Питър Уот
Черните гарвани (26)

25.

Кондола седеше с кръстосани ръце и крака пред огъня и припяваше своята песен. Сенките на пламъците рисуваха причудливи картини на животни и птици, които се извиваха в дивашки танц по стените на пещерата. Нищо не можеше да спре тази песен. Нито зловещият лай на дивите кучета, нито любопитните опосуми, които надничаха зад клоните на каучуковите дървета и се взираха в него с големите си кръгли очи. Те бяха единствени свидетели на историята на последния от старите воини на нирамбура. Той дойде в пещерата на крилете на орел, за да разкаже всичко на своите хора, които сега живееха в Съновидението.

Скоро кучетата щяха да спрат дивия си лай. Тогава щяха да дойдат дъждосвирците, за да оплачат с жалните си писъци неговия свят, който умираше под краката на белите мъже и техните стада.

Кондола плачеше и за себе си. Нямаше кой да припява историята му вечер край огъня. Нямаше кой да изрисува воинските му подвизи в свещената пещера. Нямаше роднини, които да поставят тялото му върху наредените дървета и камъни, за да могат младите воини да намажат телата си със секретите му и да приемат неговата храброст и сила в себе си. И да го заровят, когато от него останеха само кости. Беше съвсем сам, обкръжен от духовете на тези, с които доскоро ходеше на лов, смееше се и споделяше храната си.

Изрисуваното със сакрални знаци тяло на воина беше измършавяло от глад. Отдавна не беше вкусвал месо от кенгуру или сладки корени. Тук, в пещерата, можеше да разчита само на някой случаен гущер, скрит в пукнатините на скалите. Но навън бяха белите и го дебнеха с гърмящите си оръжия и огромните чудовища на четири крака, които тичаха по-силно и от най-бързия воин.

Кондола искаше да се прибере при своите, да съедини духа си с духовете на хората от Съновидението. Но знаеше, че има още една задача на този свят. Трябваше да я изчака и да й помогне. Да й разкаже всичко, защото никой друг нямаше да разбере. И, ето, сега духовете му казваха, че тя идва. Тя имаше силата да види и да запомни това, което се беше случило в подножието на свещената планина. И той й разказа всичко.

Когато свърши, магията беше отнела и последните му жизнени сили. Той легна до огъня и потъна в дълбок сън, от който никога нямаше да се върне.

 

 

Малко преди да съмне, Люк се събуди от някакъв странен, протяжен звук. Светкавично посегна за колта си.

— Кейт — повика я, — чуваш ли ме?

Тягостният вой спря и Люк притихна като тигър, който дебне плячката си, за да не пропусне нещо, което можеше да ги изненада.

— Люк — промълви Кейт и примигна, за да прогони съня от очите си.

— Добре ли си?

— Да — отговори тя несигурно. Седна и разтърка очи. — Аз съм добре… Къде отиде старият воин?

Люк се огледа напрегнато, но наоколо цареше пълна тишина. Дори и тревичка не помръдваше в утринния хлад.

— Не виждам никакви туземци. Може би си сънувала?

— Може би… — съгласи се тя, вече напълно събудена.

Но беше чула ясно гласа на стария абориген. Той беше съвсем реален и изглеждаше, че я чака от дълго време. Още виждаше пред себе си странните знаци върху мършавите му гърди. Тялото му беше изрисувано с охра и набодено с пера от диви птици. Това не беше нощен кошмар. Но не беше и обикновен сън. Приличаше на разговора й с Том, когато беше болна. Не, беше по-различно. Сега тя знаеше, че е призована от някакви древни сили и тези видения са част от една друга реалност, непозната за обикновено човешко същество. Кондола я беше въвел в свещената пещера на нирамбура, където никога преди не беше стъпвал женски крак. Показа й изрисуваната стена, защото така бяха наредили духовете на Праотците. И тя разбра всичко.

— Люк, знам къде са погребани татко и Били — промълви. — И знам защо съм тук.

Той импулсивно обгърна раменете й и тя не се възпротиви.

— Видях всичко — прошепна Кейт. — Ужасни картини! Полицаи и овчари избиваха малки деца и немощни старци. Режеха им главите като на агнета… — Сълзите я задушаваха. Една ирландка плачеше за хората на Австралия, избити под червеното слънце на тази суха негостоприемна равнина, която трябваше да стане нейният нов дом. Сълзите се стичаха по страните й, гърлото й се стегна от жал, но тя искаше да сподели видението и се насили да продължи. Преживя отново всичко, което й разказа старият абориген през нощта, видя всеки детайл от кървавата ноемврийска утрин, когато земята, на която сега седяха, подгизна от кръвта на хората, живели тук от незапомнени времена, а Люк я притискаше до себе си и слушаше ужасен.

