиства място за огън.

— Е, щом си се бил с руснаците през петдесет и четвърта, значи не си един от ония убийци, дето стреляха на месо в „Юрика“ през същата година — каза Том, като разтриваше охлузените от веригата ръце. „Нищо — помисли си, — Уолъри ще наложи раните с листа, дето само той познава, и раните бързо ще заздравеят.“

Хенри прецени, че не е необходимо да прикрива лагера, при положение, че Уолъри беше по петите им и така или иначе щеше да ги открие. По-добре беше да се приготви за атаката. Сега съжаляваше, че не взе някой от колегите със себе си. Надцени способностите си. Въобрази си, че може да хване двамата бегълци с голи ръце. Но той имаше сериозна причина да направи това сам.

Слънцето потъна зад трънливите храсти. Въздухът захладя и топлината на огъня привлече двамата мъже. Докато пътуваха, те почти не разговаряха, но Хенри се отнасяше със затворника си с уважение и грижа, което беше необяснимо за Том. Сега пък му предложи тютюн. Той прие с благодарност. Тютюнът беше лукс за хората от пограничните райони. Мъжете напълниха лулите и запалиха с удоволствие. Сивият ароматен дим се закъдри мързеливо над тях. Том с изненада установи, че при други обстоятелства това щеше да е една приятна вечер.

— Не мога да си обясня защо не се подготви по-добре за акцията, сержанте? — поде той, като подръпваше от лулата си. — Ние с Уолъри заслужаваме поне един отряд.

Хенри разрови огъня и искрящ облак от горяща пепел се вдигна над тях.

— Не искам да те убият — тихо каза. — Много от моите колеги биха се изкушили да направят точно това.

— Хубаво е, че го признаваш — отвърна Том и в гласа му прозвуча благодарност, — но не виждам логиката. Ние двамата сме чумата на Куинсланд и е нормално полицията да иска главите ни. Дали пък не се познаваме отнякъде?

— Знам за теб повече, отколкото си мислиш — усмихна се полицаят. — Сестра ти ми е разказвала много за семейството ви.

Том се стъписа:

— За Кейт ли говориш? Откъде познаваш Кейт?

— Срещнахме се преди време. — Хенри се загледа в горящите съчки. — Сестра ти е чудесно момиче и ти можеш да се гордееш с нея.

Том погледна учудено към сержанта. Какво ставаше с този свят? Кейт беше приятелка с полицай, и то англичанин.

— Аз участвах в разселването, когато баща ти беше убит.

— Ти знаеш, че татко е бил убит!? Тогава сигурно знаеш и за тази гадина, Морт!

Хенри кимна:

— Не можах да докажа нищо тогава, но го принудих да напусне конната полиция. За малко щях да го застрелям. Той уби баща ти и туземеца, но уби и един мой приятел.

— Защо не го застреля тогава?

— Не го убих и съм все още свободен. А ти си във вериги — рязко отговори Хенри. — Ти направи своя избор, аз моя.

Том разбра чудесно какво му казва полицаят. Ако овчарите на Макинтош не бяха избили неговото второ семейство и не бяха изнасилили Мондо, нещата щяха да бъдат различни сега. Нямаше да бъде беглец, когото издирваха из цялата колония. Но миналото не можеше да се промени, тъжно поклати глава той.

— Кажи ми нещо за Кейт — смени темата Том. — Как е тя?

— Кейт е много добре! Живее в Рокхамптън и е приятелка на жена ми Ема. Освен това е любимата леля на сина ми.

— Чух, че работела в един бар в Рокхамптън. И до нас достигат новини от цивилизацията. — Той се излегна по гръб и зарея поглед в първите звезди над тях. — Казват, че е най-красивото момиче от границата на север. Ех, колко хубаво би било да видя отново малката Кати…

Хенри слушаше Том, но не изпускаше нищо, което ставаше наоколо.

Нещо изшумоля в храсталака и той наостри уши. След секунди се разнесе страховитият крясък на торбеста котка. После още един, последван от яростно ръмжене и боричкане. Сигурно свирепите мъжки зверчета, големи не повече от плъх, се биеха за някоя женска. Тяхната врява опъна нервите на Хенри. Том забеляза напрежението на сержанта. Знаеше, че безпокойството не идва от писъците на двете хищни животинчета, а от предстоящата схватка с Уолъри. И двамата мъже бяха уверени, че схватка ще има, въпросът беше кога. И двамата мислеха за черния воин, който беше някъде наблизо, слят със сенките на храсталаците, и дебнеше.

