Питър Уот
Черните гарвани (6)

5.

Били замръзна на място.

— Черен човек, бос. Ей натам — прошепна той, като хвана на мушка лежащия в безсъзнание туземец.

— Мъртъв ли е? — попита Патрик.

— Не, бос, жив е — предъвка през зъби Били, без да сваля поглед от Уолъри. — Но не дълго.

Ирландецът се приведе над голия варварин и разгледа входната и изходната рана, която беше станала черно-лилава. Вече не кървеше, но личеше, че раненият е изгубил много кръв. Внимателно натисна подутата тъкан около тях. Излезе лепкава течност с ярък червен цвят. Все още нямаше гной. Това даваше някаква надежда за ранения. Личеше, че е жилав мъж в разцвета на силите си. „Може пък да прескочи трапа“ — помисли Патрик и огледа още веднъж тялото. То блестеше от пот, която се стичаше на вадички и образуваше езерце във вдлъбнатината на гръдния кош. Кожата беше осеяна с камшикообразни белези, свидетелство, че раненият беше уважаван член на племето си.

Патрик намери манерката си и я долепи до устните на умиращия. Водата се стече по пресъхналото гърло и Уолъри раздвижи устни. Клепачите му трепнаха и той с мъка отвори очи, които веднага се изпълниха с тревога. Истина ли беше това, което виждаше? Дали не беше преминал от другата страна на Съновидението?

Над него се беше надвесил бял човек със загрижен вид, а по-назад стоеше абориген, облечен като враговете му, насочил заплашително желязно оръжие към главата му.

— Успокой се, приятелю — каза мило белият и макар че Уолъри не разбра думите, тонът им беше мек и дружелюбен.

— Да зарежем това черен, Пат! Не добре да помагаме — промърмори Били, като страхливо се взираше в шубраците, за да улови и най-малкия знак от други, криещи се туземци. — Тузем донесе лош късмет, бос.

Патрик не обърна внимание на мърморенето му.

— Горкият! Прострелян и оставен да умре като куче от раните си! — Продължаваше да придържа главата на ранения, за да му даде възможност да поеме достатъчно вода. — Сигурно няма да го бъде, но поне да не иде на оня свят жаден.

Той хвърли успокоителен поглед към стареца и продължи мило:

— Погледни го, Били. Та той едва диша! Мислиш ли, че може да бъде някаква заплаха за нас?

Въпреки успокоителните му думи старият абориген продължаваше да държи пушката си насочена към главата на ранения. Той не вярваше на черните от централната част на Куинсланд. Смяташе ги за страхливи и лукави предатели. Ирландецът подозираше, че зад тази омраза се крие личен мотив, но не любопитстваше. Когато преценеше, Били сам щеше да му разкаже.

Студената вода утоли жаждата, която мъчеше тялото му, и Уолъри изпъшка облекчено. Колкото и нелогично да изглеждаше, белият мъж му помагаше. Но сърцето му все още беше изпълнено със страх. Нямаше обяснение защо бял мъж му помага, докато всички останали негови братя избиват клана му. Той с мъка извъртя глава и премести поглед към туземеца. Страхът и враждебното отношение на стария човек към него беше друга неразрешима загадка.

— Познаваш ли майолския диалект, Били? — попита Патрик.

— Не, бос. Този черен, проклет дивак! — плю Били с отвращение. Според него всеки туземец, който не беше от неговото племе, беше боклук. Патрик беше спорил много с него, дълго беше обяснявал, че всички хора са равни пред Бог, но не постигна нищо. Били си знаеше своето и се държеше враждебно към всички непознати — и бели, и черни.

— Няма значение, ще се оправим и така — промърмори Патрик и се помъчи да изправи ранения на крака.

— Проклето губи време! — избухна Били. — Мръсник ще умре и негов дух виси над нас.

Патрик не отговори. Прихвана Уолъри през кръста и се опита да го накара да пристъпи. Двамата бавно поеха напред, а Били ги последва със сърдита физиономия — нещо, което много рядко си позволяваше пред своя господар. Бяха направили само няколко крачки, когато старецът долови обезпокоителен звук. Не успя да определи веднага дали беше само по-силен повей на вятъра или нещо друго. Но звукът се засили и ушите му ясно различиха заплахата.

— Коне! Коне идва, бос! — тихо предупреди той.

Патрик притеснено попита:

— Насам ли идват?