— Старият воин ми каза каква е моята мисия, но не ми посочи пътя, по който трябва да вървя. Каза, че ще мина през много мъка и болка, докато успея. Трябва да отидем в мъртвата земя, Люк! Трябва да видя с очите си костите на майолите. О, Люк, страх ме е!

Той я притисна по-силно и нежно я залюля, а тя зарида като малко дете. Двамата останаха така, докато първите лъчи на слънцето целунаха сивите храсти.

 

 

Изпепелената земя до малката рекичка излъчваше злокобна тишина. Само Кейт можеше да чуе ехото от весели детски смехове, мързеливото припяване на стари майоли и шеговитите закачки между младите мъже и жени из селото. Люк стоеше сред избелелите кости, от които земята под тях изглеждаше сивкава, и с тревога следеше Кейт. Тя навлезе с коня сред останките от лагера. Сълзите се стичаха по страните й. Вгледа се в разпилените кости и видя черепи на малки деца да се търкалят по червената земя. Те й напомниха за смъртта на нейното дете. Нейната болка се сля с тази на убитите туземци и тя се разрида:

— Горките майки! Гледали са как полицаите убиват децата им, как ги тъпчат с конете си! Как куршумите дупчат телата на мъжете им…

Мъката й бавно прерасна в гняв и желание за мъст. Люк усети какво става с нея и бързо се метна на кобилата.

— Да се махаме оттук! — каза и тя пришпори коня си.

Мълчаливо се отдалечиха от това злокобно място. Щяха да минат много години, преди природата да заличи следите от това човешко безумие и земята под белите кости на майолите да се възроди за нов живот.

 

 

— Тука е, Люк!

Кейт се изправи на стремето и посочи към просеката, която разделяше сивите храсти на две. В съня й Кондола й беше показал мястото на изтреблението на майолите, сега я доведе и до лобното място на баща й. Погледите им веднага се насочиха към високото каучуково дърво. Под него се виждаха две набързо оформени купчини камъни.

— Това са гробовете на татко и Били. Знам го със сигурност.

Кейт слезе от седлото и коленичи пред двете каменни могили. Не знаеха кой е погребал телата, но тя беше сигурна, че е Том.

— Пропътувах чак дотук — проплака тя, — а дори не знам в кой гроб лежи баща ми.

Люк се приближи до нея и нежно сложи ръка на раменете й.

— Ако баща ти и Били са били такива приятели, както ми разказа — меко каза, — сигурен съм, че никой от тях няма да се разсърди, ако сбъркаш. По тези земи приятелството е на живот и смърт, Кати. Баща ти е щастливец, че не е бил сам по пътя си към отвъдното!

— Прав си — каза тихо тя. — Татко наистина можеше да разчита на стария Били.

Сложи ръката си върху неговата и Люк потръпна от меката топлина на допира й. С другата си ръка тя загреба шепа червена земя и я разпръсна върху двата гроба. Тихо се помоли за спасението на душите им. Гробовете бяха станали постоянен спътник в живота й. Първо бебето й, а сега баща й и Били. „Твърде много са — помисли тя и уморено затвори очи. — Твърде много за една жена.“

Макар че Люк не беше религиозен, той се усети, че стои с шапка в ръка и нашепва молитви за покоя на двете души. Искаше да увери Патрик Дъфи, че ще се грижи за дъщеря му и никога няма да я изостави. Нека душата му да почива в мир.

— Време е да тръгваме — каза Кейт и се изправи. — Чака ни дълъг път.

Той кимна и двамата се запътиха към конете.

Скоро достигнаха до подножието на свещената планина на майолите. Високите, изсечени скали приличаха на величествена катедрала, издигаща се над ниските храсти. Кейт се взря във върха, който пазеше тайната на древните хора, живели по тези места хиляди години преди всяка една от западните цивилизации. Там всичко беше спокойно, нито едно клонче не помръдваше. Но тя знаеше, че духът на стария воин я гледа с безплътните си очи и се усмихна. „Благодаря ти“ — прошепна тихо, пришпори коня и пое след Люк.

