Питър Уот
Черните гарвани (36)

35.

Адвокатската къща „Съливан и Леви“ беше добре позната в града, особено на тези, които искаха да отърват бесилката. Адвокатите й бяха известни с това, че се залавяха с безнадеждни случаи и заплетени казуси, от които останалите мастити адвокати бягаха като от огън. Даниъл Дъфи беше един от ценните млади служители в кантората. Той беше изучил до съвършенство словесните битки в съдебната зала. Според него те не се различаваха много от жестоките уличните боеве, в които някога участваше братовчед му Майкъл. Собствениците на фирмата все повече разчитаха на него и му предричаха бляскаво бъдеще.

Джералд Съливан беше ирландец, а Леви — съдружникът му — австралийски евреин. Двамата бяха пълна противоположност във всяко отношение. Съливан беше нисък, дебел и сприхав. Леви беше висок, строен и изискан. Двамата се допълваха чудесно и заедно въведоха Даниъл в работата. Въпреки отличните си професионални качества те не бяха добре приети в съда, където преобладаваха англичани, известни с нетърпимостта си и към католици, и към евреи. Точно затова беше странно, че в момента пред вратата им седеше свещеник от презвитерианската мисия и искаше техните услуги.

Енергичният дребен мисионер не се чувстваше добре, докато чакаше да го приемат. Той се измъчваше от това, че се налага да работи с един от онези, които разпънаха на кръст Исус, от една страна, а, от друга, с един от проклетите паписти, послушно преклонили глава пред Антихриста, който властваше в Рим. Но нямаше друг избор. Тази юридическа кантора беше единствената, над която продажните служби на английската правна система в колонията нямаха влияние. Дори и шотландската юридическа кантора, която се занимаваше с делата на мисията, се отказа, когато разбра, че става дума за служител на една от най-влиятелните фирми в Австралия — „Макинтош“. Ето защо Джон Макалистър седеше наежено в чакалнята и чакаше да го приемат.

Най-после вратата се отвори. Той влезе и се изправи срещу двамата старши адвокати. Даниъл седеше на страничното бюро с писалка в ръка. Беше определен да води бележки по време на разговора с евентуалния клиент. Не беше информиран за подробностите по случая и се развесели, като забеляза как Съливан се усмихва ехидно на посетителя, който се гърчеше при вида на толкова много езичници в стаята. Исак Леви се намръщи на партньора си и се опита да успокои клиента, като премине по-бързо към деловата част. Наведе се над бюрото си и попита предразполагащо:

— Кажете ни, господин Макалистър, защо вашето църковно настоятелство избра нашата кантора да ви представлява при предявяването на съдебен иск срещу капитана на „Морски орел“?

Даниъл за малко да изпусне писалката от ръцете си. Шефовете му знаеха за кръстоносния поход, който беше предприел срещу семейство Макинтош и Морисън Морт. Толкова години търсеше начин да въздаде справедливост по законен път за престъпленията им към неговия род, но все удряше на камък. Може би Бог изпращаше този презвитерианец, за да му помогне.

Макалистър неловко се размърда:

— Аз лично нямам нищо против евреите и папистите — започна той на своя твърд шотландски диалект. — Няма да крия, че бих предпочел да работя с нашата юридическа кантора, но съветът смята, че е по-добре да наемем адвокати, които не обслужват нечии английски интереси и няма да позволят капитан Морт да се измъкне безнаказано от гнева на Господ за престъплението, което извърши.

— Не съм запознат с божия гняв, господин Макалистър — весело каза Исак Леви, — но познавам строгостта на британския закон към убийците.

Убийство!? Значи проклетникът пак беше убил! Даниъл поглъщаше всяка дума и почти забрави да води бележки, когато мисионерът започна своя разказ за жестокото нападение на беззащитните туземци в Тихия океан през септември. Обясни, че хората на съседните острови са разпознали „Морски орел“, който по това време е обикалял около Хебридските острови. Увери ги, че шепата успели да избягат от нападателите, могат да разпознаят капитана с дяволските очи. Щяха да се закълнат, че никой от откараните на кораба пленници не се е върнал на острова, но лагуната се напълнила с обезглавени трупове.