Котките се умълчаха и Хенри си отдъхна. Двубоят беше завършил. Единият беше победен, другият — победител.

— Гладен ли си? — попита.

— Като вълк.

Сержантът се надигна тежко, отиде до коня и развърза торбата до седлото.

— Трябва да приготвим нещо. Имам малко ориз, две консерви сардина и къри — изреждаше, докато ровеше из торбата, — брашно и мармалад. Това е от мен. Ти вземи да приготвиш нещо. За толкова години мотаене из страната сигурно знаеш да готвиш по-добре от мен.

Том се ухили:

— Внимавай да не те отровя.

Хенри също пусна нещо като усмивка. Смяташе да приключат с вечерята, преди да се е смрачило съвсем. Не искаше нищо да го разсейва от звуците, които би могъл да долови при приближаването на туземеца.

Мъжете хапнаха набързо сардини с ориз. Не беше много вкусно, но напълниха стомасите. Когато приключиха, Хенри стана и отиде до конете. Огледа внимателно наоколо и ги оседла. През цялото време едното му око беше в Том, въпреки че веригите изключваха всяка възможност за бягство.

От своя страна ирландецът също следеше с интерес действията на сержанта. Той дори си позволи да изпита съчувствие за усърдието му. Знаеше, че каквито и предпазни мерки да предприеме, всичко е само губене на време. До няколко часа щеше да бъде свободен.

Хенри се огледа още веднъж. Меката жълта светлина на тропическата луна вля живот на скованите сенки, идващи от ниските храсти и треви. Вероятно Уолъри ги наблюдаваше някъде оттам. Той отвърза конете и се приближи до Том:

— Искам да ме слушаш много внимателно, Дъфи! Ще ти дам точни инструкции и ако се отклониш от тях и на милиметър, си мъртъв. Разбра ли ме?

Том кимна и зачака да чуе плана му.

— Не ми се ще да те убивам — продължи полицаят, — но ако работата опре дотам, няма да се поколебая. Ясно ми е, че твоят човек е някъде наблизо и може да ме застреля, преди да успея да си кажа името. Но аз мога да сторя същото с теб. Затова прави каквото ти кажа и двамата ще останем живи.

Том кимна отново. Голяма работа беше този полицай, помисли си с уважение. Хенри отключи веригите около глезените му и той с благодарност разтри подутите места.

— Качвай се на коня! Ще яздиш пред мен в посока север! — нареди Хенри и за последен път огледа местността. После си позволи да позлорадства: — Твоят приятел ще се изяде от яд, като ни види да напускаме лагера. Но какво да се прави, и тъпите полицаи разбират нещичко от преследване.

Том предпочете да замълчи. Изчака знака и се метна на коня. Двамата се понесоха в галоп и скоро се изгубиха в нощта.

Сержант Хенри Джеймс се оказа прав. На Уолъри наистина му идеше да се пръсне от яд. Гледаше безпомощно как двамата мъже изчезват от мястото, където уж беше определено да прекарат нощта, и изричаше едно по едно всички проклятия, на които го беше научил Том. Хитрият полицай го изигра. Нарочно беляза дърветата с бели парцалчета, както Том му беше казал, че правят белите, за да бъде по-прецизна нощната им стрелба. Знаците указваха докъде може да достигне куршумът, ако стреляш от определено място. От яд Уолъри свали пушката и гръмна към отдалечаващите се мъже. Без да губи повече време, той изтича до мястото, където беше скрил коня си. Белият мъж му беше отнел възможността да ги следва, тъй като нямаше да може да различи следите им в нощта, но той знаеше къде отиват и щеше да бъде там, когато пристигнеха.

Хенри беше наясно, че хитрият му ход ще забави Уолъри, но няма да го откаже. След лудешкия галоп реши, че са се отдалечили достатъчно, и нареди на Том да намали скоростта.

— Това няма да го спре, сержанте! — каза Том, като отпусна юздите на коня си. — Ще бъде при нас още преди да съмне.