Минаваше пладне. Слънцето изгаряше земята под тях и конете едва пристъпваха. Кейт се загледа в широкия гръб на Люк, който яздеше все така изправен и стегнат, без да обръща внимание на адската жега. Тялото му сякаш беше сраснало с коня и тя го сравни с кентавър, който е изоставил за малко боговете, за да я напътства по пътя й. Един красив и смел кентавър. Кейт усети как пулсът й се учестява. Имаше нощи, в които тялото й изгаряше от желание да се притисне до неговото. Кожата й настръхваше, жадна да усети ръцете му. Но младата жена пропъждаше еротичните мисли. Ако някога можеше да има нещо между тях, то Люк трябваше… първо да обръсне тази четина от лицето си. Сигурно щеше да я гъделичка, помисли си тя и избухна в смях, като си представи грубоватия мъж с гладко избръснато лице.

Люк се обърна и я погледна разтревожено. После се намръщи и продължи напред.

Може би, продължи с мислите си тя, щеше да успее да го обръсне, докато спи. Как ли щеше да реагира, ако един ден се събуди без поддържаната си брада? Този път смехът й беше неконтролируем. Люк мигновено закова коня и попита:

— Кейт, добре ли си? Да не би слънцето…

— Добре съм — изхълца тя, опитвайки се да спре смеха.

Люк поклати глава и замърмори нещо от рода, че младата жена се е побъркала, но продължи напред. Не бяха изминали и километър, когато той внезапно спря и й даде знак да стори същото.

Нещо ставаше. Кейт дръпна поводите и погледна Люк, който беше свалил пушката си и се ослушваше, готов за стрелба. После чу тропота на препускащи коне и уплашено долепи коня си до неговата кобила.

Четирима тежковъоръжени конници се зададоха сред кълба от прах и с мъка спряха конете си на метри от тях.

— Вие ли сте Катлийн Дъфи? — войнствено попита Доналд Макинтош.

Тя отвори уста да отговори, но Люк я спря и излезе напред:

— Кой сте вие, господине? Първо вие трябва да се представите.

Доналд погледна към американеца и видя насочената към него пушка.

— Аз съм собственикът на земята, на която се намирате!

— Доколкото знам, тук има закон, че човек може да прекоси лична земя по пътя си, без да бъде преследван.

— Така е, стига да не се нарича Дъфи — сопна се Доналд и изгледа Кейт. Овчарите, които яздеха с него, гледаха момичето с отворени усти. Досега не бяха виждали жена да язди кон като тях и да носи мъжки дрехи. Тя пришпори коня си и мина напред с гордо вдигната глава:

— Аз съм Дъфи… господин Макинтош — заяви предизвикателно, — и тази земя невинаги е била ваша, за да решавате кой да минава през нея.

Макинтош кипна от възмущение. Посегна към револвера си, но острият глас на Люк го накара да замръзне:

— Тук ли искате да умрете, господин Макинтош?

Доналд отпусна ръката си. Хората му чакаха от него знак, готови да изпълнят всяка заповед, но той замълча. Студените очи срещу него ясно показваха, че мъжът е от тези, които не ценят много живота си. Беше готов да умре, за да защити спътницата си.

— Напуснете веднага земята ми — изсъска той — и никога не се връщайте! Другия път няма да бъда толкова възпитан!

— Ще си тръгнем, господин Макинтош — каза гордо Кейт, — но ви обещавам, че един ден тази земя няма да бъде ваша. Кълна се в гроба на баща си, че ще направя всичко, за да ви я отнема!

Люк изтръпна. Той видя как мъжете настръхнаха от думите й. Пушките им се насочиха към неговата и нейната глава.

— Докато съм жив — наклони се Доналд към нея, — това няма да се случи, момиченце!

— Е, тук сме на едно мнение — спокойно отговори Кейт. — Дните ви са преброени, господин Макинтош. Духовете на убитите от вас майоли вече са подготвили отмъщението си.

Доналд се закашля. Какво беше това, което пробяга в сивите очи на тази нахакана госпожичка? Не беше ли отблясък от добре познатото острие на копието, което беше отнело живота на Ангъс?

Без да отговори, той обърна коня и се отдалечи. Овчарите неохотно го последваха. Те бяха готови да убият американеца и да вземат момичето със себе си, но Доналд беше забравил за тях. Сега той знаеше, че Том Дъфи не е единствената заплаха за него.

— Трябваше да те убия, кучко! — промърмори, сигурен, че пак ще се срещнат с тази келтска вещица. Щеше да има още една среща и тя щеше да бъде фатална за един от тях.