Даниъл следеше всяка дума от ужасяващия разказ. Той се беше примирил, че няма да успее да докаже убийството на чичо си и стария Били. Но това нямаше да има голямо значение, ако докажеше вината на Морт в тези събития, за които разказваше свещеникът, и окачеше убиеца на въжето. В момента „Морски орел“ се намираше в пристанището на Сидни и доколкото знаеше Макалистър, капитанът не беше в течение, че срещу него се повдига обвинение. Трябваше да побързат и да поемат случая, преди корабът да потегли отново на път.

Мисионерът привърши разказа си и им предостави документите, с които разполагаше. Дрезгаво им пожела лека работа и ги остави да обмислят по-нататъшните си действия. Исак се обърна към Даниъл, чието лице грееше победоносно. Усмихна се и попита:

— Какво ще кажете за случая, господин Дъфи?

Макар че изгаряше от нетърпение да започне работа по случая, Даниъл реши, че трябва честно и професионално да даде мнението си по казуса. Погледна към бележките си и каза:

— Случаят ще предизвика истинска буря в Сидни. Обвинението ще засегне една от компаниите, които търгуват с наемници от островите, и срещу нас ще се изправят твърде влиятелни хора. Но други, които искат тази неморална търговия да се прекрати, ще бъдат на наша страна. Лошото е, че парите са у противника.

Даниъл си даваше ясна сметка, че ще се наложи да се изправят не само срещу търговците на наемници, но и срещу политическите кръгове, свързани с тази търговия. Забраната на тази печеливша дейност, до която неминуемо щеше да се стигне, ако се разкрият публично зверствата на екипажите на търговските кораби, щеше да разклати финансите на сравнително младите плантации за памук и захар. Те нямаше да могат да изплащат задълженията си към банките и всичко това можеше да доведе до икономическа и финансова криза.

Съливан почеса върха на носа си, жест, който и Даниъл беше възприел и го използваше винаги, когато обмисляше най-важните моменти от защитата си в съда. После свали очилата си и замислено каза:

— Всичко това ще вбеси британските фермери и търговци и ще ги настрои против нас. Но те и така не обичат размирните ирландци, нито пък безбожните евреи. Би било забавно да ги видим как ще реагират, когато използваме техните собствени закони срещу тях.

Исак се засмя. Той знаеше, че Джералд Съливан няма за цел да го обиди с приказките си за евреите. Стана, протегна се и плесна с ръце:

— Хайде, момчета! Имаме много работа, преди да уточним най-подходящата пледоария. Убийството е станало извън границите на колонията. Ще бъде трудно да докажем, че случаят е под нашата юрисдикция, но ще се справим.

Даниъл кимна. Знаеше, че ще бъде трудно, но това нямаше да го спре. Ако се наложеше, нямаше да спи, но щеше да подготви досие, което да стегне примката около врата на Морт.

— Нямаме никакво време — каза Джералд. — Наближава Коледа. По това време работата замира в Сидни. Преписките ще залежат в някое чекмедже, а съдиите ще се разпилеят по кръчмите. Иди ги гони да ти свършат някоя работа. Най-добре е да наемем човек, който да държи под око Морт, за да сме сигурни, че можем да му връчим обвинителен акт.

— Предполагам, че имаш някого предвид? — усмихна се Исак. — Някой, който има подходящи контакти с хора, способни да се справят с тази работа.

Джералд обърна топчестото си лице към Даниъл и му намигна:

— Мисля, че господин Дъфи може да се справи с тази задача. Баща му държи едно от най-големите заведения за „социални контакти“ в Сидни. Все ще намери подходящ човек.

Даниел се ухили до ушите:

— Сигурен съм, че баща ми ще ни помогне. Той има добри връзки и с хора от полицията.

— Сигурно става дума за полицай Франсис Фарел — обади се Джералд и Даниъл се сепна. Откъде знаеха те за приятелството между баща му и Фарел? Но после се сети, че Съливан също беше ирландец, а ирландците бяха като едно голямо семейство сред дебнещите ги британци.