Хенри се направи, че не чува думите му. Продължиха пътя си. Сержантът искаше да набере малко преднина до полунощ, за да може да поспи след това. Усещаше, че денят ще бъде труден и изтощителен. Уолъри щеше да стане още по-настоятелен в опитите си да освободи своя приятел и изходът от тези опити го безпокоеше.

 

 

Утрото настъпи неусетно. Том се събуди от рязко разтърсване на рамото:

— Събуди се… време е да тръгваме — шептеше Хенри в ухото му и се опитваше да отключи веригата, която беше завързал за близкия храст за през нощта.

Том се прозя и разкърши схванатия си гръб.

— Добре ли спа, сержанте? — иронично попита. — Щото аз…

Ирландецът не можа да довърши думите си. Атаката беше светкавична и смъртоносна.

Хенри изохка и падна назад:

— Божичко, помогни ми! Мъртъв съм — изкрещя и лазешком се отдалечи от дървото. Объркан, Том трескаво затърси с поглед Уолъри, но не видя никакъв знак от него. Изведнъж улови с поглед влечугото до дървото и замръзна на място. Близо до левия му ботуш една черна змия бързо пропълзя към сянката. С ужас осъзна, че тя е лежала на загнилия клон до него, докато той е спял. В сумрака Хенри не бе забелязал клона и беше стъпил на него. Змията бе реагирала моментално. Острите като игли зъби се бяха забили точно над ботуша му.

— Освободи ми ръцете и ще ти помогна! — викна Том към Хенри, който разпаряше панталона си, за да огледа раната. — Виждал съм какво правят черните при ухапване от змия.

Дожаля му за едрия полицай. Никой не заслужаваше такава мъчителна смърт. Дори и този, който го окова във вериги. Смъртта от змийска отрова беше бавна и жестока. И неизбежна, ако не се реагираше веднага.

Сержантът се сви на земята и огледа малките дупчици на прасеца. Бяха пълни с кръв и мястото около тях беше болезнено на пипане. Повдигна му се. Чу предложението на Том, но не повярва, че някой може да му помогне сред тоя пущинак. Трябваше да посрещне съдбата си. Каква ирония — да оцелее във войната и при тежките акции на пограничната полиция, за да умре така глупаво. Мислите му пак се върнаха към Том:

— Ще те освободя, но не вярвам, че знаеш как да ме спасиш. Не мога да те оставя вързан с вериги в това диво място. Ще загинеш, ако Уолъри не те намери. Ще те пусна!

Извади ключовете и ги подаде на Том. Главата му се замая и той бавно се отпусна на земята. Нямаше значение дали разбойникът ще му вземе пушката или не. Вече нищо нямаше значение.

— Стой мирно и не мърдай! — чу той гласа на Том като в мъгла. — Послушай ме и може и да оживееш.

Ирландецът бързо отключи веригата и хукна към малката горичка, за да намери кора от един специален вид дърво, както беше виждал да правят майолите. Не знаеше как се казва този дървесен вид, но можеше да го познае, ако го види. Най-накрая го намери и отряза парче кора, като се оглеждаше предпазливо. Където имаше една змия, обикновено живееше цяло семейство.

Бързо се върна при Хенри и притисна кората до раната. Завърза я за крака с парцали, които откъсна от ризата си. После повдигна сержанта и го подпря на дървото. Това беше всичко, което можеше да направи за него. Дори не беше сигурен, че е улучил вида на кората. Нищо друго не му оставаше, освен да чака. Или щеше да оживее, или щеше да умре. Беше нелогично, но той се надяваше да оживее.

Скоро Хенри започна да повръща. Том въздъхна дълбоко. Това не беше добър знак. Тъкмо се чудеше какво още може да направи, когато зад него се разнесе глас, който го накара едновременно да подскочи от радост и да настръхне:

— Ще го убия! — Уолъри беше зад гърба му. — Той е свършен така или иначе.

Том се обърна и видя как пушката на приятеля му се издига и дулото й се насочва към главата на сержанта.

Хенри не разбра думите на туземеца, защото бяха казани на езика на нирамбура, но прочете смъртта в очите му. Не беше ли правил и той същото с хората на Уолъри по време на разселването? Сега майолът щеше да му върне жеста и да съкрати неговите мъки. Той затвори очи и си представи лицата на жена си и сина си. Искаше в последния миг от живота си да мисли за своите любими хора.