Люк остана с пушка в ръка, докато тропотът на копитата заглъхна. После се приближи до Кейт и стисна ръката й:

— Всичко свърши, Кейт! Добре ли си?

Тя кимна и думите й бяха по-тихи от полъха на вятъра:

— Те можеха да те убият, Люк!

Той се ухили и отвърна:

— И по-силни мъже са се опитвали, но както виждаш, още съм до теб.

Кейт се почувства малко по-добре и скоро цветът на лицето й се върна. Вдигна очи към него и каза свенливо:

— Ти винаги си до мен, когато имам нужда.

Люк притисна ръката й до гърдите си. Искаше му се този миг да продължи безкрайно.

— Хайде да се махаме оттук — каза Кейт и двамата обърнаха отново конете на изток.

 

 

След две седмици се върнаха в Рокхамптън.

Срещата с Доналд Макинтош беше повратна точка в живота на Кейт. В разговора си с него тя беше формулирала мисията, с която я бяха натоварили Праотците на нирамбура. Но нямаше никаква представа как да изпълни задачата си. Дали старият абориген не искаше твърде много от нея?

Реши, че конете, които беше купила за пътуването, ще са чудесна отплата за всичко, което Люк беше направил за нея. Един ден тържествено го заведе в конюшнята и му ги подари. Джудит, която беше наблизо, видя как лицето на американеца потъмня. Не виждаше ли Кейт, че той беше до нея не заради някакво възнаграждение, а защото беше влюбен до уши. „Кейт О’Кийф — помисли ядно еврейката, — можеш да бъдеш много глупава понякога!“

 

 

Кейт знаеше, че Люк ще замине някой ден. Усещаше го в неспокойния му поглед, когато идваше в бара, в който тя започна работа. Той сядаше при другите бушмени и ги разпитваше надълго и нашироко за северните части на колонията, за реките и планините в онези райони. Събираше информация за маршрута си.

Засега работеше каквото му падне, за да събере достатъчно средства за експедицията си. Когато почивките им съвпадаха, те взимаха кошница с храна и вода и отиваха на разходка в равнината. Намираха някое дърво, настаняваха се под сянката му и разговаряха. Отдалеч приличаха на двама влюбени.

Кейт разбираше, че той трябва да замине, за да потърси това, което толкова силно желае, но така беше свикнала с присъствието му, с вниманието, което винаги й засвидетелстваше, че тайно се молеше Люк да не я оставя сама. Беше достатъчно зряла, за да осъзнае, че това, което чувства към него, не е само приятелство. Но по-скоро би умряла, отколкото да признае любовта си. Тя все още беше омъжена жена. Един ден Кевин можеше да се върне и да й поиска прошка. Освен това не знаеше какво чувства Люк към нея. А може би знаеше.

И въпреки че очакваше тази раздяла, когато той замина, се почувства нещастна и изоставена. Това се случи една сутрин, докато се приготвяше за работа. Джудит дойде при нея и й каза, че на разсъмване Люк заминал с трите коня. Не уточнил къде отива и дали ще се върне. Кейт почервеня от гняв и троснато изрече:

— Замина, без да се сбогуваме! А аз мислех, че имам приятел!

— Люк не ти е приятел, Кейт — възрази меко другата жена. — Той е влюбен в теб. И го боли, като вижда, че ти не изпитваш същото към него.

Кейт я погледна с широко отворени очи. Откъде можеше да знае той какво чувства тя, когато никога не я беше питал? Наистина, трябваше да си признае, беше крила от него какво става в сърцето й. Може би, за да се предпази от ново разочарование. Усещаше, че любовта е единствената сила, която можеше да я победи, а не искаше да понесе повече болка. Кейт Дъфи никога вече нямаше да допусне да бъде изоставена от някого.

 

 

По това време Люк вече беше на хълма над Рокхамптън. Спря и погледна към града. Кейт беше някъде там. Сигурно вече се приготвяше за работа.

— О, Кейт, толкова те обичам — прошепна той. Но да обичаш, без да си обичан, беше мъчение, което дори и силен мъж, като него трудно понасяше. Всичко в Рокхамптън му напомняше за нея и разпалваше любовта му. Затова трябваше да замине. Зад този хълм започваше безкрайният път към хоризонта. И може би някъде зад неговата линия имаше златна мина, която го чакаше, за да му осигури слава, пари и любов.

Той се обърна и решително дръпна поводите на кобилата, която Кейт му подари. Поведе малката си експедиция далеч от Рокхамптън и Кейт О’Кийф.