— Насам — отговори Били, като гледаше в западна посока.

Патрик инстинктивно напипа пистолета, който висеше на кръста му. Нямаше обяснение защо изведнъж почувства нужда да стисне оръжието в ръката си. Приближаващите конници не можеха да бъдат други освен бели мъже или черни полицаи. Нямаше причина да се страхува за себе си. Но разумът му подсказа, че те търсеха някого. И той не можеше да бъде никой друг освен ранения, когото подкрепяше в момента през кръста. Ако беше прав, никой от тях не беше в безопасност. Патрик усети как по тялото на младежа премина силна тръпка, сякаш беше разбрал, че идват за него.

Ирландецът неволно си припомни времето, когато той самият беше в подобна ситуация, в самото начало на пребиваването си в затворническия лагер „Юрика“. Полицаите и някои от войниците с наслада измъчваха ранените каторжници и унижаваха тези ирландци, които се бяха предали, глупаво вярвайки в справедливостта на британското правосъдие. Беше непоносимо както за изтезаваните, така и за останалите, които мълчаха и гледаха, защото знаеха, че ако протестират, същото може да сполети и тях. Патрик не искаше да става още веднъж безмълвен съучастник на убийци и разбра какво трябва да прави.

 

 

Ефрейтор Гидеон виждаше следите от ранения туземец, без да се налага да слиза от коня си. Отпечатъците ясно показваха, че беглецът беше зле ранен и скоро щяха да го открият край някой храст.

Морт и Доналд Макинтош яздеха след него. Овчарите също бяха тук, с изключение на двамата, които останаха, за да подготвят тялото на Ангъс Макинтош за транспортирането му до Глен Вю.

Групата яздеше през просеката и следваше стъпките на този, който по думите на лейтенант Морт беше пронизал с копието си сина на Доналд. Появата на брадатия ирландец и стария абориген на пътя им ги изненада. Изненадата премина в шок и гняв, когато видяха черния воин, подкрепян и обгрижван от тях, сякаш беше бял човек.

Морт вдигна ръка, за да спре групата.

— Сър, виждам, че сте хванали човека, когото преследваме. Той уби хладнокръвно един от най-уважаваните заселници в околността и трябва да си плати. — Синият поглед се беше насочил единствено към ирландеца и напълно пренебрегваше черните му придружители.

Патрик усети засилващото треперене на тялото на Уолъри и го прегърна още по-здраво, за да му вдъхне кураж.

— Не сме го хванали, лейтенант — отговори. Тонът му показваше, че не е особено впечатлен от поста и чина, който Морт заемаше. — Опитваме се да му помогнем. Изглежда, вашата шайка продължава със старите си номера. Тълкувате инструкциите на разселването както си искате, нали, лейтенант?

Морт не отговори веднага. Отношението на ирландеца го вбеси и той му хвърли дълъг, изпълнен с презрение поглед. Този кучи син помагаше на убиец и на всичкото отгоре се държеше арогантно с представителите на властта, а той не можеше да направи нищо. Прочисти бавно гърлото си:

— Съветвам ви настоятелно да отстъпите от този убиец и да ни оставите да го арестуваме. Заповядвам ви в името на Нейно величество, господин…

— Дъфи. Патрик Дъфи. Нямам намерение да ви дам този нещастник! — отвърна той, загледан спокойно и решително в униформения мъж пред себе си. Имаше нещо познато в очите му, в студения поглед, който гледаше в него с презрение и погнуса, но не можеше да се сети откъде.

Морт онемя. Беше недопустимо бял мъж от пограничните райони да не се подчини на представители на кралската власт, които преследваха убиец.

Доналд също беше потресен от наглостта на непознатия. По дяволите, нямаше да позволи някакъв ирландец да застане между него и бруталния убиец на сина му.

— Отдръпнете се, господин Дъфи — просъска с убийствен тон, — или ще ви застрелям! Отдръпнете се от проклетия убиец!

Патрик видя как дулото на пистолета се насочва към главата му. С крайчеца на окото си зърна Били, който обърна пушката си към якия шотландец. Със светкавична бързина ирландецът изпревари реакцията на овчарите, извади своя колт и го насочи към Морт.

— Може и да ме застреляте, господине, но бъдете сигурен, че двамата ще достигнем земята едновременно. Пардон, тримата заедно с вашия лейтенант.

Думите му прозвучаха спокойно, но погледът му ясно показваше, че не се шегува. Морт погледна към големия мъж, насочил пистолета срещу него, и се възхити на твърдостта и силата, с която държеше тежкото оръжие, насочено право към гърдите му, без да трепне дори. „Жалко, че няма такива хора при нас“ — помисли той.

Доналд също почувства уважение към гордия ирландец. Но гневът и желанието за отмъщение надделяха и той се опита да сплаши мъжа с любезно изречени заплахи:

— Надявам се, осъзнавате, че действията ви ще се тълкуват като престъпление към Короната, господине. Помагате на опасен престъпник да избяга от закона и ако сега ви застрелям като предател, ще получа благодарности от губернатора. А колкото до оръжията, които държите, моите работници също са се прицелили във вас. И предвид обстоятелствата без угризения ще застрелят вас и маймуните, с които сте обграден.

Патрик трябваше да признае, че шотландецът беше прав. За втори път се изправяше срещу Британската империя. Първият път се отърва. Но сега нямаше да има пощада нито за него, нито за двамата туземци до него. Той се втренчи в Морт, сякаш полицаят можеше да му подскаже как да постъпи. Налудничавият блясък в очите му говореше, че няма да има милост за ранения младеж. Това го накара да вземе решение. Искаше да даде още един шанс на туземеца. Може би беше глупаво да рискува живота си и този на стария си приятел заради умиращ дивак, когото познаваше от няколко минути. Но жребият беше изтеглен. Патрик облиза пресъхналите си устни. Почувства се уморен. Ръцете му потрепериха от тежестта на колта, но той се стегна и отвърна:

— В думите ви има логика, сър. Искам да ви предложа сделка, която ще удовлетвори и двете страни.

— Без сделки, господин Дъфи! — просъска Морт. — Един представител на Нейно величество няма да прави сделки с престъпници…

— Казах, че аз ще ви предложа сделка, не вие на мен! — прекъсна го Патрик. — Ще пусна този майол да си върви. А вие ще му дадете половин час да се отдалечи. Виждал съм вашето правосъдие в действие през петдесет и четвърта, в мините на Баларат. Зная, че чакате да го освободя, за да го застреляте без съд и присъда. Хайде, лейтенанте, съгласете се! Групата ви е голяма, имате достатъчно коне и оръжия. Една умираща чернилка на половин час път няма да ви затрудни.

— Вие сте били в затвора „Юрика“? — попита Морт с интерес.

— Да — отговори мъжът.

— Може би сме се виждали и преди — подметна полицаят и се приближи, за да разгледа ирландеца по-отблизо. Оправдаването на онези размирници, които се опълчиха срещу намесата на британците в района на златните мини, и обявяването им за герои от хилядите, които се бяха насъбрали пред съда, винаги го беше измъчвало. Женчовците от Министерството на правосъдието не се отнасяха сериозно към размирниците в колониите. Те позволиха на такива разбойници, като американския негър Джон Джоузеф и други чернилки, да се превърнат в национални герои. Вместо да ги окачат на бесилката, те ги обявиха за защитници на националните интереси.

Тогава Морт беше сержант в конната полиция на кралица Виктория. Следеше с нарастващ гняв процеса и когато всичко свърши, си тръгна, като се закле, че никога няма да забрави провала на кралския съд. При всяка възможност щеше да изпълнява присъдите, които според него тези предатели заслужаваха.

Сега един от тези престъпници стоеше пред него с насочен към гърдите му пистолет. Изгаряше от желание да пръсне мозъка му, но трябваше да се съобразява с другите. Половин час не беше много време, помисли си той, особено ако си чакал осем години такъв шанс.

Морт се огледа и разбра, че всички чакат неговото решение. Прочисти гърлото си и погледна лукаво ирландеца:

— Предложението ви е справедливо, господин Дъфи. Но вие също трябва да изпълните коректно моите условия. След като измине половин час, ще трябва да хвърлите оръжието си и да се предадете.

Патрик се вгледа в бледосините очи на лейтенанта и подозрението, което изпитваше от известно време, се превърна в увереност. Този безумен блясък не беше продиктуван само от напрегнатата ситуация. Той издаваше лудостта на убиец и садист. Отмести поглед и обмисли ситуацията.

Половин час беше много малко време, за да може тежко раненият воин да избяга от преследвачи на коне, особено когато сред тях имаше и аборигени, които умееха да откриват следи, оставени дори преди дни. Все пак беше по-добре от нищо. След това полицаят щеше да пусне копоите си след туземеца, а самият той щеше да арестува Патрик и да го предаде на съда. Всъщност, съобрази той, това беше малко вероятно. Морт нямаше да рискува един процес, в който щяха да се разкрият ужасните зверства на полицаите при операциите по разселването във вътрешността на страната. Държавата не беше склонна да толерира избиването на коренните жители на колонията. За Морт беше много по-лесно да се разправи с него на място.

Патрик осъзна безнадеждното положение, в което се намираше, но нямаше избор и се съгласи:

— Приемам предложението ви, лейтенант. Давам ви думата си, че след като изтече половин час, ще се предам.

Той се обърна към Били, който не изпускаше фермера от поглед нито за миг, и прошепна:

— Опитай се да кажеш на майола да бяга оттук.

Били кимна и без да отклонява вниманието си от своята цел, затърси думи, общи за всички племена на континента.

Уолъри разбра думата „бягай“ с помощта на Патрик, който го побутна насърчително към храстите. Отначало се поколеба. Беше объркан от събитията, които се развиваха пред очите му. Но после осъзна, че това е единственият му шанс. Събра сили, обърна се и се запрепъва между бодливите треви нагоре към хълма, съпроводен от изпълнения с омраза поглед на Доналд.

Господин Макинтош прие споразумението между непознатия и Морт без коментари. Нямаше избор, освен това прецени, че за половин час раненият не можеше да избяга. Още половин час и убиецът най-после щеше да падне в ръцете му. Представи си как смъква смрадливата кожа на още живия мръсник. Искаше да го чуе как моли за милост, как се гърчи в краката му и вие като куче. Но милост нямаше да има. Този гнусен червей щеше да бъде подложен на бавна смърт, белязана от най-унизителната, най-извратената болка, която можеше да се измисли на този свят.

— Молете се да хванем копелето, господин Дъфи! — изсъска той към ирландеца. — Молете се да успея да закача неговата кожа на стената си, в противен случай…

— Ако искате да одерете моята, първо трябва да ме убиете, господин Макинтош. Повярвайте ми, това не е толкова лесна задача. Много хора преди вас са пробвали, но както виждате, още съм жив — промърмори Патрик.

Морт извади сребърния си часовник, отвори го и започна да отброява минутите. Това сложи край на разговорите. Всички затихнаха в очакване.

 

 

Слънцето надвисна над просеката и щедро посипа жар върху чакащите мъже. Рояци сърдити мухи жужаха около плувналите в пот коне и правеха чакането още по-мъчително. Раменете на Патрик изтръпнаха от усилието, но пистолетът в ръката му продължаваше да сочи гърдите на Морт. Цареше пълна тишина — плътна и лепкава като потта, която се стичаше по лицата на мъжете. Минутите се нижеха бавно.

Най-после Морт щракна капачето на часовника, оголи зъби в хищна усмивка и наруши мълчанието:

— Времето изтече, господин Дъфи. Чакам да изпълните уговорката ни.

Патрик кимна. Неохотно свали пистолета и го насочи надолу.

— Арестувам ви за възпрепятстване на изпълнение на имперския закон и опит за укриване на престъпник. Ще бъдете окован във вериги и отведен в Рокхамптън. Ще останете там, докато магистратите се произнесат по обвиненията. Ефрейтор Гидеон, донесете веригите! — Лейтенантът подкани с поглед туземеца, без да крие удоволствието си.

Скоро веригите издрънчаха в ръцете на ефрейтора. Били се приготви за стрелба и погледна към господаря си за разрешение.

— Остави пушката, Били — уморено каза Патрик. — Сключих честна сделка и ще изпълня обещанието си.

Старият абориген поклати примирено глава и подаде пушката на стоящия до него овчар. Той пое оръжието, намигна на останалите с дивашка усмивка и с всички сили стовари приклада върху лицето му. Носът на Били изхрущя и кръвта шурна като река. Той залитна от удара, но успя да се задържи на краката си. Като по даден сигнал, останалите овчари го наобиколиха и започнаха да го ритат и да храчат върху него. Бликналата кръв опръска ухилените им лица.

— Куче, няма негър цели господин Макинтош! Проклет въглен! Ти черен дивак! — закрещяха те, като продължаваха да сипят удари върху него.

Патрик се спусна да помогне на приятеля си, но гласът на Морт го застигна:

— Още крачка и приятелчето ти ще получи малко олово в главата.

Ирландецът видя пистолета в ръцете му и спря:

— Ако нещо се случи с Били… — вдигна юмруци той, докато Гидеон се опитваше да му сложи тежките окови, — ще си имаш работа с мен. Не ме интересува, че си имперски служител.

Морт избухна в смях. Окован с белезници и синджир, Патрик наистина изглеждаше безпомощен и жалък.

— Съдбата ти е в моите ръце, кучи сине! Набий си го в главата! — скръцна със зъби лейтенантът. Очите му зашариха из просеката, докато откриха това, което търсеше.

— Ефрейтор, заведете арестанта и негъра при ей онова дърво. — Посочи близкото евкалиптово дърво, което се издигаше самотно сред ниските сивкави храсти.

Гидеон изпълни заповедта мълчаливо, макар че беше объркан. Нещо не беше наред. Защо да ги връзва, като беше време да тръгват за Рокхамптън? Заповедта беше лишена от смисъл, освен ако… Но страхът от безумния лейтенант беше толкова голям, че той не помисли да задава въпроси.

Ефрейторът ги завърза така, че двамата приятели се оказаха лице срещу лице. Били се вгледа в тревожните очи на ирландеца и се усмихна успокояващо:

— Добре съм, бос. Не притеснявай.

Но и двамата знаеха, че не беше добре. Нито той, нито господарят му. Старият абориген усети, че е дошло време да каже „сбогом“ на мъжа, който през последните години бе станал за него най-близкият човек. Скоро Патрик щеше да отиде в неговия си рай и да види Исус. Той му беше разказвал за рая на белите и за Исус, който бил дърводелец, когато живеел на земята преди много, много луни. Били знаеше, че дърводелците са хора, които строят къщите и градовете, където белите хора живеят — места, в които ти забраняват да ходиш свободно от място на място и да следваш естествения живот на племето си. В такъв град беше живял и господарят му, преди да дойде тук. Били съчувстваше на Патрик заради живота, който е трябвало да води в неговата си родина. Сигурно и раят на белите не беше цвете за мирисане. Там сигурно ще трябва да живее с дърводелеца Исус и да строи градове. По-добре щеше да бъде, ако приятелят му дойдеше с него отвъд Съновидението. Там двамата щяха да могат отново да скитат свободно по пътищата, които толкова добре познаваха, и да слушат нежните мелодии на птиците, докато сутрешният чай завира на огъня. Или, излегнати до каруците, да се любуват на мощните разперени криле на някой скален орел на фона на лазурното небе. Може пък Исус да пусне Патрик в рая на Били. Ако наистина е толкова добър, колкото разправят…

 

 

Морт направи последни уточнения с Доналд Макинтош, който вече беше организирал хората си за път. Той приближи коня си към лейтенанта и двамата се отдалечиха от останалите, които с нетърпение очакваха да започне ловът на ранения нирамбура.

— Очаквам от вас да се оправите с тия двамата, лейтенант — властно каза Макинтош. — Не искам нещо да се обърка и да попречи да отмъстя за Ангъс. Ясен ли съм?

— Напълно, господин Макинтош. Сигурен съм, че справедливостта ще възтържествува днес и за вас, и за мен.

— Уверен съм в това! — Доналд обърна коня си и се присъедини към хората си.

Морт се върна при Гидеон и му нареди:

— Искам да тръгнеш по следите на убиеца на Ангъс Макинтош. После ще се върнеш с овчарите в Глен Вю. Там ще се присъединиш към отряда.

Гидеон кимна смутено. Беше сигурен, че това, което става, е нередно. Зачуди се дали да не каже на сержант Хенри за двамата арестанти, но се сети за бледосините очи на шефа си и реши, че ще е най-благоразумно да изпълни заповедта.

Морт изчака, докато следотърсачите изчезнат в храсталаците, слезе от коня си и се приближи към окованите затворници. Извади сабята. Лицето му се изкриви в отвратителна усмивка. Патрик видя блясъка в очите на лейтенанта. Дали светеха така от отразен лъч, пречупен през острието на сабята, или горяха от безумен вътрешен огън? Разбра, че това е краят, и вдигна поглед към небето в безмълвна молитва. Молеше се гарваните да не открият Том. Ако го намереха, синът със сигурност щеше да последва баща си в отвъдното.